Заплахите към медии (в една демократична държава) не минават безнаказано, дори ако този, който ги отправя, е държавният глава. А ако политиците крият кирливи ризи, медиите са длъжни да дадат гласност на това обстоятелство, така повелява конституцията. В Германия.

„Добър вечер, г-н Дикман, звъня ви от Кувейт на път за среща с емира, затрупан съм с ангажименти...“

Така започва обаждането на някогашния германски президент Кристиан Вулф до шефа на почти най-тиражния вестник във Федералната република „Билд“ - обаждане, което в крайна сметка коства поста на държавния глава 68 дни по-късно. Вулф прави опит да предотврати публикацията на една компрометираща го статия, но така и не успява. А записът на мейл-бокса на издателя Дикман остава неизличим – в продължение на 3 мин 36 секунди президентът сипе закани, включително за Рубикон и война, само и само да не излезе уличаващата го в не най-пристойни действия статия.

Откритата в Бон изложба „Под натиск! Медиите и политиката“ дава за първи път уникалната възможност на поданиците на германските държавни глави да чуят на какво са способните техните лидери в стремежа да опазят името си и кожата си. Което, разбира се, важи далеч не само за президентите – и политиците със значително по-нисък ранг са способни на подвизи в отношението си с медиите. То е близко, почти интимно, но и двузначно, защото е проникнато от предпазливост и недоверие, и някъде по средата на всичко това се ражда истината, предшествана от задкулисни разговори и споделяне на поверителна информация. Изложбата дава и възможност за изразяване на собствена позиция – дали телевизионните дискусионни предавания допринасят за формирането на мнение? Моментната картина – 2405 смятат, че да, 1818 мислят другояче.

Благодарение на изложбата потребителите на медийния продукт могат да добият максимално пълен поглед към структурите, предназначени да ги информират или дезинформират. Но второто би трябвало да е недопустимо – член 5 от германската конституция регламентира не само свободата, но и отговорностите на пресата, с които тя би трябвало да се съобразява. И да се грижи за опазването на имиджа с всички средства, без да се влияе от натиск.

Ако названието на изложбата е „Под натиск“, по-скоро се има предвид натиска, който пресата оказва спрямо политиците, и ефекта, който дават различните състояли се през годините драми или кампании. Азбучна за германската журналистика, например, е аферата „Шпигел“ от 1962, при която на бял свят лъсват не най-ласкави сведения по отношение на оборудването и стратегията на военното министерство (на базата на секретни данни). Скандалът е огромен, редакцията е окупирана и обискирана, издателят на списанието Рудолф Аугщайн, както и много от редакторите са арестувани. Но това не минава незабелязано – в цялата страна избухват протести в защита на журналистическата свобода и те успяват да постигнат целта си. В полза на Аугщайн се произнася и Конституционният съд, което е причина днес случаят да се определя като крайъгълен камък в историята на борбата за независимост на германската журналистика.

Майсторът на германската пропаганда е пределно добре известен. Йозеф Гьобелс е убеден - пресата е сътрудник на правителството. По времето на националсоциализма големи надежди се възлагат на радиопропагандата и затова се стимулира производството на евтини, достъпни за народа радиоапарати. Народът ги нарича „Устата на Гьобелс“.

Тя определено не е лесна, макар правото на медийна свобода да е записано още през 1949 г. в конституцията. (Това във Федералната република, в ГДР отношението към пресата като към послушно средство за манипулиране на масите е съвсем друго). Макар на книга правата да са факт, в течение на годините се налага да се отстояват – когато, например, правителството решава, че обществената телевизия ARD изглежда прекалено лява и има нужда от нова, „свободна“. Така се ражда втората обществена телевизия ZDF, чиято централа в началото е толкова отдалечена от всяка цивилизация, че е наречена „Телесибирск“.

Всичко това става в началото на бурните 60 години на миналия век – и телевизионните вълнения, и аферата „Шпигел“. Петнайсетина години по-късно – благодарение на разследващия журналист Гюнтер Валраф, работил инкогнито в редакцията на „Билд“ под името Ханс Есер – излизат наяве пък методите, от които се ползва флагманът на германската булевардна преса.

Пишещата машина на разследващия журналист Гюнтер Валраф, превърнал се в емблема на независимата журналистика в Германия. След като през 1977 работи 4 месеца под прикритие в „Билд“, снима и филм по темата, но той е забранен. Разрешават го едва през 2010-а.

А ГДР-то? Там нещата са като в НРБ-то. Свобода на пресата няма, макар конституцията формално да я гарантира. Медиите поддържат социалистическата диктатура, като Държавна сигурност (ЩАЗИ) отговаря за наблюдението на редакциите. Звезда на телевизията на ГДР е Карл-Едуард фон Шницлер, чието предаване „Черният канал“ е основният медиен щик срещу Федералната република и нейните политици. Източногерманците го мразят, а има и виц по въпроса – наричан бил г-н Шниц (а не Шницлер), защото зрителите изключвали телевизорите още при появата му.

„Кое е най-тиражното издание в Германия?“, гласеше преди време един от въпросите в предаването „Стани богат“ в германски формат.

И отговорът принципно не е „Билд“, а „Аптекарски преглед“ (издание, което на всеки две седмици изпълва безплатно аптеките), но „Билд“ е без конкуренция, още повече, че както стана дума в началото, е напълно в състояние и президент да свали.

„Който се качва с нас в асансьора нагоре, трябва да е готов да слезе с нас и надолу“, казват шефовете на вестника.

            „Горещият стол“ на телевизия RTL вече
        го няма, но на него в течение на годините са
                     сядали немалко важни персони.

Известен, между другото, не на последно място със заглавието „Убийство! „Билд“ разговаря с жертвата“. А то – непосредствено преди да го убият, човекът участвал в анкета на (почти) най-тиражния вестник в Германия.

„Билд“ продължава да има определяща роля и днес, адаптирайки се към новите условия в дигиталния свят, който изправя медиите пред големи предизвикателства. „Те са и шанс, и риск“, предупреждават организаторите на изложбата, представили на вниманието на посетителите даже кучешка храна. Какво търси тя в изложба, посветена на медиите? Елементарно – концернът „Бурда“, който също е сред гигантите на германския медиен пазар, е и собственик, и едноличен акционер на фирма за производство на консерви за кучета, в името на оцеляването.

Класическата жълта преса, разбира се, не е пренебрегната – защото откъде иначе би могло да се научи дали канцлерката не смята да се развежда и и коя е актуалната любовница на министър Х. Но откъде, ако не от вдигнатия от таблоидите шум може действително да се „размирише“ около преписана дисертация или доста поукрасено присъствие на лекции в университета Станфорд, каквито случаи имаше съвсем наскоро сред германския управляващ елит.

А кои са темите на 2014-а за германските медии (предимно телевизионни)? И това може да се научи на изложбата в Бон, и то с лекота разкрива колко ефимерно е всичко, случващо се в медиите – темата за бежанците е на осмо място, далеч зад Украйна, ислямския терор, световното първенство по футбол или изборите за евродепутати. Само година по-късно същата тази подредба несъмнено изглежда другояче.