Да бродиш сред дивата природа, е като да общуваш с Бог. Величието на сътворението поразява и възхищава. Това внушава американският писател и философ Хенри Дейвид Торо в своята книга „Мейнските гори“, която излиза за първи път на български 160 години след публикуването си през 1864-та. Трите автобиографични пътеписа в изданието, посветени на красивите гори на Мейн, завладяват читателя по много начини – с красивия си и литературен език, с покоя си и най-вече с възторга и благоговението на автора пред природата. А пламенният му протест срещу нейното опустошаване превръща „Мейнските гори“ в особено важен текст в наши дни. В превод на филолога американист проф. Албена Бакрачева и с корица от Кирил Златков книгата, под знака на издателство „Кръг“, е в родните книжарниците от 19 март.

„В гъстите елови и смърчо­ви гори няма къде дори димът от огъня да се провре. Елите и смърчовете са вечната нощ тук и всяко повалено дърво е просто перо, отскубнато от крилото на нощния гарван.“ Това обаятелно описание е част от вълнуващо пътешествие – географско и литературно – из красивите гори на Мейн, на което ни повежда Торо. В този свой труд той не изневерява на блестящия си литературен изказ. Впечатлява и с вещината си на ботаник, орнитолог, зоолог и ихтиолог, описвайки различни дървесни видове, растения, птици, животни, риби...

Торо обикаля три пъти горите на Мейн, преди да завърши книгата си: през 1846-а, 1853-та и 1857-а. Оттук са и трите й части – „Катадин“, „Чезънкук“ и „Алегаш и Източният ръкав“, както и известните различия в тях – предвид сравнително големите интервали между пътешествията. Тази дълго писана книга отразява екоцентричното мислене на Торо, но и далеч по-важно тя представя концепцията му за дивото като досег с първоестеството, със самото сътворено от Природата и Бог. В своя послеслов преводачката Албена Бакрачева пояснява: „Тази абсолютно дива природа „оголва“ до крайност (сякаш го откроява върху гола ска­ла) големия въпрос „Кои сме ние? Какво сме ние?“ – смразяващо питане, когато се нами­раш в „контакт“/допир с голата „материя“ на връх Катадин“.

„Мейнските гори“ е третата книга на американския класик, която „Кръг“ издава след „Дивите ябълки“ и „Кейп Код“. Тя допълва творчеството на Торо у нас и обогатява представата ни за живота и личността му.

Публи­кувани посмъртно съответно през 1864-та и 1865 г., „Мейнските гори“ и „Кейп Код“ отразяват след-уолдънския житей­ски и интелектуален опит на Торо. Ако неговия magnum opus „Уолдън, или живот в гората“ е духовната му автобиография, а „Кейп Код“ – неговият „океански“ наратив, то „Мейнските гори“ заслужава определението „горски“ наратив на Торо.

„Мейнските гори“ е екоангажирана книга, посочваща щетите от разрушаването на природния баланс; но и невероятно красиво, разнообразно и интересно пътешествие, изпъстрено с поетически бижута. То е и пътепис разказ за поредица от случ­ки, много от които забавни.

* * *

Снимка "Кръг"

Из „Мейнските гори“ на Хенри Дейвид Торо:

Чезънкук

В пет часа следобед на 13 септември 1853-та поех с парахода от Бостън за Бангор. Беше топла и тиха привечер – по-топла може би на водата, отколкото на сушата – и океанът бе гладък като малко езерце през лято­то, едва-едва пробягваха вълнички. Пасаже­рите пяха до десет часа на палубата, като че бяха в кръчма. Малко след островите подми­нахме кораб, целия килнат връз една скала, и някои решиха, че това е онзи, „отнесеният“ кораб, който – понеже не преценили, че няма вятър и плават без платна – дотолкова се наклонил настрани, че загребал вода и килът щръкнал във въздуха. Но ето че островите вече са зад нас и се носим към Нахант. Пред очите ни са същите гледки, явно непокът­нати, които някога са се ширнали пред от­кривателите. Съзираме светлините на Кейп Ан, сетне минаваме покрай малка, подобна на селце, рибарска флотилия на котва, най-вероятно тръгнала за скумрия от Глостър. Рибарите ни приветстват от лодките, но тяхното „Добър вечер!“ ми звучи като „Не ни закачайте, господа!“. От съновидения дълбоки изпадаме в още по-дълбоки. А после иде нелепото събуждане посред нощ от няка­къв човек, който иска да бъде нает да ни ва­пцва ботушите! Това е още по-неизбежно от морската болест и навярно има нещо общо с нея. Напомня шамаросване след първа па­кост. Бях си въобразил, че е минало времето на тези стари обичаи. На същото основание някой би могъл да настоява да ни вапцва ли­цата! Чух един човек да се оплаква, че някой му е откраднал ботушите през нощта; а по­сле, като се намериха, искаше да знае какво са им сторили – повредили ги били, той не бил ги мазал с такова нещо; та ваксаджията едва се отърва да не плаща щети.

Нетърпелив да се измъкна от търбуха на кита, станах рано и се присъединих към ня­колко стари морски вълци, които пушеха на завет на мъждивата светлина на палубата. Тъкмо навлизахме в реката. За тях, разбира се, тайни тук нямаше никакви. Бях горд, че толкова добре издържам пътуването, без ни най-малко гадене дори. Разменихме някоя дума и заедно наблюдавахме първите при­знаци на изгрева; само че денят нещо не на­стъпваше. Запитах за часа, но никой нямаше часовник. По едно време изскочи отнякъде един африкански принц, изломоти: „Дванай­сет часа, господа!“, и угаси светлината. Лу­ната се канеше да изгрее. Така че отново се спуснах в търбуха на чудовището.

Първата суша, която достигнахме малко преди изгрев-слънце, беше остров Монхиган, а след него островите Сейнт Джордж, къде­то проблясваха вече две-три светлинки. По­сле помня, че Камдън Хилс привлякоха погле­да ми, а след тях и хълмовете край Франк­форт. По обед бяхме в Бангор.

Когато пристигнах, бъдещият ми спътник вече беше ходил нагоре по реката и беше наел един индианец, Джо Атион, син на тукашния индиански управник, да ни заведе до езерото Чезънкук. Предишната година Джо беше во­дил в същата посока двама бели мъже на лов за лосове. Той дойде същата вечер в Бангор с влака заедно с кануто и спътника си Сабатис Соломон, който следващия понеделник щеше да тръгне за Пенобскот с бащата на Джо и да се събере с Джо на Чезънкук за лов на лосове, когато нашата работа с Джо приключи. Вече­ряха в къщата на другаря ми и преспаха в плев­нята му, отбелязвайки, че в гората и по-лошо ги чака. Само малко разлаяха кучето, когато посред нощ дойдоха до вратата да искат вода – то явно не си падаше по индианци.

На следващата сутрин Джо и кануто му бяха качени на дилижанса за езерото Музхед, на повече от шейсет мили разстояние, а час по-късно ние тръгнахме с конска кола. Носехме сухари, свинско, пушено говеждо, чай, захар и пр. в количества, достатъчни за цял полк; та самата гледка на толкова провизии накуп ми спомни колко мизерно я бяхме карали предишния път. Движехме се по Авеню Роуд, съвсем прав и добре поддър­жан, на северозапад към Музхед, минавайки през повече от десет процъфтяващи града, почти всеки от които си имаше свое учили­ще – нито един обаче не беше отбелязан в моя Общ атлас на щата, издаден, уви, през 1824-та; дали те са толкова напреднали, или пък аз съм изостанал! Едно време светът трябва да е тежал значително по-малко на раменете на Атлас!

Валя през целия ден и близо до обед на следващия, като дъждът почти изцяло скриваше гледката; въпреки това още едва бяхме излезли от улиците на Бангор, и вече се опивах от гледката на дивите елови, смърчови и всякакви други вечнозелени ве­ковни върхари, надзъртащи през мъглата на хоризонта. Беше също като гледката и уханието на сладкиш за едно малко момче. Всеки, който язди по отъпкан път, разглеж­да основно оградите. В близост до Бангор например прътовете на оградите не бяха побити направо, тъй като почвата е гли­неста и като замръзне, ги избутва нагоре, а вклинени в хоризонтални греди, положе­ни връз повърхността на земята. По-на­татък преобладаваха обичайните просто сковани дървени огради или на места огради от прътове, положени връз кръстосани ко­лове, и така, зигзагообразно и като да игра­еха на прескочикобила пред очите ни, по це­лия път чак до езерото. Като излязохме от долината на Пенобскот, местността се оказа неочаквано равна, тук-там на много гладки и плавни издатини, едно и също рав­нище по протежение на двайсет-трийсет мили и въпреки това, както ни увериха, в ясно време предлагаща много добри гледки, често пъти и към Катадин – все прави пъ­тища и продълговати възвишения. Къщите бяха далече една от друга, обикновено мал­ки и едноетажни, но винаги оградени. Об­работената земя беше малко, ако и гората рядко да опираше до пътя. Често пъновете стърчаха колкото човешки бой, което по­казваше колко дълбоки снегове падат. Белез­никавите покривала от сено, скрепени връз маломерни посеви от боб и царевица зара­ди дъжда, бяха нова гледка за мен. Видяхме ята гълъби и на няколко пъти доближихме на един-два рода пъдпъдъци по пътя. Моят спътник ми разказа как веднъж, като пъту­вали със сина му извън Бангор, застреляли от каручката шейсет пъдпъдъка. Планин­ският ясен бе особено красив, тъй както и черната калина – или още бъзак – със зрели­те си тъмноморави плодчета, примесени тук-там с червени. Канадският магарешки бодил, привнесено растение, беше преобла­даващият бурен по целия път до езерото – на много места и от двете страни, където отдавна не е било косено, тъй нагъсто из­буял, все едно е бил засяван, че нищо друго не вирееше. Също така имаше цели полета с папрати, ръждивочервени и поизсъхна­ли – докато в стария свят те обикновено се свързват с влажна почва. Цветята бяха много малко дори и за това вече напреднало време на годината. Цели петдесет мили не видях никъде по пътя цъфнали астри, макар че в Масачузетс е пълно с тях през септем­ври – само на едно-две места горска астра[1], – и чак на двайсет мили от Монсън съзрях златник. Имаше обаче много камбанки, как­то и върбовки, Epilobium, които обикновено се срещат, където е горяло, а най-накрая ви­дях и сребриста дълговечница[2]. От време на време забелязвах доста дълги корита, кои­то снабдяваха пътя с вода, и моят спътник ми обясни, че щатът давал по три долара годишно на всеки училищен район за човек, който да поддържа прясна водата в кори­тата на пътя за всички минаващи – проява на интелигентност точно толкова осве­жаваща за мен, колкото и самата вода. Тази администрация явно не си клатеше крака­та. Това беше ориенталско поведение, кое­то ме накара да пожелая да отида още пò на изток – още една мейнска разпоредба, коя­то се надявам да възприемем в Масачузетс. Този щат пренебрегва кръчмите заради пъ­тищата и отправя към тях планинските ручеи.

Местността от Гарланд, Сангървил и нататък, в протежение на двайсет и пет – трийсет мили от Бангор, беше определе­но планинска. В Сангървил, където спряхме да се постоплим и изсушим, домакинът ни каза, че тук всичко било още диво, когато дошъл навремето. На едно кръстовище по пътя между Абът и Монсън, на около двай­сет мили от езерото Музхед[3], имаше пътен знак, окичен с чифт разтворени на четири-пет фута лосови рога; на едната табела пи­шеше „Монсън“, на другата – името на друг някакъв град. Понякога използват лосовите и еленовите рога за закачалки за шапки във входните антрета; но след случката, която ще разкажа, мисля, че бих намерил по-добро оправдание да убия лос, отколкото това да имам къде да си закачам шапката. Пристигнахме в Монсън – на петдесет мили от Бангор и на тринайсет от езерото – вече по тъмно.

В четири часа на следващата сутрин, по тъмно и все още в дъжд, отново бяхме на път. Близо до училището в този град бяха издигнали нещо като бесилка, та учениците да се упражняват. Рекох си, че наместо уп­ражнения по-добре направо да бесят престъ­пниците в тази още дива територия, къде­то няма какво друго да ги спре. Наместо да се въздъхва, по-добре е да се отдъхва. Окол­ността откъм южната страна на езерото е подчертано планинска, което взе да се усе­ща и по пътя. Имаше един хълм, за който се знае, че се изкачва за поне двайсет минути. На много места пътят беше в състояние, което обикновено се нарича „груб строеж“, тъкмо проправен с лопати и гребла в изиску­емата полуцилиндрична форма, с всичките неравности по средата, като гръб на глиган с настръхнала четина, който Ииуй[4] тряб­ваше да яхне. Като отправиш очи напред към хоризонта, канавките от двете стра­ни представляваха ужасна гледка – огромна празнота като тази между Сатурн и него­вия пръстен. В една кръчмица по пътя дома­кинът приветства коня ни като стар познайник, макар че не помнеше кочияша. Бил се грижил за кратко преди година-две за мал­ката кобилка, но сега не изглеждала толкова добре, както преди. Всеки дърпа към своята черга. Аз лично ни един кон не познавам на тоя свят, нито даже оня, който ме ритна.

Вече си мислехме, че виждаме от един хълм езерото Музхед, но се оказа грешка, само гъста мъгла, изпълнила далечните низи­ни. Едва когато стигнахме на една-две мили от южната страна на езерото, го видяхме за първи път откъм маломерния пристан на Грийнвил – доста неприветлива водна площ, изпъстрена с малки, ниски острови, обрасли с власати смърчове и други разни гъсталаци, планини от всичките му страни и далече на север стърчащ над един покрив комин на па­раход. Чифт лосови рога бележеха мястото пред странноприемницата, където оставих­ме коня, а няколко рода по-нататък стоеше на котва малкият параход „Капитан Кинг“. Повече в нашата посока нямаше да има ни по­селище, ни летен път; само зимен път, сиреч път, по който може да се мине само когато дълбок сняг покрие неравностите му – около дванайсет мили от Грийнвил по източната страна на езерото до Лили Бей.

Първо мене представиха на Джо. Предиш­ния ден той беше пътувал по целия път в дъжда на външната седалка на дилижанса, отстъпвайки място на дамите, и беше мо­кър до кости. Тъй като продължаваше да вали, попита дали искаме „да потегляме“. Беше хубав индианец – двайсет и четири годишен, явно чистокръвен, нисък и як, с широко лице и червеникава кожа, а очите му бяха някак по-тесни и извити нагоре в ъглите от наши­те, според както е характерно за тяхната раса. Носеше червена бархетна риза, вълнени панталони и черна Кошутова шапка[5] – оби­чайното облекло за един дървар, както и до голяма степен за един индианец от племето пенобскот. Когато по-късно го видях да сва­ля обувките и чорапите си, бях смаян колко малки бяха нозете му. Беше работил дълго като дървар и явно се причисляваше към гил­дията. Единствен той от групата прите­жаваше гумирано яке. Горният ръб на кану­то му беше съвсем протрит от търкането връз дилижанса.

---

[1] Aster acuminatus – диво северноамериканско цвете от семей­ството на астрите.

[2] Anaphalis margaritacea – северноамериканско растение с цвят, подобен на маргаритка, и плътни листа, покрити със сре­брист мъх.

[3] Moose head (англ.) – глава на лос.

[4] Цар на Израел, пълководец – IX в. пр.н.е. От XVII в. насам в английския – нарицателно за „кочияш“.

[5] Шапка, която става особено популярна в САЩ след посещени­ето на унгарския революционер Лайош Кошут (1802 – 1894) в САЩ през 1851 – 1852 г.