Ще ми е напълно невъзможно в този наистина велик ден – в който всичко се е обърнало от лошо към добро, да ви кажа нещо изненадващо. Няма да е нещо богословско със сигурност. А и, за щастие, ако имате още време до изключването на фурната, само малко потърсете и ще се изумите колко „духовно гурме” изобилства навсякъде около нас. Истински пир - думи на светии и от скорошни времена, а и наши съвременници.

Ето обаче какво си мисля.

Базарче от тия – сиромашките, дето не знаеш хората, които влизат вътре, ли са по-бедни, или продавачите... Та видях отпред един до друг два листа А4, съвършено еднакви като размер. „Скръбна вест. Напусна ни Лилия еди-коя си...” Залепен вертикално – нависоко. Некролог.

И до него: „Дава се щанд под наем”. Хоризонтално.

Замислих се за Лилия за момент. Със сигурност и тя е търчала, ядосвала се е, че изпусна трамвая, треперила е за децата, за изпита им, за температурата, буца й е засядала в гърлото. И накрая какво? Един вакантен щанд и един притеснен наемодател...

Както написа един приятел: „Ако някой си мисли, че всички тези платки на смъртта – колите, земната власт, славата, вилите, басейните, джакузитата – всичко това има някаква стойност за нас, се лъже. Това е смешно. Смешно е човекът да бъде принизен до джакузи и до някакво заведение или нещо такова...” Ама не се смея.

Разбирате ли, проблемът според мен въобще не е дали е безумна шаренията от зайчета, шоколадов кич и кой какви пари бил направил от маркетинг – проблемът е, че изобщо това ни занимава. Че дневният ни ред се е побъркал, все едно някой ненормален е хванал химикалката и е надписал и подредил жълтите ни лепещи листчета – какво трябва да изпълняваме ден след ден, година след година: придобивай, кефи се, „изяж или бъди изяден”. И ние сме се съгласили безкритично и ходим като овце, без да забелязваме, че това въобще не е нашият почерк.

Докато стигнем до другото, което прочетох наскоро: „Катафалката няма ремарке”. В смисъл - не съм видял някого да го изпращат с хладилника, лаптопа или Бентлито му.

Сякаш повечето сме надрусани от идеята да се наживеем, да се нагребем, както казваме, с пълни шепи... От кое обаче? Да изпием и тази чаша, да се натъпчем и с това изтънчено блюдо, и още, и още... Плътта, окото нямат насита – няма да ти каже: "Стига". Само ще каже: "Ох, пак ли това. Ми, скучно ми е. Искам още нещо". И от това според мен се получава напълно шизофренното ни състояние - на добре похапнала нещастност и истеричност.

Вижте тези безумни КОЙ-ове – известни и неизвестни, които си въобразяват, че ни управляват и че държат всичко в живота ни. Как мислите – ще имат ли време да ги изплюскат, да ги похарчат, да ги изшмъркат, ако щете, всички тия пари? Не, и внуците им няма да успеят. А и него какво го грее, питам се - за какво е било всичко, като така и така ще е умрял? Нищо не държат - държат ни за шлифера, както би казал един премиер...

И обратното - цялото ни паднало естество ни подтиква да страним, да бягаме, да извръщаме очи от онова, що е криво, що е хромо, що е некрасиво и чукнато от съдбата. До степен, че милостинята, съчувствието вече са просто имена на пиар акции, а Рождество, например, е песен на Джордж Майкъл...

Напротив - присламчваме се и сервилничим към неща „натокани”, мускулести, естетски руси. Обаче така онова – куцото, кьоравото и сакатото, остава без да има кой... И накрая от нямане кой Бог го заобичва, за да „навакса” справедливост. Което е най-голямото и великолепното нещо.

Ето го Възкресението - Великият ден. Това е, когато всичко става „наобратно”, въпреки че всъщност си идва на мястото. Когато злобното бичуване, заплюване и в крайна сметка разпване стават живот.

Когато може би скромната, прекрасна, себеотдайна душа на продавачката Лилия е на едно неописуемо красиво място.

А не още един празен щанд, или бюро, или един камион, останал от днес без шофьор – защото душите на всички при смъртта са еднакви, независимо от ценза и поста им.

И не - не смятам, че няма надежда. И че всичко е било, само за да остане след нас един загрижен за печалбата си хазяин на сиромашко базарче.