БЕРЛИН - В руските детски градини разучават песни от времето на Сталин. Пропаганда и отвратителен патриотизъм убиват всеки дебат. Задушена е надеждата за промяна в Русия.

Стъписващата констатация е на Йоханес Фосвинкел, кореспондент на германския седмичник за политика “Ди Цайт”. Изданието публикува анализ на автора под заглавие: “Вставай, страна огромная, вставай на смертный бой”. Патриотичният марш е от времето на Великата отечествена война, каквато за Съветския съюз, опълчил се на хитлеристките пълчища, беше Втората световна война.

“Съветският съюз се сгромолясваше и комендантът на казарма танцуваше под звуците на шлагера “Жълти лалета”. Беше на рождения му ден. На масата бяха сервирани водка и мазни мезета. Когато разбра, че германски кореспондент интервюира офицери в неугледно и застрашено от рухване общежитие, нареди да го доведат. Комендантът току що е бил изтеглен от ГДР, голяма беше носталгията му по хубавия живот в Германия. Той приветства и нагости германския журнарист и с изпънат кръст дори го покани на танц. Това беше жест на истинско приятелство. По-късно новобранец като ангел хранител трябваше да заведе кореспондента през нощен Владикавказ обратно до хотела му. Във фатьойлите във фоайето дремеха охранители с калашници на коленете. Предвестници на едно смутно време”, връща се в спомените си Фосвинкел.

Тогава той е възприел Русия като дивна, отворена към света и любознателна. Дори порталът на казармата бил широко отворен и то без надлежно разрешение на военното министерство. По време на продължителните пътуваня из необятната страна с влак хората по цели нощи водели оживени разговори. Те се интересували предимно от практичните неща от живота, питали колко струва едно беемве в Германия или пък каква заплата получават учителите. Всичко навеждало на мисълта, че Русия тръгва по пътя на демокрацията. Една страна, която се стреми към Европа, без сянка на заплаха. Зад това очакване обаче се криели доста наивност, непознаване на действителността, но и западна надменност.

“Реагирах с недоверчивост, когато през 1993 г. в разговор с мен един белорус ме уверяваше, че западняците подценявали наслойките от съветските времена. Това време вече се завръщало в Беларус. Ето защо той искал да емигрира. Година по-късно Александър Лукашенко стана белоруски президент. Сред елита авторитарността отново беше на мода, така той можеше да господства по-добре, а за хората беше по-удобно някой да ги ръководи. От руска перспектива Беларус се превърна в опитна лаборатория на една популярна, умерена диктатура”, пише авторът.

И в Украйна в края на 90-те години на миналия век той се натъкнал на уплашени събеседници. Навсякъде се доловяла несигурна атмосфера. Тогава Москва изглеждала плуралистична и отворена към света. Държавните институции били достъпни, дори се проявявал интерес към контакти със западни кореспонденти. С пресговорителя на руските гранични войски можело да се пие чай в кафенето “Спорт” близо до Кремъл. Лесно можело да се договорят репортажи за борбата на силите на реда срещу браконери, ловящи незаконно сьомга в Каспийско море, срещу наркотрафикнати от Афганистан на таджикската граница. Можело дори просто да си побръбриш приятелски. Тогава обаче гранични войски били самостоятелни. При президента Путин те били върнати под опеката на тайната служба ФСБ и вече станали недостъпни.

“Путин санира сградата на руските държавни органи, говори на немски в германския парламент и дори заговори за членство на Русия в НАТО. Бързо обаче вътрешнополитическият климат стана суров. Консолидирането на държавата се оказа създаване на безалтернативно господство. Още по времето на втория президентски мандат на Путин политическите пехотинци на Кремъл разбраха накъде вървят нещата – по посока на един суверенитет, който се крепи на нагаждане и сплашване във вътрешнополитически план, а в международен на атизападна позиция”, припомня Фосвинкел и продължава:

“Недоверието непрестанно нарастваше. Когато преди близо две години посетих пресконференция в пожарната на провинциален град в Урал, представителите на вътрешното министерство и това за борба с бедствията едва не ме изгониха. Един чужденец и то във “военен обект”! Визираше се противопожарната служба. Страхът беше дълбоко заседнал. След дълго съгласуване ми беше разрешено да остана. Един от полицаите обаче каза със заплашителен тон: “Длъжни сме да не забравяме, че сред нас е представител на чужда държава.” Сега войната в Украйна обостри процеса на изолация.”

Това все още не се отнасяло до личните връзки. Засега се запазило традиционното добро отношение на повечето руснаци към германците. Често се задавал и въпросът защо немците са престанали да помагат на Русия или пък защо са предали руснаците.
Силно затруднена била обаче работата на журналистите. Представители на държавата отказвали да разговарят с чужди кореспонденти.

“Те или нямат право да го правят, смятат го за излишно или се страхуват от проблеми. Кореспондентите вкупом са заподозрени, че или са купени, или са шпиони. Много хора станаха по-предпазливи и то не на последно място заради новата законова уредба, преследвава държавната измяна и даваща на следствените органи широко поле за действие. Телевизията разпространява предупредителни сигнали, населението не бивало прекалено да се доверява на чужденци. Ако разговаряш с някого, после трябва да го цитираш като анонимен източник. Казват ти: “Вие си заминавате, а ние продължаваме да живеем тук”, споделя горчивия си опит Фосвинкел.

Той е убеден, че в Москва има много хора, които предпочитат да са на страната на всесилните на деня, макар да се питат дали всичко, което стана в Крим и става в Украйна, е редно и не е ли цената прекалено висока.

“Крим е заседнал в главите на хората: за болшинството присъединяването му към Русия е символ на поправяне на историческа грешка, за други е позор и предзнаменование за залеза на Русия. На един детски рожден ден 7-годишно момиченце радостно оповести: “Русия стана по-голяма!” Членове на семейството хвалят Путин като “прекрасен юнак”, приобщаващ руска земя. В детската градина малчуганите учат песни от ерата на Сталин: “Вставай, страна огромная, вставай на смертньiй бой”. За щастие песента не се харесва на дъщеря ми. Тя и без това нищо не разбира от текста”, споделя авторът.

Той припомня, че всяка заран преди учебните занятия учениците трябва да пеят руския химн. Образователното министерство пък работело над нова програма по “военно-патриотично възпитание”. Представител на работната група обяснил: “На децата преди всичко трябва да се внушава чувството на гордост, че са граждани на Русия.”

“Точно при сегашните времена това звучи страховито”, коментира Йоханес Фосвинкел.

Той споделя и други свои впечатления: “Срещите с непознати често започват с взаимно “опипване”. Политтехнолозите на Кремъл превърнаха някогашния символ на победата във Великата отечествена война в знак на руската национална гордост от анексирането на Крим. Всеки се опитва да долови между думите и при жестовете дали събеседникът му е истински патриот или пък някой, който мисли срещу течението. Така разделението на обществото се е промъкнало и до собствения ти мозък.”

В Русия всякаква дискусия вече била трудна и то далеч не заради емоционалността на хората. Водената в страната информационна война отнемала всякаква почва за нормален разговор. Най-често аргументацията се свеждала до това, какво са казали по телевизията.

“Образовани родители от средните слоеве се поддават на истерията и без всякакво съмнение твърдят, че на Майдана в Киев американците използвали психологическо оръжие, за да влияят на подсъзнанието. Или пък САЩ създавали бактерия, чрез която искали да унищожат популацията на рибата в Русия. Някои неща звучат като от времето на мракобесието. Непрозрачната държавна власт в Русия отдавна способства за появата на цветущи заговорнически теории. Днес пропагандата ги използва за свои цели. Потискаща е неизвестността как всичко това ще продължи. Същевременно става ясно, че много завоевания от годините на Путин се оказаха мимолетни и даже заблуда. Икономиката преживява криза, която една висока цена на петрола би могла да прикрие, но не и да отстрани. Под въпрос е големият плюс на Путин – стабилност след трудните 90 години на миналия век. Убийството на опозиционния политик Борис Немцов показва, че няма да се изпълнят всички обещанията за едно сигурно общество. Като реакция всеки търси своята жизнена стратегия - мнозина се приспособяват или отвръщат поглед. Други търсят вътрешна емиграция или дори сигурност в чужбина. Семеен приятел си купи жилище в Латвия. Каза ми: “Ако в Русия стане много лошо, махам се”, заключава Йоханес Фосвинкел.