Точно преди две години, на 14 юни 2013 г., се случи един от най-големите граждански протести за последните 25 години. Рано сутринта управляващото мнозинство на БСП и ДПС избра в парламента за шеф на ДАНС Делян Пеевски. Надвечер хиляди хора се събраха на жълтите павета в знак на протест срещу това безсрамно назначение. Пеевски бе сменен още на следващия ден, а правителството на Пламен Орешарски изкара малко повече от година.

Събитията от лятото на 2013 г. със сигурност бяха категорична заявка от страна на гражданите, че времената, в които политиците можеха и да не се съобразяват с тях, вече са отминали. Да се твърди обаче, че моделът #КОЙ вече не съществува ще е доста пресилено. Пеевски все така е депутат, все така е собственик на медийна империя, която не е особено критично настроена към ГЕРБ. ДПС пък винаги оказва подкрепа на герберите, когато е необходимо, при това все в ущърб на гражданите и в услуга на олигархията. Това, което видяхме е, че ГЕРБ и ДПС дружно позволиха преминаването на пари от частните пенсионни фондове към държавните, запазиха НСО в сегашния му вид, който силно напомня комунистическото УБО и засега не позволяват да се даде възможност за по-лесно иницииране на референдуми. Двета партии вероятно щяха дори да се опитат да спасят КТБ ако не беше своевременната реакция на гражданското общество по темата. Със сигурност има много от взаимодействието между ГЕРБ и ДПС, което не виждаме и което е част от т.нар. задкулисие.

Факт е, че българите вече са много повече граждани, отколкото бяха преди 14 юни 2013 г. Но има много още какво да се желае. Крайно време е хората да започнат да протестират също толкова активно не само по повод едно или друго кадрово назначение, а и по принципни въпроси, които биха променили цялостната ситуация и правилата на играта. Един многохиляден протест като онзи преди две години в подкрепа на по-лесното свикване на референдуми например или за въвеждането на истински мажоритарен вот в изборното законодателство със сигурност много би допринесъл за общественото развитие у нас. По тези въпроси обаче засега хората са по-скоро апатични. Вярно, има много социологически анкети, които отчитат, че огромното мнозинство българи искат да имат реална власт, когато избират своето представителство и политиците да се допитват до тях, когато вземат едно или друго решение. На това обаче не може да се разчита, защото политиците се интересуват от социология само и единствено когато тя измерва изборни резултати.

Към момента водещата тема на гражданското общество се оказа... паметникът на Самуил в София. Дискусиите са почти толкова разгорещени, колкото между протестъри и контрапротестъри преди две години. Дали всичко в България се развива толкова добре, че най-важен е въпросът за един паметник? Или просто сме в познатата от години схема, в която някой умело отвлича с подобни теми общественото внимание, за да не се съсредоточи то върху други, по-важни въпроси.

Всеки може да се досети #КОЙ е правилният отговор.