През септември 1942 г. Виктор Франкъл, обещаващ еврейски психиатър и невролог във Виена, е арестуван и транспортиран в нацистки концентрационен лагер заедно със съпругата си и родителите си. Три години по-късно, когато този лагер е освободен, по-голямата част от семейството му, включително бременната му жена, са мъртви. Но той, затворник номер 119104, оцелява.

В бестселъра си от 1946 г. „Човекът в търсене на смисъл“, в който той разказва спомените си от онези тежки години, Франкъл заключава, че разликата между тези, които са живели, и тези, които са умрели, се свежда до едно нещо – смисъл. Прозрение, до което стига твърде рано в живота си.

Когато е в гимназията, един от преподавателите му казва пред класа: „Животът е нищо повече от горивен процес, процес на окисляване“. Франкъл скочил от чина си и отвърнал: „Сър, ако това е така, тогава какъв може да е смисълът на живота?“.

Както видял и в лагерите, хората, намерили смисъл дори в най-ужасни обстоятелства, са били далеч по-устойчиви на страдание от онези, които не са го открили.

„Всичко може да се вземе от един човек освен едно – пише Франкъл в книгата си, – последната от човешките свободи – да избере поведението си в всякакъв набор от обстоятелства, да избере собствения си начин.“

В лагерите Франкъл работил като терапевт и в книгата си той дава пример за двама склонни към самоубийство свои „пациенти“ там. Както и много други в тази среда, тези двама мъже били изгубили надеждата и мислили, че няма какво повече да очакват от живота, че няма за какво да живеят.

„И в двата случая – пише Франкъл, – въпросът беше да ги накарам да осъзнаят, че животът все още очаква нещо от тях, частица от бъдещето ги очаква.“ За единия, това било малкото му дете, живеещо в друга държава. За другият, учен, ставало дума за поредица от книги, която предстояло да довърши. Франкъл пише:

Тази уникалност и индивидуалност, която отличава всяка личност и осмисля съществуването му, има връзка с творческата работа толкова, колкото и с любовта между хората. Когато се разбере, че подмяната на един човек е невъзможна, това позволява отговорността му, която човекът притежава, да се прояви в цялата си продължителност и могъщество. Когато се превърнеш в съзнание на отговорността, се носиш към човешко създание, което предано те очаква, към недовършена работа, и никога няма да захвърлиш живота си. Знаеш „защо“ за съществуваното си и можеш да понесеш почти всяко „как“.

През 1991 г. Библиотеката на Конгреса в САЩ обявява „Човекът в търсене на смисъл“ за една от десетте най-въздействащи книги в страната. Тя вече е продала милиони екземпляри по света.

Днес, повече от 20 години по-късно, същината на текста, неговото ударение върху смисъла, стойност на страданието, отговорност за нещо по-велико от самия теб – изглежда да е несъвместимо с нашата култура, далеч по-заинтересувана от предследване на личното щастие пред търсенето на смисъла.

„Това е характеристика на американската култура, която отново и отново заповядва и нарежда на хората да са „щастливи“ – написал е Франкъл. – Но щастието не може да се преследва, то трябва да последва. Човек трябва да има причина да е щастлив.“

Има събитие преди концентрационните лагери в живота на Франкъл, което хвърля светлина върху разликата между търсенето на смисъла и преследването на щастието в живота. В младежките си години, той вече се установява като един от най-обещаващите психиатри във Виена и по света. На 16 години, например, води писмена кореспонденция със Зигмунд Фройд и един ден му изпраща свой труд от две страници. Фройд, впечатлен от таланта на младия си събеседник, изпраща текста за публикация в „Международен журнал за психоанализа“. „Надявам се, няма да възразиш“, пише на тийнейджъра знаменитият учен.

В медицинското училище Франкъл се отличава още повече. Той създава центрове за превенция на самоубийствата за тийнейджъри – предшественик на работата му в лагерите – но също така разработва и своя ключов принос в полето на клиничната психология: логотерапията, която има за цел да помогне на хората да преборят депресията и да постигнат благосъстоянието си, като открият уникалния смисъл на своя живот.

До 1941 г. неговите теории са получили международно внимание и той вече работи като началник на неврологията към виенската болница „Ротшилд“, където рискува живота и кариерата си, давайки фалшиви диагнози на психично болни пациенти, за да не бъдат те, по нацистка заповед, да бъдат евтаназирани.

Това е същата година, в която Франкъл взема решение, което ще промени живота му. С кариера във възход и заплаха от нацистите, надвиснала над него, той кандидатства за виза за Америка, която успешно получава. По това време хората на Хитлер вече започват да прибират евреите, тръгвайки от по-възрастните хора, и да ги транспортират към концентрационните лагери.

Франкъл знае, че е само въпрос на време преди нацистите да дойдат за родителите му. Знае също, че има отговорността да е с тях, за да им помогне в травмата да оцелеят и да се адаптират към живота в лагера. От друга страна, той е младоженец с виза в ръка и се изкушава да замине за Америка, където ще е в безопасност и ще се отличи още повече от професионалната си област.

В биографията си на Франкъл Ана Редсенд разказва, че той би загубил, каквото и да направи. Затова отишъл в катедралата „Свети Стефан“, където да прочисти ума си. Под звуците на органа, той многократно се пита, търсейки знак от небето: „Да загърбя родителите си? Трябва ли да кажа „сбогом“ и да ги оставя на съдбата им?“ Къде лежи отговорността му?

Когато се връща у дома, той открива знамението. На масата лежи парче мрамор. Баща му му обяснява, че е от развалините на една от близките синагоги, разрушена от нацистите. На камъка стои фрагмент от една от десетте божи заповеди – тази за почит към родителите. С това Франкъл решава да остане във Виена, да се откаже от безопасността си и кариерата си. Поставя настрана индивидуалните си занимания, за да служи на семейството си, а по-късно и на други затворници в лагерите.

Мъдростта, която Франкъл получава от опита си там, в сърцето на невъобразимите човешки страдания, е точно толкова от значение тогава, колкото и сега:

„Да бъдеш човек винаги е насочено към нещо или някога повече отколкото към теб самия – колкото повече човек забравя себе си, за да случи или да люби другиго, толкова повече той е човек“.

Площад "Славейков".