"Лица от стената" е първият сборник с разкази на бившата журналистка от "Труд" Севда Василева, позната тогава като Диновска. Тя изрично уточнява, че е работила за печатното издание в неговите най-силни години - от средата на 90-те до 2001 г., отразявала е бомбардировките над Белград и процеса срещу българските медици в Либия. След като напуска вестника, за нейна огромна изненада, вестникът си продължава  да излиза, а покриваните от нея ресори - Народното събрание и тогавашните парламентарни партии - не се разтварят в етера и не изчезват (тук го казва с малко съжаление).

Разказите в "Лица от стената" са се написали сами, заклева се авторката, просто в продължение на 20 поредни дни, всяка сутрин в главата ѝ излизала по една история, която Севда просто записвала и така продължило, докато "кранчето" прекъснало така внезапно, както и потекло.

Какво има вътре в сборника - малко мистерии, малко кримки, малко шантави разкази, които хората, чéли ги вече, до един твърдят, че са били супер изненадани от неочакваните финали.

Премиерата на "Лица от стената"  ще бъде на 9 април, вторник, от 18,30 часа в Клуба на журналиста на бул. "Граф Игнатиев" 4.

Честит рожден ден!

Едва дочака изгрева и нетърпеливо се измъкна от леглото. Протегна напред ръце с дланите надолу и пое дълбоко дъх. Затвори очи. Вдишвай бавно, задръж, издишвай още по-бавно. Постоя в тази поза няколко минути, после вдигна ръце над главата си и пак повтори упражнението. Напрежението се оттече от тялото му, трябваше да се успокои.

Хайде, какво толкова, правиш го често, защо сега да е различно? Защото Е различно, сам си отговори. Защото днес имаше рожден ден и всяка една от набелязаните му мишени щеше да присъства на градинското парти. Собственоръчно бе пуснал поканите. Всички с радост потвърдиха.

Пред къщата му спря огромен бус, от който наизлязоха хората от кетъринга. Започнаха да вадят сгъваеми маси и столове, да разпъват бялата тента. Огромни покрити подноси с храна се разтоварваха от друг бус и се внасяха в кухнята долу.

Слухът му долавяше откъслечни фрази, някой се закашля, чуха се смехове. По някое време трябваше да се появи и да приеме първите поздравления, макар че хич не му се искаше да лицемерничи. Погледна дрехите, с които щеше да се яви на партито, лично ги беше избирал, с външния си вид искаше да изпрати послание до всички – хей, вижте ме – аз съм най-примерният син, най-добрият съсед, най-страхотният приятел! Кой можеше да се досети какво му се върти в главата? Нямаше търпение, ръцете му се разтрепериха от обзелото го вълнение. Спокойно! Вдишвай, издишвай, вдигни ръце над главата и пак – вдишвай, издишвай... Днес е твоят ден и трябва да си във форма. Приближи се към нощното шкафче, върху което бе поставена продълговата кутия с голяма панделка отгоре. Сам беше избрал подаръка си, сам бе поискал красивата опаковка. През нощта почти не бе мигнал, но не се изкуши да отвори кутията, щеше да го направи сега. Внимателно я разопакова, като педантично сгъна лъскавата хартия, пое си дълбоко дъх и повдигна капака.

Ето я красавицата – толкова блестяща, така изящна и сякаш много крехка – той хвана с две ръце снайперската винтовка и я вдигна пред очите си. Най-после! Отне му толкова време да я открие, след дълго обикаляне, безброй разочарования и почти се беше примирил, че ще се задоволи с нещо не толкова специално, но най-накрая я намери – в малък магазин, специализиран за такива момчешки играчки. Това беше! Присви едното око и се прицели през оптическия мерник, после полека я свали и я остави встрани. Господи, в кутията имаше всичко необходимо – и стойка, на която да закрепи оръжието си неподвижно, и допълнителен приклад, дори разполагаше с резервна оптика. Отмести поглед към стъклените рафтове покрай едната стена, където бяха подредени всичките му оръжия – револвери, автоматични и полуавтоматични пистолети, две картечници, лък и още един снайпер, който обаче с нищо не можеше да се сравни с това бижу до него.

Сега трябваше да се успокои. Никой не биваше да заподозре какво е намислил. Точно така! Залепѝ си изкуствената усмивка и слез долу, сигурно всички вече те очакват и дори се чудят, защо толкова се бавиш.

Мина набързо през банята, после се облече. С въздишка прибра снайпера в кутията и я премести върху леглото, щеше да му потрябва по-късно.

От целувките и поздравленията го заболя главата, „скъпи, това – скъпи, онова“… Лицемери, той знаеше, че не могат да го понасят. И тази мазница – голямата му сестра, как само му се умилква сега, той я стрелна с поглед – ооо, със сигурност щеше да започне от нея. Семейството му – наредили се в една редица да му честитят – толкова лъскави отвън и така прогнили отвътре, откакто се помнеше, родителите му се караха с повод и без повод, но винаги насаме, не можеха да допуснат хората да разберат колко са двулични, трябваше да пазят бляскавата си фасада – тя, много великият адвокат, а той – безмилостният окръжен прокурор. И тъй като често в съдебната зала се изправяха един срещу друг, скандалите им бяха станали втора природа, нещо като семеен спорт. Той се вгледа в побелелите коси на баща си, колко е остарял, помисли си и се обърна към майка си – ето я лъжкинята. Колкото и да се опитва да ги скрие, годините ѝ личаха, как само му се усмихва, чак му се повдигна от сладост, дали пък да не започне от нея?

Баща му, още от люлката, го запали по оръжията и той израсна с мисълта, че няма нищо по-естествено от това, да насочиш цевта към мишената и да натиснеш спусъка. А такива щъкаха навсякъде около него, по неподвижните само тренираше, а когато искаше наистина да се забавлява, търсеше жертви сред живите. Едва четиригодишен, уби първата си котка, после продължи с врабчета, гълъби... Нееее, не стреляше по кучета, защото ги обичаше, ето и сега малката лабрадорка Бейли се сви в краката му и той разсеяно я погали по козината. С годините ставаше все по-добър, мерникът му вече беше безпогрешен. И ето днес, за първи път щеше да го изпробва върху хора. Защо чака толкова дълго ли? Отмъщението се сервира студено, често повтаряше баща му и никога не го наказваше, когато навремето правеше бели. Не, поправи се – не го наказваше веднага, изчакваше да минат дни или седмици и в момента, когато най-малко очакваше, получаваше наказанието си. Старият пръдлив садист само се смееше, докато той през сълзи му се молеше да каже за коя точно своя стара грешка плаща днес. Оня не му отговаряше. Как само го мразеше за това!

Нервно погледна към часовника. Партито трябваше да започне след няколко часа, а после идваше ред на неговия личен купон. Как щеше да издържи дотогава? Затвори очи и си представи как се настанява удобно на тавана, наглася снайпера върху гнездото, прицелва се, изпуска дъха си и натиска спусъка – един, два, три пъти, колкото трябва, всички щяха да са долу на моравата. Показалецът му нервно потрепна, нямаше търпение.

И моментът настъпи. Гостите му шумно изпълваха украсената с гирлянди ливада, разговаряха на групички, силният им смях го дразнеше, но какво пък – още малко и той щеше да се смее последен. Отстрани, върху временен подиум, свиреше малък оркестър. Най-доброто за рожденика, парите бяха без значение.

Измъкна се, вече никой не му обръщаше внимание, беше си получил подаръците, струпани върху голяма маса, той ги подмина небрежно, това, което наистина искаше, го чакаше горе, в спалнята.

Изкачи стъпалата бавно, не искаше да привлича внимание. След няколко минути вече беше на тавана – неговото снайперско гнездо, където бе постлал одеало пред прозорчето. С добре отработени движения сглоби пушката, нагласи поставката и се подготви за стрелба. Започна шумно да вдишва и издишва и залепи око в оптичния мерник. Още не, нямаше да стреля веднага, най-напред искаше да погледне всеки набелязан през центъра на мъничкия кръст – черната точка започна да прескача от човек на човек. Първа ще е майка му, веднага след нея – баща му, и без това са един до друг – вижте ни колко сме горди със сина си, толкова сме щастливи заедно. Намери сестра си – празноглава глупачка с вечните си неподходящи избори, ето и сега се натискаше с поредния противяга, дали да не гръмне и него? Пасторът – задължително, още потръпваше от лепкавите му погледи в неделното училище, отдавна вече не стъпваше в църквата, но когато и да се сетеше, му се повдигаше от погнуса. Ето я и онази лъжкиня, дето му се пишеше гадже. Мислеше, че този път с нея ще е различно, но и тя се оказа като предишната, малки неверни кучки, погледни ги – седнали една до друга, стиснали чашите си в ръце и нещо си шушукат, сигурно говорят зад гърба му и му се подиграват, вижте какъв глупак е! Той лично покани бившата си, не можеше да допусне да не е част от неговия купон, никога нямаше да ѝ прости за двете години загубено време.

Съседът... Черната точка на снайпера се спря точно в средата на челото му – намрази го от мига, в който отрови предишното му куче. Естествено, че после отрече, даже предложи да изкопае вместо него гробчето в задния двор, но той не му се върза. Жената до него, последната от безбройната върволица уличници, този път се задържа по-дълго от останалите, май ставаше сериозно. Чудесно, значи ще му прави компания, помисли, докато въртеше точката около гърдите ѝ, преценявайки къде точно да удари. Ммм, красива е, това поне не можеше да ѝ се отрече. И накрая – най-добрият приятел на света, ха-ха, измамник и крадец, вижте самодоволната му муцуна, вратовръзката ще го задуши, а дебелите бузи се тресат, докато се смее с пълно гърло, какво толкова смешно има бе, търбух с лайна, на мен ли се подиграваш, нали те познавам, откакто си се родил, виждам всеки ден от живота си противната ти мутра, безброй пъти си спал в къщата ми и си ял на масата ми, аз съм оставал у вас за дни, защо трябваше да ми забиеш нож в гърба и да отидеш на онази тъпа екскурзия до Вашингтон с гадните типове, които много добре знаеш, че не мога да понасям? Неее, записа се в последния момент, въпреки че вече бяхме решили да не ходим. И понеже това не ти стигна, там свали приятелката ми, бившата ми приятелка. Сега те виждам как лакомо гледаш и към сегашното ми гадже, а тя сякаш няма нищо против. Гадини мръсни!

Кръстчето на оптиката се премести върху тила на майка му. Той се прицели, издиша дълбоко и натисна спусъка, веднага след това заби точката в челото на баща си – пуф! Сестрата, противягата до нея, съседът, приятелката му, двете кискащи се глупачки, пасторът и най-добрият му приятел – бам, бам, бам! Всичко свърши за по-малко от минута. Отпусна се върху одеалото и задиша тежко. Ето, като за първи път се справи добре. Чуваше глъчката, която се носеше отвън и се усмихваше.

Още само няколко години и тогава със сигурност щеше да го направи – с истински снайпер, а не с фалшиментото от метал и пластмаса от магазина за играчки, което стискаше сега. А дотогава ще тренира и ще добавя нови имена към списъка си.

Сега ще си залепи пак усмивката и ще слезе долу, където всички празнуваха десетия му рожден ден.

Време беше за тортата.