Музеят „Жан Кокто“ в гр. Ментон на Лазурния бряг отвън изглежда поразително. Издигащ се в непосредствена близост до Средиземно море, той прилича на изящно издялан леден блок или на корпулентна структура, състояща се от танцуващи хладилници. Вътре светлината прониква през внушителни прозорци, които гледат към слънчевия морски пейзаж…

При последното ми посещение повече хора гледаха панорамата навън, отколкото творбите на Кокто (картини, рисунки, текстове). Виждаха се отраженията им. В повечето случаи физиономиите им изглеждаха така:

„Какво, по дяволите, правя тук, сред неща, които изобщо не ме вълнуват, вместо да съм там, навън, да се разхождам, да джапам в морето или да пия бира?“

Сигурен съм в това, защото когато умовете им бяха завлечени обратно в музея, те блуждаеха и не отделиха дори миг да осмислят страдалческия път на твореца. Те искаха навън.

Музеят на Жан Кокто изглежда поразително отвън, но вътре е скучен за повечето посетители.

След няколко дни историята се повтори в музея „Пикасо“, който се намира в замъка в Антиб. Мястото беше претъпкано, но повечето хора минаваха покрай картините, сякаш бяха петна по стените. Само едно видеоинтервю с фотографа Дейвид Дъглас Дънкан – най-упорития хроникьор на Пикасо – привлече известно внимание.

Рядко съм виждал хора, които да минават толкова бързо през сграда и да се втурват толкова стремително навън, колкото посетителите на музея Фондация „Хуан Миро“ в Барселона. А ако сте били в Лувъра (Ермитажа, Прадо, Лондонската национална галерия и т.н.) ще знаете, че на всеки запленен от експонатите човек се падат няколкостотин маршируващи в стадо, които отчаяно искат да излязат.

Залите на музея Фондация „Хуан Миро“ в Барселона не представляват интерес почти за никого.

Те са там, защото това се очаква от тях. Посещенията на галерии и музеи са дейностите, които вършиш в чужди градове. Това е част от конспирацията, че всички ние трябва да бъдем изкушени от изкуството; иначе няма как да сме цивилизовани. Очевидно това е пълна лудост. Не бихте отишли на стадион „Туикенхем“, ако не се интересувате от ръгби; никой не би порицал заради това. Тогава защо да марширувате в „Уфици“, ако ви е все тая дали Сандро Ботичели е бащата на Андреа Бочели, или не е? И въпреки това все още можете да бъдете достатъчно умен.(Знанията за италианския Ренесанс няма да ремонтират колата или сърцето ви).

Пред музея „Уфици“ винаги има огромни опашки, чака се поне час.

Чувал съм, че „културата е цената, която плащаме, за да оправдаем после себе си, че сме се забавлявали“. Пълни глупости! Вие сте на почивка, едва когато изразът „без болка няма растеж“, се превърне в много по-простичкия и приятен „без болка няма болка“. Излежавайте се край басейна. Пийте коктейли. Микеланджело ще оцелее и без вас, както и вие без него. А когато не оценявате изкуството и се намирате в Ментон, помислете внимателно, преди да похарчите няколко евро за музея на Кокто – бляскав, но монотонен. Изберете сватбената зала в кметството на Ментон, декорирана от Кокто в края на 50-те. Тя е ярка, функционална и приятно покварена.

Площад Славейков