Покойният професор Дафин Тодоров, който преподаваше история на европейската и американската журналистика във Факултета по журналистика на Софийския университет, казваше, че “хората се делят на журналисти и всички останали”.

След 40 години в журналистиката ми предстои да се присъединя към “всички останали”. Може би ще бъде временно. А и да не бъде, човек бил ли е веднъж в този занаят, продължава да го носи в себе си, независимо с какво се занимава. Отърване няма. Журналистиката е заразна и хронична.

Много колеги, с които дълго работихме заедно, напуснаха журналистиката доста преди мене. Пиарът или някоя държавна или корпоративна пресслужба дават повече парѝ срещу по-малко стрес. Освен това сочеха различни причини: “Това днешното вече не е журналистика”, “хората не четат”, “младите от нищо не се интересуват”.

За парите и стреса не мога да споря. Такива времена доживяхме.

За останалото ги разбирам, но не съм съгласен. “Това днешното” пак е журналистика, но наистина не е вчерашната. Няма как да бъде. Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото реката вече не е същата и човекът вече не е същият. Тази мисъл на Хераклит е по-стара от професията ни в съвременния ѝ вид.

Да, все по-малко хора четат. Но все повече гледат. Защо едното да е било журналистика, а другото вече да е нещо друго?

Да, младите не се интересуват от това, от което ние се интересувахме. Но това е различно от “нищо”. Когато бях млад и за моите връстници и мене по-възрастните говореха така. 

Сменят се поколенията, сменят се журналистиките. Но общество без журналистика няма и няма да има. Защото няма общество без общуване. А общуването на макрониво е невъзможно без нашия занаят. 

„Има истина в схващането на Маршал Маклуън, че нещото, което рибата не усеща, е водата, точно обкръжението, което формира нейната среда и поддържа нейното съществуване. По същия начин комуникацията, чрез езика и други символни форми, съставлява средата на човешкото съществуване“, пише един друг голям теоретик на журналистиката, американецът Джеймс Кери.

За 40 години преживях метаморфозата на журналистиката от хартиения вестник, набирания с оловна сплав текст, печатарското мастило и ролковите магнетофони до дигитализацията на всичко, интернет и социалните мрежи. Каква ще бъде утре? Не знам, но съм сигурен, че ще я има. И че хората ще се делят на ... Поне за мене ще се делят.

Оракулите на световната мрежа казват, че в обозримото бъдеще тя ще наподобява човешки мозък - единна, свързана и постоянно действаща система, всяка точка от която ще бъде свързана с всички останали. Всеки отвсякъде ще може да наблюдава всичко навсякъде пряко и не само да наблюдава, но и да участва, да създава събития, да говори и показва на всички.

Това ще убие ли нашия занаят? Според мене ще го съхрани и прероди. Ако световната мрежа отговаря в максимална степен на базисната потребност на човека да бъде свързан и да споделя, ще му трябва и нещо освен нея, което мрежата сама по себе си не дава - споделената мислена картина на света, върху която се крепи общността, да бъде смислена, логична и оттук – приемлива.

Ние сме общност, защото споделяме една и съща картина, а тя е невъзможна без т.нар. масов комуникатор, т.е. нашего брата - журналиста. Някой пак ще трябва да подрежда информационния хаос, да отделя важното от второстепенното, да обяснява и да прогнозира.

Изкуственият интелект може да ни измести от рутинните новини. Той може например да се справя по-добре с движението на борсовите цени или със съобщаването на резултатите от изборите. Но роботът не може да даде на фактите смисъл, защото смисълът (за разлика от значението) е отношение между хора по повод на факт или събитие.

Журналистиката няма да обяснява света и живота като науката, нито ще ни кара да им се радваме като изкуството. Тя няма да ни образова или възвисява, но ще продължава да ни дава нещо, което идва преди системното познание и естетическата наслада - да бъдем ориентирани, да бъдем в час. Т.е. да бъдем граждани. 

“Журналистиката е рожба на буржоазията”, беше друга ключова мисъл на проф. Дафин Тодоров. “На буржоазията” означава на градовете - на градския бит и култура, на индустрията, на гражданските общества. Селските общества нямат нужда от журналистика. Там тя няма публика. Селото има род и родоначалник, църква и свещеник, цар и негов местен феодал. Те са публичната трансмисия. Журналистиката в днешния ѝ вид се появява, когато занаятите, търговията, географските открития, революциите в политиката, познанието, изкуството скъсват вековните връзки в тогавашните общества, освобождават индивидите и ги заселват в големи градове като “самотна тълпа” (Жак Елюл). Освободеният индивид няма друг начин да съществува освен в масата от себеподобни, а за това е нужна адекватна форма на общуване между тях. 

Ако днешната българска журналистика изживява криза, тя до голяма степен се дължи на кризата на демокрацията, т.е. на феодализирането на обществото, на оселяняването на градските и на гражданските отношения. 

Журналистиката не е нито над обществото, на което служи, нито под него. Тя винаги има точно неговия ръст. И е такава още от времето на Гутенберг, а и от преджурналистическите явления далече преди него.

Живеем в демокрация и тя прилича на избирателите си, тъй както приличат на тях нейните институции и партии. Журналистиката също е своеобразна институция на гражданското общество. Тя е и неговите очи и уши, и неговият глас. Затова не я мислете. Ние ще си отидем, тя ще остане, докато има общество. И пак ще бъде друга. Също като нас.