Откакто Управлението на Федералния резерв на САЩ (Фед) започна да обмисля повишаването на основната лихва, което накрая и стори миналия декември, около приказките за това "затягане" се разви цяла манифактура. Дали Фед ще повиши лихвите или не? Всеки път, когато около отговора на този въпрос се постигаше консенсус, глобалните пазари съответно потъваха или тръгваха нагоре.

Пристрастяването към тази тема - основната лихва, е просто, но странно. Впрочем, то е заблудено, неразбрано. Защо тогава съществува? Отчасти то е резултат от кейнсианския махмурлук. Кейнсианците се съсредоточават в лихвените проценти. Преобладаващият макроикономически модел, който е в широка употреба днес, е наричан Нов кейнсиански модел.
Действието на монетарната политика в него е изцяло зависимо от промените в текущите и очакваните лихвени проценти (цената на парите). Но въпреки това самите пари липсват.

Заблуденият фокус върху лихвените проценти не само създава проблеми за тези, които наблюдават настоящото състояние на икономиката и създават очаквания за него, но и за тези, които анализират важни икономически и пазарни събития от миналото. Например, нобелистът и кейнсианец Робърт Шилер в известната си книга Irrational Exuberance стига до заключението, че сривът на фондовия пазар от 1929 г. е бил предизвикан от рестриктивната монетарна политика на Фед. Това е така, защото Шилер се фокусира върху лихвите и смята, че увеличаването на основната лихва през август 1929 г. е сигнал за монетарно затягане. Но, както Илмъс Уикър внимателно документира в Wall Street, the Federal Reserve and Stock Market Speculation: A Retrospective, публикувана наскоро от Центъра по финансова стабилност в Ню Йорк, Фед е действал гъвкаво, а не рестриктивно, преди срива от 1929 г.

Това пристрастяване към лихвения процент е впечатляващо, като се има предвид колко малко страници му е посветил самият Кейнс в A Tract on Monetary Reform (1923 г.), където пише за парите и ролята им в определянето на националния доход. След това, в двутомника си от 1930 г. A Treatise on Money, Кейнс посвещава внушителен обем на банките и важната им роля в създаването на пари. В частност, Кейнс разделя парите на две категории - държавни и банкови пари. Държавните пари са "високоволтовите" пари, които се произвеждат от централните банки. Банковите пари се произвеждат от банките чрез създаването на депозити.

Кейнс пише много страници в The Treatise за банковите пари. И това не е изненадващо, защото той изяснява, че през 1930 г. банковтите пари са много повече, отколкото държавните. Оттогава нищо не се е променило. Днес банковите пари представляват 82% от широките пари във Великобритания (агрегат М4).

Трябва да следим широките пари - държавните плюс банковите, а когато е наличен, и показателят "дивизия", а не простото им агрегиране. Монетарният подход към детерминирането на националния доход е важен за средносрочен подход. Връзката между ръста на паричното предлагане и номиналния БВП е недвусмислена и непродолима. Но няма значение. Винаги има достатъчно отрицатели на простите принципи и векове на ясни доказателства.

От колапса на "Лимън Брадърс" през 2008 г. има драматична промяна в монетарната политика в повечето части на света. Банковите регулации се затягат, а надзорът става все по-жесток. Рекапитализациите от голям мащаб и освобождаването от рискови активи станаха ежедневие.

Тези политики, които засягат продукцията на банкови пари, са ултразатегнати и проциклични. В усилията си да увеличат предлагането на широки пари, много централни банки се ангажираха с количествено улесняване (QE). Тази политика на държавни пари е ултраразхлабена и антициклична. Но като се има предвид, че държавните пари съставляват относително малка част от широките пари, широките пари в много държави нарастват бавно. Така че като цяло монетарните условия остават относително затегнати и сравнително проциклични. В следствие реалният ръст на БВП и инфлацията, която участва в номиналния ръст на БВП, останаха под трендовите им нива.

САЩ, Япония, еврозоната, Великобритания и Южна Кория поведоха на полето на количественото улеснение. Всичките завъртяха машините за пари. И това може да се види от съотношението на държавните пари към широките пари, което във всички тях се увеличава от септември 2008 г. до януари 2016 г.

В Китай, Канада, Бразилия, Индия и Русия, картинката е различна. Делът на държавните пари намалява, което показва, че те не са се захванали с политика на количествено улесняване. Когато погледнам към банковите пари, ситуацията в САЩ, Япония и Великобритания, е поразителна. За тези държави количеството на банковите пари в икономиката е по-ниско през януари 2016 г., отколкото през септември 2008 г. Иде реч за затегнати политики за банковите пари. Не е изненадващо, че САЩ, Япония и Великобритания първи вкараха в играта количественото улесняване. Ако не го бяха сторили, ръстът в широките пари щеше да е много по-анемичен, отколкото се случи и рецесиите им щяха да бъдат по-дълбоки.

Еврозоната пристигна на QE-партито със закъснение. Но въпреки това дойде. Сега президентът на Европейската централна банка Марио Драги е изправен пред вълна от критика. В Германия мнозина опонират на тази политика. Много дори смятат, че ЕЦБ и другите централни банки свършиха патроните. Това е безсмислено.

Нека хвърлим поглед върху една QE операция, която може пряко да засили паричното предлагане без да увеличи нетния дълг на правителството. Процесът започва със заеми на правителството от търговските банки. Краткосрочните държавни облигации се прехвърлят в банките, като депозитният баланс на държавата се кредитира. Новият депозит на правителството не се отчита като част от паричното предлагане. След това правителството използва своите банкови депозити (които не се смятат за пари), за да изкупува дългосрочни държавни облигации от небанковия частен сектор. Тези трансакции водят до нарастване в депозитите на небанковия частен сектор и паричното предлагане, защото банковите депозити за сметка на частните лица и субекти да пари. По този начин количеството на парите пряко се увеличава от тази операция на дълговия пазар, като в същото време съответното количество от дългосрочен правителствен дълг се намалява - буквално е елиминирано.

Разбира се, количеството на краткосрочния държавен дълг се увеличава, когато правителството първоначално заема от търговските банки. Съответно, тези операции на дълговия пазар не променят нетния дълг на правителството, но променят неговия състав, като скъсяват средната му дюрация.

Така че забравете твърденията, че централните банки са изпукали патроните. Отново, причината, поради която повечето стигат до това заключение е, че се фокусират върху лихвените проценти.

Ако се преместим от голямата картина към САЩ, ще видим, че там се случиха три операции за количествено улесняване. Всяка от тях е свързана със значително увеличение на държавните пари, което в известна степен компенсира негативния принос на банковите пари към съвкупното предлагане на широки пари.

Но от октомври 2008 г. насам широките пари са нараствали средногодишно с 1,72%, което обяснява и това, че номиналният БВП се увеличава бавно и че не сме свидетели на инфлационния бум, предсказван от много хора, които само гледат балона на баланса вна Фед.

Малко е да се каже, че парите и монетарната политика са неразбрана тема. Това, което е обезпокоително е, че политическата класа няма и най-слабото осъзнаване на важността на банковите пари. Тяхната популистка реторика за "бой по банките" и затягането на регулациите поставят спирачка пред ръста на банковите пари и икономическата активност.

Текстът на проф. Ханке е публикуван в майския брой на сп. Globe Asia и е предоставен за публикуване на Клуб Z.