Кой все още пише писма в днешно време? По старомодния начин – на хартия и на ръка?

Кати Валдщайн. Кати иска да започне нов живот. Ето защо решава да напише прощални слова към всеки човек, който ѝ е повлиял по някакъв начин – дружелюбната касиерка в супермаркета, строгата учителка по математика, безразличния ѝ бивш съпруг... Общо 37 писма, написани на хартия за сандвичи, която баща ѝ е събирал специално за нея. Но тези писма изкарват някои тежки истини и неподозирани тайни наяве.

В този повратен момент от живота си, Кати среща мистериозния Северин. Двамата наистина изглеждат родени един за друг, но не могат да открият пътя към другия... докато Кати не осъзнае, че не е нужно да се сбогува с миналото си, за да посрещне своето бъдеще. А Северин трябва да приеме случилото се преди, за да продължи напред.

Съдбата може би определя кой идва в живота ни, но сърцето е онова, което решава кой ще остане в него...

Карстен Хен е популярен автор на повече от осемнайсет бестселъра. Познат е на българските читатели с „Човекът, който разхождаше книги“ и „Пекарят, който създаваше истории“.

Представяме ви откъс от "Жената, която пишеше писма", Карстен Хен, издателство "Ера":

Съдбата обикновено раздава удари.

Много рядко се случва да вземе някого в обятията си.

Точно това правеше в момента сивокосата жена с безброй бръчици от грижи по лицето: плачеше и притискаше Кати до гърдите си толкова силно, сякаш никога нямаше да я пусне. Кати усещаше как сълзите се стичат в свивката на шията ѝ. Капка по капка.

Жената се казваше Гудрун Лупенау и Кати тъкмо ѝ бе прочела своето писмо. Писмо № 31. Оставаха още само шест.

Днес, на 7 октомври сутринта, Кати излезе от дома си и тръгна към улица „Центхоф“ с очакването Гудрун Лупенау да ѝ се разкрещи, даже да ѝ удари шамар. В никакъв случай не бе предвидила да я прегърне.

Винаги когато ѝ беше възможно, Кати се движеше пеша. Особено когато отиваше да връчи поредното писмо. Траеше по-дълго, но ходенето я успокояваше повече, отколкото да седи в колата, без да се движи. Въпреки това сърцето ѝ всеки път биеше мъчително в гърдите.

На минаване покрай гробището Кати видя дървения кръст върху гроба на майка си и веднага си спомни писмо № 1. По онова време още не знаеше, че ще го последват много други.
Написа първото писмо след погребението. Заради надгробното слово. Все едно бе свалено от дълга закачалка в магазин за преоценени дрехи. Унисекс. Един размер. Като смениш името, датата на раждане и датата на смъртта, надгробното слово става достатъчно добро за всеки починал. Или още по-сполучливо казано: достатъчно лошо. Към тъгата и болката от смъртта на майка ѝ се прибави гневът срещу тези бездушни думи. Беше си обещала да не плаче по време на погребението, защото знаеше, че започне ли, няма да спре. Но след тази ужасяваща реч сълзите потекоха от само себе си. Размазаха грима ѝ и по бузите ѝ се спуснаха поточета от черно мастило.

Кати се прибра вкъщи и веднага посегна към телефона, за да се оплаче на свещеника, но в следващия миг я обзе страх, че поради силното вълнение няма да съумее да изрече правилните думи. Представяше си как ще построи къщичка от карти, която ще рухне още при първия полъх на вятъра. Затова реши да напише писмо. За да формулира съвсем точно каквото искаше да каже. Потърси хубава хартия и изведнъж си спомни за кутията с хартия за сандвичи, която баща ѝ събираше за нея.

– Това е само за теб – каза ѝ той, докато грижливо почистваше листовете от трохи и други остатъци. – По-късно можеш да направиш нещо красиво с тази хартия.

Навярно си е мислел, че тя ще изрязва фигурки или ще използва листовете за прекопиране. Тънката, меко шумоляща хартия открай време ѝ изглеждаше вълшебна. Видеше ли я, ѝ се приискваше да напише върху листа магическо заклинание. Вярно, хартията за сандвичи упорито отказваше да приема цветове, а сложеше ли я в пишещата машина, започваха да се образуват мастилени облачета, но лекият гланц придаваше на буквите и думите неотразимо сияние.

Кати обвини свещеника, че заради неговото надгробно слово погребението на майка ѝ е било анонимно. Само кухи фрази, не стигнали до сърцата и душите на опечалените. Избираше нови думи, използва десетки удивителни (докато натискаше съответния клавиш на машината, се чувстваше окрилена), многократно прокле името на господа (и това се усещаше добре, ето защо вгради проклятието навсякъде, където бе възможно) и не си спести цветисти изрази, за да шокира божия служител.

Писмото бе напечатано, но всъщност представляваше вик на душата ѝ.

Кати свърши, сгъна листа и го сложи в плик. Изведнъж се запита колко ли време е минало, откакто е писала писмо за последно. Не есемес, не имейл, не и служебна кореспонденция, а писмо до конкретен човек. Сигурно е писала писма, когато ходеше на училище. По едно време имаше приятелка, от която я разделяше цял океан. Оттогава бяха минали поне двайсет години. Сега беше на трийсет и девет.

През годините в училище имаше и други писма, жизненоважни – поне така ги възприемаше тогава. „Искаш ли да ходиш с мен? Моля те, отбележи: Да/не/може би.“ Или: „Ще се срещнем ли днес зад спортната зала? Много искам да ти кажа нещо...“ Плюс сърце от синьо мастило.

Най-прекрасните писма, които бе получавала някога, бяха от баба ѝ Катарина. Понеже беше твърде стара, за да пътува, тя ѝ пишеше за всяка Коледа. През първите години банкнотата, сложена в писмото, ѝ се струваше много по-важна от написаното, но с времето това се промени. Един ден осъзна, че не парите я мотивират да отвори писмото преди всички други подаръци и да го прочете дума по дума.

Писмото представлява време и усилие. Писмото изисква да мислиш за другия. То е ценен подарък. Все едно подаряваш мармалад, сварен лично от теб, даже да има гаден вкус. Или саморъчно изплетени чорапи, дори да ти дразнят кожата. Или първите неразбираеми рисунки на малките деца, които се гордеят с постижението си. Всичко това е безкрайно ценно – стига да осъзнаеш какво ти подаряват.

В случай че писмото бе подарък за свещеника, този подарък сигурно беше нежелан.

Въпреки това го пусна в пощенската кутия и се почувства удовлетворена.

Не получи отговор. След седмица я обзеха съмнения. Навярно свещеникът изобщо не е прочел писмото ѝ... или секретарката му го е хвърлила в кошчето за боклук. В гърдите ѝ отново лумна гняв. Набързо съчини ново писмо (с още повече удивителни), отиде в дома на свещеника, позвъни и когато той се появи на прага, започна да чете на глас. Божият служител стоеше пред нея по халат и изтъркани домашни чехли и през цялото време разтриваше ръце, сякаш се опитваше да заличи случващото се.

Четенето на глас ѝ се удаде трудно. Не посмя да погледне свещеника в очите. Нито веднъж. Ала с всяка следваща дума гърбът ѝ се изправяше, а треперещият ѝ глас укрепваше.
Щом свърши, пъхна писмото в разтритите ръце на свещеника и си тръгна. Не реагира на опитите му да я върне.

„Сбогом!“ – така завършваше писмото ѝ. С тази дума Кати затвори една врата и я заключи.

Прибра се вкъщи с леки стъпки. Същевременно усещаше в сърцето си останала тежест. Забеляза и много неизказани думи и осъзна, че е крайно време да ги изрече. Взе решение да напише още много писма, за да се раздели с оковите. Както знаеше от опит, хартията може да бъде невероятно остра и да реже като нож.

Най-важно бе да завърши със „Сбогом!“. Магична дума. В нея се криеше освобождаването ѝ – но само когато бе произнесена честно. С тази дума щеше да се отърси от гнева и омразата. От най-дълбоките разочарования.

В началото Кати вървеше по хронология. Първо се запита кой се е отнесъл несправедливо с нея през детските ѝ години. Кой ѝ е сторил нещо, което тя не може да забрави, дори да е било дреболия. Възнамеряваше да разчисти пътя си, да не остави нито една трохичка. Написа писмо до съседското момиче Петра Лонер: бяха на пет години и Петра упорито отказваше да ѝ даде поне едно от своите зайчета, макар че те се размножаваха... ами, като зайчета. Завърши писмото със „Сбогом!“. Написа писмо до председателя на футболното дружество, който тогава беше треньор и не ѝ разреши да играе в отбора на момчетата. Не че ѝ харесваше да рита футбол, но нима бе редно да я изключи само защото е момиче? „Сбогом!“ Изпрати писмо до недружелюбния водач на автобус, който не пожела да ѝ отвори вратата, макар да чакаше на светофар; вместо това я погледна и обвинително ѝ показа часовника си! „Сбогом!“ Не забрави и момчето – определението „бивш приятел“ беше твърде голяма чест за такъв като него, – с което бе преживяла първия си път. След празника на виното. Искаше да спи с него, защото бе влюбена. Но не по такъв начин. А той не искаше нея, той искаше само да спи с нея. Всички я предупреждаваха да не се хваща с него. „Сбогом!“ Върви по дяволите!

С всяко писмо прозрението ѝ се задълбочаваше: тя бе на път да се сбогува не само с миналото си, но и с живота в родното място. Много скоро ще замине оттук. Длъжна е да замине. Защото през всичките тези години не бе намерила своето място. Нямаше професия, която да я удовлетворява. Нямаше мъж, който да я обича истински, а тя да може да го обича без задръжки. Нямаше и дете, родено от любовта. Не бе засадила дърво... изобщо никакво растение. Навярно всичко това я очакваше на друго място. Кати мечтаеше най-после да разбере какво може да направи с този странен подарък, наречен живот. Имаше чувството, че още не е разопаковала своя подарък, но вижда съвсем ясно етикета със срока на годност.

Досега не бе посмяла да си тръгне. След смъртта на баща си не можеше да остави майка си сама. Макар че още от детството си искаше да пътува чак до края на небесната дъга и да си опита късмета като героите и героините в старите истории. Но който си отива, се сбогува не само с раните и разочарованията, а и с всички добри спомени. Затова Кати написа писма и на хората, които заслужаваха благодарността ѝ. Написа ги на ръка. Оказа се трудно, навярно защото не бе писала на ръка от десетки години и се наложи първо да си спомни как изглежда почеркът ѝ.

Написа писмо на автомобилния механик, който ѝ даде пет процента отстъпка, защото била най-любезната му клиентка. Написа писмо на първата си най-добра приятелка (завинаги и за вечни времена), която ѝ позволяваше да чете дневника ѝ – единствено тя, никой друг. Написа писмо на съседката, която с готовност ѝ заемаше косачката си, откакто нейната изпуши и предаде богу дух. Трийсет писма. Трийсет пъти сърцебиене в гърлото. Трийсет пъти „Сбогом!“.

Получателката на писмо № 32 не заслужаваше да получи редове, написани на ръка.

Гудрун Лупенау живееше в къщичка, обрасла с бръшлян. Кати натисна изтрития меден звънец, но никой не ѝ отвори.

Реши да почака. Ако се наложи, цял час. Това бе едно от правилата, които си беше създала. Друго правило гласеше да започне да чете писмото веднага щом съответното лице застане пред нея, без да си губи времето в празни приказки. За съжаление точно това се случи с Маркус, първата ѝ целувка, и с написаното на ръка писмо за Франк, първата ѝ истинска целувка.

След четиресет и три минути в дворчето влезе жълт фиат 500 и от него слезе Гудрун Лупенау. Вече седемдесет и двегодишна, дамата не бе изгубила нищо от някогашната си внушителност. Висока, загърната в бежова плетена жилетка, сивата ѝ коса бе оформена в къса, практична прическа. Забеляза Кати през очилата с червени рамки и очите ѝ светнаха радостно.

– Божичко, Кати! Какво правиш тук? Колко е хубаво да те видя отново след толкова години! Много обичах смеха ти, знаеш ли! Засмееше ли се, цялото ти лице грейваше...
Извади ключа от джоба на панталоните си.

– Ако знаех, че си решила да посетиш старата си класна точно днес, щях да се прибера по-рано. Досега седях на пейката край реката, може би не знаеш къде е. От общината я поставиха едва миналата година. Трябва само да минеш покрай старата ферма, дето е изоставена от години, и оттам не е далеч. Седя там и размишлявам и душата ми се успокоява.

Отключи входната врата.

– Кажи ми какво те води при мен. Искаш ли нещо за пиене? О, господи, май нямам нищо освен кафе!

Кати не беше чувала този дружелюбен глас от десетилетия, но много добре помнеше ясно артикулираните срички, които загатваха, че само след минута доброжелателството може да премине в укор. Още при първата дума се разтрепери от нерви – все едно стана отново шестгодишната ученичка, изправена пред дъската да реши сложна математическа задача. Почувства се като дърво, образувало десетки нови годишни пръстени, но сърцевината му си бе останала същата.

Бързо извади писмото от плика и разгъна хартията за сандвичи. Зачете с треперещ глас.