Нашите добродетелни баби с железни принципи бяха видели и две, и двеста в живота и не можеха да си представят хабене за храна. Никой не е по-голям от хляба, такова беше тяхното мото. Нищо не се изхвърля. С храната не се играе. Дори развалените продукти се орязват, почистват и използват по някакъв изобретателен начин – показателен за това, че бабите ни произлизат от народ, живял векове в бедност и потисничество. В някакъв смисъл българите са психологически гладен народ – ето защо вездесъщите баби не ни позволяваха да станем от масата, докато не сме омели от чиниите всичко до троха.

Но има и други начини да се гледа на храната. Игрови начини, казано по Хьойзинха. Политически начини.

Мраморната Античност

Представете си атинския хълм Пникс пет века преди Христа. Свободният народ, демосът на града-държава, на полиса се е събрал, за да практикува своята кратия, своята власт. Това са няколко хиляди души, от аристократи до занаятчии: капитани на кораби, обикновени моряци, дори гребци, грънчари и въжари. И най-бедните от тях имат може би поне по един роб в дома си. Тези свободни граждани практикуват политика, тоест управляват града си. Всеки оратор, качил се на трибуната, за да произнесе реч или да предложи война, мир, закон или данък, трябва да им се хареса. И тези хора, този демос, тези мъже, които имат задължението да служат като армия на своята малка държавица, защото най-скъпото им притежание е именно градът – те реагират, когато някой оратор или политик не им допада. Лукът, хлябът, маслините и сиренето за закуската им лесно се превръщат в политически аргументи. Това е добре, защото им спестява желанието да грабнат оръжие или камък. Улученият от парче сирене оратор слиза от трибуната, но поне не е пострадал физически. Пострадала е само гордостта му. И може би е научил един урок за това кой е господарят на Атина.

Господар е демосът, народът, съзнаващ своята власт и отговорност за общата съдба. Политиците, които пренебрегват тези сигнали във вид на осмивания и огризки, рискуват да бъдат окарикатурени в комедия в театъра. А тези, които пренебрегнат и комедията, определено са изправени пред опасността от остракизъм – тоест от позор и изгнание.

Ако вземем за пример старата римска република, то всеки сенатор, излязъл от курията, за да извести на форума, че е взето непопулярно решение, знае, че рискува римският народ, плебсът от потенциални и бивши римски легионери, да го освирка и да го замеря с боклуци. И тъй като римските нрави са по-груби от елинските, понякога костите и гранясалото сирене са замествани от камъни и ножове.

И в двата случая народът, който съзнава властта и отговорността си, не се колебае да брани своите свободи с едно от най-старите и страшни оръжия на свое разположение – гаврата. А тя невинаги се ограничава само до думи.

Съвременните успешни общества

Да оставим древността. В съвременната история и дори в днешната политика в успешните общества понякога и най-популярните политици приемат освиркването и дори замерянето с боклуци за неизбежна част от занаята. Джордж Буш, Ангела Меркел и даже самата Маргарет Тачър неведнъж са ставали обекти на такова отношение от недоволни граждани. И част от тяхната професионална гордост е, че приемат тази неприятна част от иначе нелошия занаят на държавника като нещо естествено. Но това са именно водачи на успешни държави. Хора, възпитани в култура, която цени постиженията, а не празните форми на привилегированото положение. И тази култура дължи много именно на античното републиканско и полисно схващане за властта като служене.

Командните общества и преклонената главица

Или пък – защо да оставяме древността? Съществуват сегашни общества и нации, които приемат пряко една по-различна част от наследството на миналото. Страни като Северна Корея, като бившия Съветски съюз или Третия Райх, както и безброй провалени държавици из Африка, Южна Америка и Азия имат към своите властници отношение като към полубогове. Това е типично за някогашни командни общества като фараонски Египет или имплодиралата вътре в себе си империя Цин. На такива места и днес, и в дълбокото минало владетелят получава поклони, челобития, божествени почести и поданиците му дори не смеят да го погледнат в очите. Често те даже и официално са със статута на негови роби.

Това отношение се запазва днес сред хора, които произнасят думите „държавност”, „държава” и „власт” с доловима главна буква. За тези хора понятията „свобода“, „истина“ и „чест“ значат много малко. Любовта към „твърдата ръка“ и към „силния човек“ им е присъща. По същество това е архаична склонност към търсене и намиране на господар, към оставяне друг да мисли за утрешния ден и да поема прекалено сложните отговорности. Като правило тези страни, в които властникът е божество, радващо се на гигантски рейтинги и астрономически проценти по време на избори, са провалени. Там икономиката и културата стагнират, корупцията процъфтява, а населението живее в страх и нищета – пълен контраст с местата, където човек свободно може да каже на който и да е политик, че го намира за неубедителен… включително и с един летящ домат, ако конвенционалните средства са изчерпани и нещата опрат дотам.

Там, където човек може да каже на своя водач: „Вие сте страшен задник…, сър!“ и да не се бои от уволнение, изселване, екзекуция, рязане на езика или каквато и да е присъда, са местата, където се живее добре. По някаква причина стотици хиляди хора всяка година мигрират към подобни места на свободата… от други места, където мълчанието и покорството са по-безопасни.

Летящи зеленчуци

Замерянето с храна има не само дълбок исторически, но и важен психологически произход. Няма нищо по-смешно от една блестяща униформа или скъп костюм, оцапани със сок. Или с кал. Орден с брилянти, от който се стича жълтък, е демонстрация на нелепото, абсурд, будещ смях, защото спешното произтича от преобръщането на реда. В този смисъл мятането на храна по политици (като предпоследно средство за привличане на внимание) е груба, но напълно легитимна форма на окарикатуряване – както, между другото, припомня и едно от решенията на Софийския градски съд от лятото на 2015 г. Доматът, размазващ се върху сакото на политик, смятан за негоден, е неприятно, но важно припомняне, че царят е гол. Че всички сме равни. Че няма господари, защото живеем в република и сме свободни съграждани. Най-сетне – че държавният суверенитет всъщност не принадлежи на коя да е изолирана група лица, а на всички нас заедно.

Защото суверенитетът на народа, на демоса, не изчезва непосредствено след изборите, когато бива делегиран на народните избраници. Суверенитетът, тоест самата същност на властта и правото над нея, продължава да бъде у народа, а в една свободна, демократична република, свободата на изразяване е свещена.

Накъсо, политикът е длъжен да търпи дори и летящи домати. Такова е решението на съда. Такава е логиката на демократизма, тоест на истинското народовластие. Това е свободата.

Когато царете са голи, но се опитват да прикрият нелепата си голота в скъпи костюми и цинизъм, тогава доматите се сдобиват с крила.