Една от опасните самозаблуди в политиката е убеждението, че „народът е глупав“. Че е "прост". Че не разбира. Че трябва да бъде „просветен“, „събуден“, „възпитан“. Политик или журналист, който мисли така, всъщност се отказва от собствената си професия. Защото няма как да наричаш избирателя „глупак“ и да очакваш той да те избере. Няма как да го презираш и да очакваш да те слуша, чете или гледа. Народът винаги ще предпочете онези, които му казват, че е мъдър, сложен, дълбок, исторически значим. Тоест популистите.

Популизмът работи по проста формула: разделя обществото на „народ“ (винаги добър) и „елит“ (винаги лош). Така се създава компактно мнозинство от „добрия народ“, срещу което стоят разпокъсани, взаимно враждуващи и вечно неразбрани опозиции. Макар избрани от максимум половината избиратели, популистите легитимират претенцията си да представляват всички, само те да представляват всички и най-автентично да ги представляват. А онези, които отказват да бъдат представлявани от тях, автоматично се превръщат в „народни врагове“. Оттук до авторитаризма има една крачка.

Това не е българска екзотика. Така работи Тръмп в САЩ, Путин в Русия, Ердоган в Турция, така работеше Орбан в Унгария. Така работи и Румен Радев в България. И така опозицийките му подариха „народа“. Не защото той го спечели, а защото те го отблъснаха. Самовлюбени, затворени в собствените си правоверни кръгове, те отказаха да говорят на езика на хората, които искат да представляват. И продължават да отказват. Затова са напът да подарят на партията му и президентския пост.

Проблемът не е само в тяхната неспособност да правят мнозинства. Проблемът е, че се гнусят от тези, с които могат да направят по-голямо мнозинство от Радевото. За тях е по-важно да останат чисти, правоверни, идеологически непокварени. Като класически сектанти. Управлението е второстепенно, промяната – пожелателна, а реалността – досадна пречка пред собствената им правота.

Макар с впечатляващи дипломи и кариери, много от тях изглежда не разбират, че не "народът" се бори за привилегията те да го управляват, а те трябва да се борят за доверието на "народа", което "Прогресивна България" с по-скромния си кадрови потенциал печели по-успешно от тях.

Но когато Радев получи цялата власт, няма да има кой да го спре да насочи България по открит прокремълски курс. Няма да има кой да попречи на дългосрочната му стратегия да промени държавното устройство – да превърне парламентарната република в президентска. Ердоган го направи и от 2003 г. управлява Турция като султан. Орбан си направи, избирателна система, съдебна власт, централна банка, регулатори, медии и университети по свой модел, коите безотказно крепиха хегемонната му власт цели 16 години. И двамата използваха мнозинства, постигнати чрез популизъм, за да пренапишат правилата и да осакатят демокрациите си.

В България последствията могат да бъдат още по-тежки. Пълна власт в ръцете на „Прогресивна България“ означава режим доминиран от наследниците на най-ретроградната част от комунистическата номенклатура. Означава обезсилване на всичко, което донесе сравнително замогване на българите през последните 37 години. Означава връщане назад – не само политически, но и цивилизационно.

В сегашните условия Радев може да бъде спрян единствено от собствените си грешки - ако той и екипът му тръгнат по саморазрушителен курс, подобно на Жан Виденов през 1996–97 г. Това е единствената надежда за българската демокрация и европейска принадлежност: глупостта на управляващите. Но опозицийките няма да имат никаква заслуга за това. Не е ясно дори дали ще могат да се възползват, ако такъв момент настъпи.

Извинете, но пак се налага да повторя констатацията си от 2019 г., на която малцина обърнаха внимание: 

... и призива ми от 2019 г., въпреки който днешните опозицийки се наредиха под юмрука му година по-късно и после помогнаха с всички сили да бъде преизбран за президент - втори мандат: 

Повтарям ги пак. Но, честно казано, не тая големи надежди.