Той е тук – истинският Епизод IV! Още от първите няколко минути, дори от първите кадри, вълнуващият, зрелищен и съблазнително невинен „Междузвездни войни: Силата се пробужда“ на Джей Джей Ейбрамс се показва като филм в духа на оригиналната трилогия, която приключи със „Завръщането на джедаите“ през 1983 г. (Този поема историята 30 години по-късно.)

Технически, разбира се, „Силата се пробужда“ е номериран като Епизод VII, но те кара да забравиш за претрупаната и педантична последваща трилогия – хронологично предхождаща, – която дойде 15 години по-късно. Той възстановява комедията, която „Невидима заплаха“ изостави. „Силата се пробужда“ е в постоянен досег с мощта на екшъна и забавлението. Единствените ми дребни резерви, от които се отървавам още в този момент, са покрай онзи нов дроид с цялото му настроение на Скрапи Ду (бел. ред. – детският вариант на анимационния герой Скуби Ду).

Епизод VII събуди отново любовта ми по първия филм и обърна фена вътре в мен с хастара навън. Има много малко филми, които са изтощавали лицето ми от усмивка за цели 135 минути, но този е един от тях. И когато Хан Соло се появява, имах усещане, каквото не съм изпитвал откак бях на 16 – да не знаеш дали да избухнеш в сълзи или в аплодисменти.

Джей Джей Ейбрамс и съавторът Лоурънс Касдан са създали филм, който е едновременно продължаващ разказ от по-ранните три филма и проницателен рестарт от следващото поколение на първия „Междузвездни войни“, от 1977-а – по-скоро в стила на възхитителното пресъздаване на Кърк/Спок в „Стар Трек“. Познати лица, ситуации и оръжия се появяват в нови версии и се смесват в нови сюжетни линии. Този текст впрочем ще е безопасно място, без спойлери, с предупреждения само за базисни сюжетни точки и споменаване на материали, които вече са в публичното пространство.

Оригиналните филми винаги бяха основани на необикновена поредица от лични и семейни дисфункции – двигател на вината, срама и конфликта. Люк бе воден от все по-сложен фройдистки дух срещу Дарт Вейдър; Хан Соло се обръщаше към „Хилядолетния сокол“ като към „нея“; мъжката публика бе окуражавана едновременно да се идентифицира с Люк и да се наслаждава на принцеса Леа в скандалните ѝ златни робски бикини – и след това, с изискан садизъм, да научи, че те са брат и сестра. Цялата тази агония се прероди в „Силата се пробужда“ – нови криви на страха и черно-белия абсурд сред романтиката и вълнението.

Люк стана известен с липсата си от постера на филма, което ме накара да се страхувам в началото, че през тези 30 години, като един Атикус Финч в „И страж бди на поста“ на Харпър Ли, той е преминал към Тъмната страна. Достатъчно е да се каже, че Люк, изпълнен от вече посивелия Марк Хамил, има убедително и неочаквано енигматично присъствие.

Принцеса Леа вече е генерал и все още военната кралица на Съпротивата – по-силна фигура, с много по-майчинска осанка. Тъмната страна се възражда под формата на Първия ред, с намерение да установи още по-откровен фашистки режим, с квази-Нюрнбергски митинги. Периодично срещу тях са новите бойци на Доброто. Там е Рей, находчива оцеляваща на отдалечената планета Джаку – изпълнена от младата Дейзи Ридли, която странно напомня ранната Кийра Найтли. Британският актьор Джон Бойега е Фин, бивш щурмовак, който търси изкупление чрез предателството на своите зли господари.

Това ме отвежда до възхитителното представяне на Адам Драйвър като Кайло Рен, новият Тъмен лорд с ужасяваща тайна. Той е великолепно жесток, злобен и капризен – и за разлика от стария Вейдър се поддава на сприхави изблици на раздразнение със светлинния си меч, когато униформени подчинени имат неприятната задача да му съобщят за нова, временна победа на Съпротивата. Почти леденото изражение на Драйвър е много подходящо за капризното презрение на Кайло Рен към слабостта и състраданието на враговете му. Налице е и един брилянтен момент, когато той използва телекинетичната си сила срещу изстрел с бластер.

Битките със светлинни мечове сами по себе си, разбира се, са по-атлетични от тези през 70-те и 80-те години, но някак човешки по-интересни – самата Рей не се нуждае от съвети от мъже нито за ръкопашна схватка, нито за пилотирането на „Хилядолетния сокол“.

Джей Джей Ейбрамс има инстинктивна симпатия към класическите пейзажи в „Междузвездни войни“ и ги излага спокойно – с преходи от открития космос към сенчести гори и, разбира се, безкрайни пустини. В почти първата си поява Рей е видяна да се спуска по гигантска дюна с шейна, изработена от въже. За мен това е напомняне, че макар първият „Междузвездни войни“ да е предимно вдъхновен от „Скритата крепост“ на Акира Куросава, всъщност първата идея идва от „Лорънс Арабски“ на Дейвид Лийн или дори от съновиденията на Дали.

Но разбира се този филм е част от света на развлечението, който е толкова огромен, че се нуждае от референции единствено към себе си. „Силата се пробужда“, за разлика от други поредици, не се нуждае да е „мрачен“ – отричайки се, разбира се, от Тъмната страна. По същество той се основава на растящия въртоп от идеализъм и оптимизъм, на етиката на семейните филми, на която някои се присмиват, че е убила дистопичната традиция на научната фантастика. Всъщност, „Междузвездни войни“ е отишъл отвъд жанра на научната фантастика, до свой собствен междугалактически квази-артуров романс. „Силата се пробужда“ е забавен, мелодраматичен и сантиментален, естествено, но също и вълнуващ и пълен с енергия по своя си щедър начин.

Какъв коледен подарък само!

Площад "Славейков"