Нека да ви разкажа за Иракли. За "Мястото", както го е нарекъл в едноименната си книга един от най-старите му обитатели, известен сред “местното население” като Водния дух. Искам да ви разкажа за него, защото такава съдба чака и Карадере. 

Не съм зелен талибан, въпреки че обичам кожата ми да е солена, главата рошава, а салатата пълна с пясък. Обичам да си събирам дърва в гората за огъня, който ще си запаля на плажа и за вечерята, която ще си изпека, винаги изгаряйки по някой чарк от тялото си. Пардон, вечерята, която пека със и за моите приятели.

"Обичам да пуша, да пия и да ям", пеят Pomorians. Just as simple as that. Това правя аз на Иракли в тези 14 дни в годината от онези общо 365. В повечето от които работя, пуша, пия и НЕ ям. Мозъкът ми "на място" е бистър, шегите остроумни, а разговорите смислени.

Но стига за мен. За Иракли. Казано не безпристрастно:

Който не го е виждал през последните няколко години, да не си и прави труда да ходи. Който го е виждал, да се опита да забрави видяното. Настъплението на туристите дойде бавно, превземаха го отвътре. Досущ както Бойко Борисов предлагаше да превземем Македония. Отвътре.

Плажът е разделен на две от устието на река Вая. А разделението е признак за шизофрения. Каквато цари и там. От едната страна на реката се строи мощно, разпънати са шезлонги и чадъри, луксозен бар и дежурната будка за цаца и пържени картофи. От другата са разпънати палатките на "орките" и самите "зелени талибани". Последните са разпънати буквално. На кръст.

А на шезлонгите - извозени с автобуси от претъпкания Слънчев бряг стотици туристи. Извозени, за да се насладят на “красотата на българската природа”. Нали с този слоган се рекламираме навън. 

Понеже туристите стават повече и повече и “урбанизираната” половина от плажа им отеснява, все така наслаждавайки се на красотата на българската природа, решават рязко да нарушат “общия устройствен план” на Мястото, завземайки площи от територията на съседа. Отвъд устието на реката. 

Те прииждат към палатките “отчаяни, гневни, яростни, бесни, зли”, ако мога да заема малко ноу-хау от другарката Велислава Дърева и току се настаняват пред нечия палатка или под нечия “безпризорна” тента. Всите заедно - мъж, жена, трите им деца, баджанакът с неговата жена и с техните наследници, тъстът и бабата...

В шубраците зад палатката с вик се приземява начинаещ делтапланерист, още неусвоил тънкостите на това приятно лятно хоби. От фирмата обучител мигом притичват да го разплетат. 

На паркинга над палатката профучава джип. Предлагат офроуд изживяване за туристите, невиждали коловози на черни пътища.

Леко встрани акостира яхта. На гърба й момчета, момичета, алкохол и чалга до дупка. 

А на плажната ивица, леко вдясно, галопират коне. И на техните гърбове туристи. Конете спират, "изтропват" се аха до палатката, а на сврения незнайно къде палаткуващ, защото за него не остана място нито отпред, нито отзад, нито встрани, нито над, нито под, му се казва: “Е, кво толкова, нали си еко! Акото е еко”.

След всичката тая наслада на красотата на българската природа организаторите връщат туристите назад към цивилизацията. Към разходките по околовръстния път на Sunny Beach или в Стария град на Несебър, за който се прави всичко възможно да излезе от списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО. Към кръчмите и чалготеките. 

Догодина ще дойдат пак. Защото явно и те като мен си падат по дивото плажуване. И защото по уверенията на поколения управници, строителството ще бъде ниско, на малка площ. С мисъл за природата. 

Аз обаче ще продължа пак на север. Към Карадере. С мисъл да не изживея дежавю там.