Дали историята на Алиса не е за секс, наркотици и колониализъм

ХЕСИБА АНДЕРСЪН, Би Би Си

За да видим какво означава да се спуснеш в заешката дупка, просто трябва да попитаме интернет за скритите съобщения в книгата, която въвежда термина – „Алиса в Страната на чудесата“. Фантастичната история за магически банички и тайни врати, ухилени котки и лигави костенурки на Луис Карол никога не е спирана да се продава в книжарниците – още от първото си отпечатване. В продължение на век и половина тя вдъхновява филми, картини, балет и компютърни игри. Има дори неврологичен синдром, наречен на Алиса.

И все пак най-обемните паралелни творби досега са свързани с алтернативните ѝ четения. Залегнала дълбоко в писанията на поколения критици, изследователи и блогъри, любимата класика за лека нощ се е превърнала в алегория за купища явления – от наркокултурата, през британската колонизация, та чак до история за героиня с тежък случай на сексуален комплекс.

Книгата започва живота си смирено, като забавление за 10-годишната Алиса Лидъл и сестрите ѝ, докато плават с лодка по Темза с някой си Чарлс Доджсън. Но историята се оказва толкова интересна, че Алиса убеждава Доджсън да я напише на хартия, което той чинно прави – като използва псевдонима Луис Карол. Алиса е дъщеря на декана на оксфордския колеж, в който Доджсън преподава математика, и не е единственото младо момиче, с което той дружал. За разбирането на XXI век в този сценарий има нещо дълбоко притеснително. Въпреки че няма доказателства за нищо нередно в отношенията им с Доджсън, не е трудно да заподозреш в престъпление възрастен мъж, който се радва на млади приятелки да сядат в скута му и да му позират за снимки, често не напълно облечени.

Алиса Лидъл позира на Чарлс Доджсън.

С отшумяването на викторианската престорена скромност и раждането на психоаналитичната теория, „Алиса в Страната на чудесата“ изглежда далеч не толкова невинна. Преразглеждайки текста, някои критици откриват множество гинекологически образи – от самата заешка дупка, до завесата, която Алиса трябва да отмести. Брави и ключове са били възприемани като символ на коитус, а гъсеницата – добре де, не е ли малко… фалическа? Неизбежно, някои виждат и „завист за пениса“ (бел. ред. – постулат, въведен от Фройд, който касае теоретичната реакция на момичето по време на нейното психосексуално развитие и разбирането ѝ че няма пенис) – изразена в удължаването на шията на Алиса като своеобразна имитация на ерекция. И после се появява и лъкатушене, което тя прави преди да започне да се смалява, и солената вода, която обгръща брадичката ѝ, когато е само няколко сантиметра висока – и двете притежават спецификите на мастурбация.

Под въздействие

По-нюансирани четения разглеждат пътуването на Алиса не толкова като отнесено към секса сам по себе си, а повече за напредъка на едно момиче през детството и пубертета към зрялата възраст. Нашата героиня се чувства некомфортно в тялото си, което преминава през поредица от екстремни промени; нейното чувство за самоидентичност се дестабилизира, като я оставя несигурна в себе си; тя се сблъсква с авторитетите и се стреми да разбере наглед произволни правила, игрите, които хората наоколо играят, и дори смъртта.

Прочутият литературовед Уилям Емпсън бе заявил, че Алиса е „баща, когато се спуска в дупката, ембрион на дъното ѝ, и може да се роди само ако стане майка и създаде собствената си околоплодна течност“.

Разбира се, понякога пушенето на наргиле на гъсеницата си е точно това – особено когато тя е обградена от магически гъби. От 60-те години на ХХ век любителите на наркотици четат лудориите на Алиса като един голям trip (бел. ред. – жаргон за продължителен период под въздействие на дрога). Текстът на „Белия заек“ на „Джеферсън Еърплейн“ прави доста, за да бетонират тази асоциация:

„Помнете какво каза Катерицата,

Нахрани главата си, нахрани главата си“.

Още от успиващата горещина в първия епизод на книгата има психеделично настроение – редом до появяващите се впоследствие шишенца с неясна течност, хаотичното движение през времето и ухиления Червен котарак, който е там в един момент, а в следващия вече го няма.

Лудия Шапкар с Катерицата. В „Алиса в Страната на чудесата“ Катерицата никога не казва „Нахрани главата си“, както се пее в песента на „Джеферсън Еърплейн“.

Един от любимите автори на Доджсън е Томас де Куинси – автор на „Изповеди на един английски пушач на опиум“, но освен някои хомеопатични цярове за настинка, няма конкретни доказателства, че някога е експериментирал с наркотици. И все пак, връзките с дрогата са държеливи, както показва и репликата от „Матрицата“:

„Ако вземеш синьото хапче, историята завършва, събуждаш се в леглото си и вярваш в онова, в което искаш да вярваш. Ако вземеш червеното хапче, оставаш в Страната на чудесата и аз ти показвам колко дълбока е заешката дупка“.

За зелето и царете

Но не всичко е за секс и наркотици. Друга позиция на критиката вижда Алиса като политическа алегория. Когато нашата героиня се спуска след Белия заек, тя се оказва на място, което, въпреки цялата си шутовска, смущаваща странност, е управлявано от избухлива царица –Доджсън е имал смесени чувства към кралица Виктория (при все че тя е обожавала книгата му) – и има хаотична правна система, подобно на Викторианска Англия.

И как Алиса действа в тази чужда земя? Объркана от начина, по който местните се държат, тя се опитва да налага собствените си ценности с почти катастрофални резултати. В този случай не може ли романът да е алегория за колонизация?

Друга позиция на критиката вижда Алиса като политическа алегория.

Под въпрос е и „Моржа и Дърваря“, стихотворение, което Туидълдий и Туидълдум казват на Алиса. Според някои интерпретации дърварят е Исус, а моржът – Питър, като стридите са учениците Му. Други настояват, че се отнася за Британската империя – моржът и дърварят представляват Англия, а стридите са нейните колонии. Дори и Джон Бойнтън Прийстли се включва в дебата, като предполага, че моржът и дърводелецът са архетипи на два различни типа политик.

Да четеш дивите и щури теории, които редица поколения развиват в опит да видят „истинското“ значение на приключенията на Алиса, означава да разбереш как промените на социалните нрави могат коренно да променят един текст. Разбира се, това е свидетелство за същинската непреходност на творбата, която всяка епоха е в състояние да чете според собствените си прищевки и исторически нагласи.

И на разразяването на дебати. Алиса е притча за хранителните разстройства, поучителен разказ за новоизлюпената символична алгебра, сатира на Войната на розите. В чалнатата реалност на съперничещи си теории, всички ние сме объркани като самата Алиса.

В ежедневието си Чарлс Доджсън преподава математика, така че не е чудно, че историите му са наситени с аритметични и геометрични алюзии. Алиса се сблъсква с поредица от загадки – от гатанката на Шапкаря до играта на крикет на Царицата, но колкото и да се опитва да ги разреши, те неизменно се оказват без отговор. Въпреки че Доджсън е логик, Страната на чудесата е свят, в който властва алогичността. И може би това е основното послание, което лежи в книгата – светът е лудо място, в което очакванията често са разочаровани. Вместо да търсим смисъл, може би просто трябва да се насладим на пътуването.

В материала са използвани названията на герои, предмети и места от българските преводи на „Алиса в Страната на чудесата“ (Лазар Голдман, 1996) и „Алиса в Огледалния свят“ (Светлана Комогорова и Силвия Вълкова, 1996).

Площад "Славейков"