Сега, когато идва краят на поста, е подходящо да си зададем един болезнен въпрос: По какво се разбира, че ние сме християни? Когато някой влезе в офиса на една фирма, по какво разбира кои от работещите в нея са християни и кои не? Разбира се, освен по това, че в определени периоди от годината едни служители ядат месо, а други не. По какво се разбира, че нашата държава е „традиционно православна”, както е записано в Конституцията ? По какво се разбира, че едни хора, за разлика от други, са в най-близко общение със Светия Дух, с Господа Животворящия, с Онзи, Който дава живот. Вечен живот.

Свещеното Писание казва, че плодът на духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22). Сега, когато идва краят на поста, за нас е важно да се запитаме ние виждаме ли ги в себе си и един в другиго. Виждаме ли страната ни да е изпълнена с тия плодове от общението с Духа, Когото ние изповядваме по основния си закон, че е наш Господ? Или е обратното… Ние често виждаме в себе си и в другия не любов и мир, а злост. Виждаме безнадеждност, виждаме грабителство, виждаме хула, виждаме интригантство, виждаме властолюбие, празнословие… Виждаме неща, които най-простичко можем да наречен грях, а пък платката що дава греха, казва свети апостол Павел, е смърт (Рим. 6:23). Ние, които по принцип сме синове на Живота, по-скоро сеем един спрямо другиго смърт. Смърт!

Когато Христос отишъл при сестрите на Лазар, Марта Му казала: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.” (Йоан 11:21). Всичко, което Евангелието ни разказва в тези толкова усилни дни, толкова чудни и толкова страшни дни, се отнася до нас… Ако Господ беше тук, в нашите души, в нашите семейства, на местата, където работим, в цялата ни държава, ние нямаше да умрем, нямаше да сеем смърт предварително още преди смъртта да е почукала на вратите ни. Нямаше цялата държава да е изпълнена с толкова болка, че сякаш предусеща безнадеждността на края. Но Господ отговаря на Марта: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки” (Йоан 11:25-26). Ето къде е ключът!

И малко след това Христос се просълзява за Лазар (Йоан 11:35). Просълзява се за целия човешки род, все още поробен от смъртта. И умилява дори и иудеите… Да можехме да мислим за нещо друго, освен за себе си. Ако можехме да оставим за малко егоизма си и с честни очи да погледнем към Разпятието на Господа. Ако можеше да влезем в храма, да оставим постоянното си правене на интересни навън пред входа, и да видим Кръста, тогава бихме възкликнали като иудеите: „Гледай колко го е обичал” (Йоан 11:36), т.е. „Гледай Господ колко обича човешкия род, тоя народ, хората около мен. Толкова обича нас, окаяните и грешните, че идва да се разпъне за нас, идва да умре вместо нас, да вземе нашата смърт.”

Страшното е, когато нямаме какво да отговорим на Господа. Спомням си за едно стихотворение на съвременен български поет, в което се описваше как Господ казва на Лазар да стане от гроба, но той отказва. Разбирате ли? Отказва, защото предпочита гроба, предпочита смъртта… И до сега се чудя що за ужасяващи стихове са това… Те съдържат най-страшното за нас, най-печалното – неверния избор. Ето, Господ идва, благовести ни Евангелието, изкупува ни от смъртта и ни възкресява за вечния живот. А ние можем да отговорим: „Ами ако аз предпочитам гроба, вместо вечния живот, който Ти ми даваш?”, както е в стихотворението. Или пък да отговорим така, както пее Църквата: „Бог е Господ и ни се яви. Благословен е Идещият в името Господне”. Нашият избор се състои между тези два отговора.

Ето, Христос идва пред вратите на сърцата ни като пред портите на Йерусалим и ние трябва да изберем да постелем дрехите си… Дрехите на греха, които сме си намъкнали на мястото на изтъканата в светото Кръщение благородническа одежда. Да ги постелем, така че Господ да стъпи върху тях и завинаги да ги унищожи. Да му постелем клонки от стремежите си да бъдем други, нови, живи, Негови!!! И да Му казваме: „Осанна!”

Единственото, което ни е необходимо сега, в това толкова тежко, объркано, страшно време… Единственото, което всякога ни е било необходимо, е да пуснем Христос и нашите души да преживеят Входа Господен, нашите души да преживеят една своя, собствена Цветница. Защото празниците не са някакви външни обреди, на които носим вкъщи клонки, яйца, здравец и прочие. Те са наша лична история. Грижата на Христос не е просто за някакво абстрактно човечество. Тя е грижа за всеки за всеки един от нас, тя е повик към всеки един от нас да стане от гроба и да бъде жив. Да бъде жив, не мъртъв. Ние трябва да осъзнаем себе си като скъпо купени (I Кор. 6:20). Нашите тела и души са храм на Господа. Всеки, който възприема себе си като нещо по-малко от това е много тъжен. Ако някой си мисли, че всички тези платки на смъртта – колите, земната власт, славата, вилите, басейните, джакузитата – всичко това има някаква стойност за нас, се лъже. Това е смешно. Смешно е човекът да бъде принизен до джакузи и до някакво заведение или нещо такова, защото човекът е призван да бъде храм на Господа (I Кор. 3:16).  За да може обаче Христос да обитава в този храм, в нас вътре, в държавата ни, в семейството ни, в офисите ни, в сърцата ни, трябва най-напред да бъдат изгонени търговците. Търговците са нашите мисли. Мислите, които водят пазарлъци с Бога. Продават и купуват жертвени животни. Ние трябва да изгоним тези мисли-менячи така, както Христос ги изгонил. И на тяхно място да остане само „Дом за молитва” (Мат. 21:13), дом за сладка беседа с близкия до сърцето Бог! За молитва, която постепенно притихва.

И знаете ли защо притихва молитвата? В съботата преди Възкресение по време на Литургията се пее една песен на мястото на Херувимската песен, в която се казва: „Да замълчи всяка плът човешка и да стои със страх и трепет, и нищо земно дори и да не смее да мисли, защото Царят на царуващите и Господарят на господаруващите идва да бъде заклан и да се даде за храна на вярващите”. Ето какво е нашето спасение. Царят, Господарят идва да бъде заклан вместо нас. Да бъде разпънат между двама разбойници. Също такива разбойници, каквито сме ние, сеещи смърт около себе си с греховете си. И там отново стои същият избор – разпънати и ние на житейския кръст да бъдем като единия разбойник от ляво или като другия от дясно и да кажем: „Ако си Господ, слез от Кръста, свали и нас от кръста, дай ни да живеем в богатство, да живеем в охолство и да чакаме смъртта” или като другия да редим през сълзи: „Ами да, тежък е житейският кръст, на който сега вися, но е заслужен заради  моите грехове. Заради това, че Христос го нямаше, защото не Го бях потърсил, нещо повече, дори Го бях отхвърлил с делата си. И понеже Той е Живот - животът отсъстваше от живота ми. Но помени ме, Господи, кога дойдеш в Царството Си, защото само това има значение. Аз Те познах именно тук на Кръста – изранен заради мен. Ти пребиваваш тук сякаш на трон… на трона на любовта ти към мен.”

И на това „Помени ме, Господи”  Христос отговоря с нещо, което надминава човешките представи за щастие. Казва: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лука 23:43). Сякаш: „Истина ти казвам, днес, разбойнико, днес, престъпнико, днес, крадецо, прелюбодеецо, грешнико, ще бъдеш заедно с мен в Рая, в неизказаната радост на Царството Божие, в блажения живот, за който ухо не е чуло, око не е видяло и човеку наум не е дошло. Истина ти казвам, след тоя Кръст следва огромната надежда на Възкресението”.

Да ни даде Бог и ние да съвъзкръснем с Господа, и ние обърканите, грешните, нашите семейства, близките ни, държавата ни. Да стане с нас така, че като ни види някой си, който не познава Господа, да каже: „Благословен е Този Отец, на Когото тези са чада”.