Той твърди, че е млад, независимо на колко години е вече. Той вярва в себе си и вече е достатъчно наясно какво може и какво иска. Той не иска да му помагат, иска да не му пречат. Той казва: „Само да сме здрави“, защото всичко останало решава сам. Той не получава пари, той изкарва пари. Той има самочувствието, че движи България напред и не плаче по Народната република. Той много често е и Тя. И са невидими.

Неколкостотин хиляди души в България отговарят малко или много на това описание, но това не пречи на повечето медии и политици да не ги забелязват. Да, ще видите трагедията на крайно бедния на екрана, ще видите и най-новата кола на мултимилионера, но не виждате всекидневното усърдие, с което невидимите хора изработват сериозна част от пенсиите и социалните помощи. Звучи странно, но е напълно закономерно. Ето защо:

Работохоликът

„Мога да се опиша с една дума – работохолик“, казва Славейко Майски. Пролетното му име напълно отговаря на енергията, която притежава. Рядко ще го видите без усмивка на лицето. Усмихнат е дори когато казва: „Скъсвам си задника, но става много трудно и много бавно в нашата държавица.“ Денонощието му е динамично, картините около него се сменят с бързината на кадрите в телевизионна реклама. Не спи до късно, бърз душ след ставане, кафе на крак и вече е в движение. Денят му минава по баровете. Буквално.

Славейко използва бара за работно място, където упражнява поне няколко професии. Той е счетоводител и - да, можете да му доверите всички хартийки и сметки на фирмата си. Той е предприемач и се опитва да превърне първия етаж от една къща в центъра на София в приятно място за срещи и забавление. Той е техник, когато се развалят хладилниците в бара, той е бояджия, когато стените вече са замърсени, той е доставчик, когато изгори бушон и някой трябва да отиде до магазина. Той е и вечният заместник, когато някой от служителите се разболее или просто има нужда да излезе. Той е и много повече неща, които го палят и интересуват.

„Първата ми работа – идвам тук, преглеждам отчетите от предния ден и сядам. После имам два-три часа счетоводна работа всеки ден, ама всеки ден. В събота, в неделя, в понеделник, във вторник... Всеки един ден от седмицата. Празник, непразник – няма значение. Има си фирми, които си изискват внимание“, обяснява Славейко. Чак по обяд започва „неговата си“ работа. Без почивки, с много кратки телефонни разговори, до тъмно. „Всичко това е в реда на нещата. И това продължава от обяд до 7-8-9 ч. вечерта, когато видя, че всичко е наред. Ако не е наред, стоя още, докато стане наред.“

Познахте ли се? Със сигурност работите нещо различно, може да имате собствен бизнес, може и да нямате, но тази задъханост ви е позната. Позната ви е и обществената изолация, в която живеете. По телевизията говорят за намаление на тока с някакви стотинки, за мижави великденски добавки към пенсиите (ама не за всеки Великден), за програми за временна заетост на ниско образовани. Това не ви интересува. Повечето политици показват загриженост за социално слабите, лично пекат кебапчета на бедните, раздават козунаци в старческите домове. И това не ви интересува, даже ви отблъсква.

„Аз съм от съсловието на хората, които много работят и не мрънкат, а сме много малко“ - сам си лепи етикет Славейко Майски. „Но за мен няма никога нищо. Държавата обръща внимание на бедните и мързеливите, на тези, на които могат да им купят гласа с две кебапчета и 20 лева. Интересът спира дотам. Е, обръща внимание на най-богатите, защото те правят удобни неща и движат нещата.“ А защо е така ли? Защото на тези хора гласът не може да бъде купен (не само буквално) и защото трудно могат да бъдат излъгани.

Толкова ли са малко

Този тип хора си приличат по отношението им към живота, но разликите помежду им са много повече. Политологът от Нов български университет доц. д-р Васил Гарнизов нарича този типаж „средна ръка човек“ и му приписва философията на бащата на Робинзон Крузо: „Не иска да е долу, за да не го тъпчат, но не се и стреми да е горе, защото там е проветриво, бурно, оттам лесно се пада и много се страда.“ Можете ли да изброите хората, които отговарят на тази дефиниция? Не, разбира се. Колкото е трудно тяхното вкарване в калъп, още по-трудно е измерването им – колко са? Малко ли, много ли?

Според директора на социологическата агенция „ББСС Галъп интернешънъл“ Първан Симеонов на това описание отговарят по-малко от 500 хиляди души в България. В това число влизат от собственици на квартални бакалии до адвокати и лекари – хора, които дават хляб на себе си, често и на още няколко души.

„Гласуват шарено, ако изобщо гласуват. Партиите им говорят, осъзнават, че ги има и че има полза от тях. Проблемът е в ефективността на посланията и той засяга въобще политическото у нас – често се пита не какво се говори, а кой говори“, допълва Симеонов. Този тип избирател би искал преди всичко предвидимост на средата и едва ли би посегнал към радикални опции. „Би търсил нормалност. И тук идва още един проблем: нормалността се комуникира най-трудно. Особено когато общото усещане е за политическа криза и на мода са радикалните алтернативи и наивните обяснения за света“, казва още Симеонов.

Така клишето „много са малко“ поставя този тип хора извън вниманието на повечето политици и медии, които доста по-добре се ориентират в контактите си с най-онеправданите и с малката група на най-богатите. Силното разслоение на българското общество е нещо, което са констатирали редица изследвания, припомня Васил Гарнизов.

„Имаме малко по размер високо съсловие и голяма по размер непривилегирована маса с много тънка среда между тях. А тези хора са част от тази среда и затова не знам точно колко е голяма“, казва политологът.

Няма ги и в телевизора

„Всяка вечер гледам новини, но там не говорят за мен. Говори се за еди-кого си от еди-кое си село как живее мизерно, за убийците, за престъпниците, за наркотрафикантите, за чалга клубовете и за политиците. За това се говори в новините всяка вечер, всеки ден, 365 дни в годината. Но не и за мен“, констатира Майски. Последиците: той и хората като него спорят с телевизора, когато изобщо имат такъв. Защото за пореден път се убеждават, че са невидими за големите медии и всичко е предназначено за хора, каквито те не познават.

Невидимите избиратели по правило не присъстват в медиите просто защото не са интересни. При тях рядко се случва кучето да захапе човек, каквото е едно от определенията за новина. Животът им е несензационен или антисензационен – това е определението пък на Васил Гарнизов.

„Те не стават новина в медиите, защото животът им е анти-новините. Това е тривиално, скучно, банално, дребно буржоазно, т.е. градско“, казва още политологът от НБУ.

Основна причина да не се говори за тези хора е и отношението на политиците, които, за добро или за лошо, определят често дневния ред и на медиите. А на тях мислещи и независими хора не им вършат много работа. Или пък не виждат смисъл да говорят на малцинство. Има обаче и друга причина, която е отвъд желанието или нежеланието на политиците да се занимават с този тип избиратели – те просто са толкова разнообразни, че е много трудно да бъдат впечатлени или мотивирани за общо политическо действие.

„Част от политиците ги отписват, защото тези хора са анархистки настроени. Друга част от политиците ги отписват като трайно негласуващи – било защото не вярват, че от тях нещо зависи във вземането на решенията на високо ниво, било защото трайно не вярват на това високо ниво, било защото са принципно убедени, че високото ниво е изначално порочно, тъй като със самото си съществуване скъсва с идеите на „умереното благополучие”, обяснява бездната Гарнизов.

Първан Симеонов от „Галъп“ вижда все пак опити на някои партии да представляват този тип хора. Той открива подобни елементи в програмата на ГЕРБ и в заявките на Реформаторския блок. Но нещо все не се получава.

„Този тип хора обикновено представляват себе си достатъчно добре, те са с основание критични, а и индивидуалистично настроени и трудно могат да се доверят на партийците като свои представители“, казва Симеонов.

Така липсата на интерес се оказва двустранна. Според директора на „Галъп“ слабостта на партиите да бъдат представители може да е смущаваща, но е закономерна. Партиите не се опитват да представляват конкретни интереси, а да говорят на всички. Така някои остават извън играта, „защото политиците предпочитат да се обръщат към декласираните заради тяхната очевидна или предполагаема многочисленост“.

Какво искат да чуят

Славейко Майски е един от хилядите, които излизаха да протестират в летните вечери на миналата година. Почти година по-късно нито той, нито хората около него се чувстват „яхнати“. И казва това със съжаление. Нито една партия не се опита да говори директно на тези хора. Не го интересуват обещанията за 1000 лева минимална заплата. Казва, че това е глупост и може да стане само на цената на заем, който обаче после трябва да бъде връщан.

„Няма как да стане 1000 лева минималната заплата, когато икономиката е в шеста глуха. Много хора искат точно това да чуят обаче, но с едното чуване ще си останат. После ще го чуят от друг, пак ще очакват, пак няма да стане и така животът им ще мине в мисли, размисли и в несбъднати мечти. А аз си преследвам мечтите с работа.“

Вярва, че човек трябва да бъде активен и да демонстрира позиция. Но знае, че хората, които искат нещо да се случва, нямат време. „Тези, които имат прекалено много от всичко – на тях не им пука. Тези, които нямат нищо – няма да излязат и да викат за подобни неща, защото те мрънкат, че нямат работа.“ Славейко и хилядите като него продължават да чакат някой да се ангажира пред тях с реална работа, а не с обещания.

„Аз искам да видя пътя как да постигнем стабилна икономика, с добри финансови показатели за всяко семейство, както и спокойствие. Измежду всички неща, които се изговарят всекидневно по телевизии, радиа, вестници, списания и сайтове – само това ме интересува. Резултатът на всичко трябва да е този – спокоен живот, не казвам да не е динамичен, но да е спокоен. Хората да имат работа, да изработват парите си, да си ги харчат с удоволствие и да им стигат“, продължава да очаква Майски.

И той, и другите като него знаят, че пътят не минава през кебапчета, безплатни концерти и предпразнични подаяния от държавата. На думи звучи много лесно да заявиш, че ще представляваш тези хора, но най-вероятно не е. Факт е, че неколкостотин хиляди избиратели продължават да са непредставени. Ако беше толкова лесно, досега някой да е спечелил гласовете им. Доверието на тези хора се печели трудно, така както е трудно техните вкусове и политически предпочитания да се масовизират, обяснява Първан Симеонов.

Васил Гарнизов е безмилостен и обрича подобен тип индивидуалисти вечно да останат невидими. Стремежът на тези хора е да не зависят от другите и да се самоуправляват в собствения си дребен мащаб.

„Това ги прави непригодни за следване. Те неохотно следват други водачи, защото да следват, означава загуба на независимост. Те неохотно стават водачи, защото да водят, означава да се устремят към върховете, да излязат от удобството на златната среда, да поемат прекомерен риск, да станат твърде видими, да поемат завистта на другите и капризите на съдбата“, казва политологът.

Така причините тези хора да останат невидими стават три – малко са, нямат нужда от помощ и най-важното - така се чувстват комфортно. А как да станат видими ли? Вероятно като станат повече. Но пък повече независими хора, които не могат да бъдат лъгани, на кого са притрябвали? Не, благодаря!