Следната картина: мама с момиченце на около 8-9 г. – точно колкото да разбира всичко. Или почти всичко... Явно са отделили този ден или може би някакви малко дни да извървят пътя към София, за да видят любимия тати. И сега всичко това свършва – на 13-и коловоз запад на Централна гара. След малко онзи със свирката ще я надуе, заключалката на вратата ще щракне – и край до следващия път.

Просто стоят и се гледат – те двете вътре на площадката на вагона, той на перона на 13-и запад. Гледат се и мълчат, нищо повече. Поредната раздяла, която бетонът на гарата преживява. Ако бях тоя бетон, с гаранция щях да се напукам от мъката толкова десетилетия.

Само че тати е циганин-травестит. Предполагам, от тези на пл. „Македония”. Не знам имате ли и бегла идея как живеят тези хора, какви ужасни престъпления – освен всичко друго - им се налага да търпят и да извършват всяка вечер... Аз имам някаква, защото съм бил нощен репортер.

Тати е с още недобре измит фондьотен и мазни кичури от снощното тупиране. Пародия на човек – с впити дънки с ниска талия.

Гледах изпълнения с безброй отблясъци на любовта поглед на малката мургава принцеса - единствената му (може би) дъщеря, и умирах от срам и тъга. Не за него – за нас.

Как е възможно да сме толкова необичащи станали – ето какво си мислех. Как това дете приема това човешко същество, въпреки ужасните му, адски кусури и не го осъжда. А напротив – цялата ѝ външност и вътрешност стене от раздялата. И затова, че след 3 минути грозната гледка на района около София-север ще замени любимия лик, макар и оклепан с тоя гротесков грим.

Сетих се за тази случка отпреди няколко месеца вчера. Когато толкова много хора изпаднаха в дивен възторг, запляскаха с ръце и затанцуваха, че някой си се е простил с живота си. Просто е умрял. Точка – няма го вече. Имаше го, а го няма. Ама ние не му знаем името? Ама той е незнам си къв... Жал ми е за нас. Ако има Страшен съд, сигурно малката циганска принцеса ще ни съди, не някой друг, не светиите – защото не сме разбрали какво е любов. Любовта „въпреки”, а не любовта, „ако” това и това, и това – нашите безкрайни изисквания и претенции. Ето какво си мислех по повод кръволоците, в които сме се превърнали. Без въобще да коментираме фактологията: кой крив, кой прав, дали законът е изпълнен и дали този или онзи е достоен. Това не знам. Но не за фактите говоря в момента, а за чувствата, които предизвикват.

Дано не ви е станало кофти... Ще опитам за извинение да ви разсмея с една друга случка – с моя приятел, който си пийва. Имам един приятел, когото много обичам и който пък обича да се разтоварва именно по този специфичен начин, когато не е на работа. Не ходи за риба, не сглобява корабчета – просто си порка. Та седим на морето и отнякъде се появяват едни юнаци с един от онези джипове, дето само гумата им е колкото полско фиатче. Целият им стайлинг издава, че са някъде от дълбоко от „страната”, както е политически коректно да се казва преди избори, за да не се използва онази дума.

Та тия сладури, целите затънали в татуировки, ланци и трели от кар-аудиосистемата, като видяха, че някакви хора седят на капанчето и нагло отпускарстват, просто застанаха пред него и изфорсираха джипката с 4-по-4-те. Вдигна се такъв облак прах и пясък, че в чашите вече вместо бира имаш тиня.

След което щастливи паркираха на пясъка – както си му е редът, когато в България притежаваш каквото и да е МПС, камо ли такъв забележителен звяр. Надуха още малко тяхната си музика, така че и рапаните в Турско да са информирани и започнаха да си организират борбички на плажа. Ей така - както са си с ланците, което не съм сигурен дали е съвсем безопасно от спортно-техническа гледна точка.

И в следващия момент гледаме моя приятел (пропуснах ли да кажа, че ходи на плаж по черно сако?), който с леко олюляваща се походка и бира в ръка се запътва към тях. С фигурата си на председател на федерацията по шахмат...

Не знам дали ви се е случвало да ви замръзне кръвта! Особено, като прехвърлиш за секунда 2-3 мисли, че ОНЕЗИ очевидно са напомпани с нещо, а метамфетаминът те прави на Кинг Конг: нямаш никаква представа от действителността – просто си царят на вселената в момента. И всичко ти е 6est!

След кратък 2-3 минутен разговор с групата моят приятел се насочи към нашите си кърпи с олюляващата се походка, бирата в ръка и черното сако. При това на собствен ход - съвсем цял и без никакви щети. Просто ги питал колко струва да им купи джипа, оказа се.  

Защо ви споделям това? Защото гордостта ни често произтича от псевдознанието какво ще се случи в следващия момент или в някакъв по-далечен. Ние все знаем и затова все поучаваме. Ами не – нищо не знаем, сори. Мислех, че ще го строшат и точно се чудехме как да реагираме с двучленната ни компания...

Но четем ли, четем морал на другите и всичко разбираме. И затова и не обичаме – не само циганина травестит, не ви и карам подобно нещо, а дори самите себе си. Защото много знаем. Това измекярско псевдознание ни кара да се ядем по форумите и на живо, в метрото с непознатия и в леглото – с най-близкия.

„Знаем” и затова не обичаме.