Замислих се – а какво аз бих могъл да кажа за деконструирането на Волгин?

Какво бих казал, при условие, че изобщо не му слушам предаванията отдавна, защото последния път изпитах нещо близо до интелигентска погнуса, а животът е кратък, за да си го губи човек, слушайки такива, с извинение, предавания...

Какво бих казал, при условие, че отдавна съм писал – според скромното ми мнение, не може с парите на данъкоплатеца да се финансира подобна гавра с почтената и безпристрастна журналистика...

Какво бих казал, при условие, че смятам за безусловно правото на всеки журналист или представящ се за журналист, способен човек, да има предаване – да излезе на пазара, да се включи в конкуренцията, да си финансира предаването сам или да си намери частни спонсори и да се брои за аудитория...

Какво бих казал, при условие, че знам – западната либерална, пазарна демокрация страда и сама си копае гроба, защото е решила, че ценностите й са абсолютни – в смисъл само ако са 100% налице – абсолютна либералност, абсолютна толерантност, абсолютна търпимост, абсолютна свободност, абсолютна неограниченност... В смисъл – безкрайно много либералност, безкрайно много толерантност, безкрайно много търпимост, безкрайно много свободност, безкрайно много неограниченност... Но аз си мисля, че неоспорвайки „много”-стта, западната либерална, пазарна демокрация трябва да се откаже от този фундаментализъм на абсолютността, на 100-те процента, на разбирането, че нейните ценности или ги има, или ги няма. А да си определи колко много е това много? Колко много либералност, колко много толерантност, колко много търпимост, колко много свободност, колко много неограниченност... 

Защото абсолютизирайки фундаменталистки своите ценности, тя се превръща постепенно в жертва – на този терен я бият и мачкат онези, които пет пари не дават за тези ценности. Ето и Волгин – той издевателстваше над тези ценности, понякога буквално повръщаше словесно върху тях, а сега именно от камбанарията на тези ценности скачат неговите защитници, които обаче до този момент пет пари не даваха, че той издевателства над същите тези ценности и понякога буквално повръщаше словесно върху тях...

Та какво бих казал за деконструирането на Волгин?

Следните неща, вероятно бих казал, ако ми пукаше за него.

Първо, в конкретната ситуация на напълно конфронтирано помежду си наше общество, изобщо не бих свалял предаването му от ефир. Словоблудството (допуснах пръстописна грешка – свободоблудството) само печели от героизирането му. Нека Волгин да ни е главният проблем. Според мен обаче той не е главният ни проблем, а олигархията и нейната марионетна власт. А за олигархията и марионетната й власт Волгин е палячо, шут, лапацало, кречетало – шум да се вдига край Босфора на разпадащата ни се държавност...

Второ, след като вече е свалено предаването, може да му се даде друго време и със сключен договор (тук говоря като лаик) и с подписан кодекс на журналистическата етика – не като цензура, в смисъл какво не може да се говори във финансирания от данъкоплатеца ефир, а какви са нормите и стандартите, които трябва да се спазват – впрочем, БНР и БНТ ги имат, съдейки по други предавания, а ако не се знаят, може да се види как се процедира аналогично в Европа. 

Трето, остро необходимо е (това го пиша често) да теглим чертата и да си направим рекапитулация на плюсовете и минусите от дейността на многобройните държавни институции, агенции, структури, комисии, съвети, програмни колективи и прочие архитектурни присадки в управлението на страната (в т.ч. на СЕМ), редица от които са абсолютно синекурни. Нещо като стратегически преглед на държавната администрация и нейните звена. Заедно, естествено с одит и анализ на ползите и щетите от тях. Защото в България се вихри истинска вакханалия от постоянно нарастващ управленски и чиновнически апарат в центъра и по места – с удрящи тавана привилегии, стимули и способи за лично облагодетелстване – морални, материални и почти криминални, властови, символни и ресурсни. Това са десетки хиляди хора, все повече от тях са партийни, кланови, корупционни, бизнес-, любовни и шуробаджаначески назначения. Едно огромно бреме както за джоба на данъкоплатеца, така и върху плещите на професионалистите - тези намаляващи наивници, които всъщност вършат 99% от същинската работа.

Четвърто, Волгиновото предаване не е причина, то е следствие, то не е болест, то е симптом и синдром на болест – на тежка болест, разяждаща обществения ни организъм. Това предаване е единият полюс на проявление на тази болест. Защото има и друг, диаметрално противоположен полюс, който, обаче, не е родил още своя Волгин или поне не му е дал щедро пари на данъкоплатеца, за да сее семената на злото. Тази болест е абсолютната радикализация на мисленето (ако това е мислене), един постпреходен фанатизъм, едно злъчно желание за хулене, за сеене на омраза, за плодене на ненавист, за размножаване на злоба, за предлагане на лесни обяснения на сложни проблеми, за насъскване срещу иначе мислещите, за снемане на личната отговорност от себе си, за конструиране на образа на врага в лицето на Другия и за деконструиране на социалната тъкан, наречена общество.

Ние се превръщаме в разполовен, в ожесточен, в крайно нетърпим, антилиберален, зъл и лош народ, в народ, разкъсван от отрицание, задушаващ се от безсилие, освирепял от страх и обезумял от неспособност да си подреди страната поне малко от малко, та децата му да не се спасяват с бягство от нея, обръщайки се с гняв назад и заявявайки решително: Няма да ви живея в скапаната държава!

Текстът на Николай Слатински е от фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.