„Интересувам се от механизмите на цензурата - как точно е работела, кой е бил отговорен по различните нива в системата, какво се е допускало да излиза като материали (статии, книги, телевизия, филми, пиеси, музика,) и какво - не, защо има творби, които са успели да минат през цензурата и са се появили на бял свят, макар че са били критични към партията и режима (целенасочен стремеж към имитация за свобода, или по-скоро немарливост и незнание на цензурите) и т.н.“ Това ни пише читателят Д. Пенев и днес в рубриката ни „100 въпроса за тоталитарната държава“ продължаваме с темата за комунистическата цензура.

"Автобусът “гълта” сивата лента на шосето, което се вие като змия покрай язовир "Искър"…"

Тогавашната журналистика не беше като сегашната. Тя не хващаше новината “за рогата” от първото изречение. На почит беше псевдобелетристиката - например природни картини или есеистични разсъждения, които полека-лека въвеждат читателя в темата.

Автобусът и шосето “като змия” въвеждаха читателя на софийския окръжен вестник в репортаж за Самоков. Но авторът, мой доста по-възрастен колега, който ми разказа историята, беше направил груба грешка, която му беше коствала неприятности - беше споменал язовир "Искър".

Ден след публикуването на текста получил обаждане от една от зловещите служби на тогавашния режим - за държавната тайна - с разпореждане да се яви пред нея. Той недоумявал какво е прегрешил със сиропената си възхвала за успехите на трудов колектив в Самоков, гарнирана с природна картина.

Как какво, възмутил се чиновникът - издал бил местоположението на главното водохранилище на София, язовир “Искър” и сега американското посолство, което четяло под лупа всички вестници, щяло да каже на Пентагона, къде да бомбардира в случай на война.

Въпреки че беше застрашил непоправимо националната сигурност, колегата по милост се беше отървал само със строга забележка.

Това трябва да е било някъде през 70-те години на миналия век. Околоземният космос вече беше пълен със спътници, от които се виждаха не само водохранилищата, но и по-чувствителни обекти на националната сигурност. А и американските дипломати, част от които, както му е по цял свят редът, бяха шпиони, можеха свободно да пътуват до Самоков и Боровец и с очите си да видят къде е язовир “Искър”. Това го пишеше и в учебниците по география за училищата, които те можеха свободно да си купят от всяка книжарница. Главното водохранилище на София беше отбелязано и на всички физически и икономически географски карти, по които децата “опознаваха родината, за да я обикнат”.

Защо ѝ е било тогава на службата да тормози колегата? Направила го е просто, защото е можела? Или за да симулира дейност и да оправдае съществуването си? Или защото не е имал достатъчен интелектуален капацитет? Не знам, може и всички отговори да са верни.

Една от основните функции на тогавашната държава беше да държи населението в непрекъснат страх. Да не каже човек нещо, за което после ще съжалява. Когато говориш каквото мислиш, мисли какво говориш. Това е цензурата. Законите и службите за държавната тайна бяха само един от многото ѝ инструменти. Да се казва очевидното беше забранено.

Режимът съзнаваше репресивността си. По-интелигентните му представители знаеха, че недоволните от лошото качество на живота и от липсата на права и свободи са много и че думите могат да бъдат по-мощни от оръжията. Затова опасното говорене и писане, които можеха да отпушат бутилката с недоволството, бяха преследвани.

Тоталитарната цензура беше родила най-краткия за времето си виц:

- А бе…

-А де...

Разбира се, за това имаше официално идеологическо оправдание в концепцията за класовата борба. Тя се водеше и в полето на масовата комуникация и на културата, следователно защитата на “народната република” на “народната демокрация” не само позволяваха, но и предполагаха потискане на различното мнение, на критиката. Плурализмът беше извън закона още от член 1 на конституцията, който циментираше ръководната роля на комунистическата партия и сливането ѝ с държавата. Всичко различно от официалната идеология беше “вражеско”, а щом е вражеско, то подлежеше на унищожение. Точка.

Комунизмът не е откривателят на цензурата. Нито тя вирее само в тоталитарни или авторитарни държави. Но комунистическият режим е един от най-ревностните ѝ потребители. Тя произтича от самата му репресивна природа.

Цензорите не бяха обособена държавна служба, нито се наричаха така. Те бяха навсякъде, където се произвеждаше публичен продукт - т.е  нещо, което хората ще четат, слушат, гледат - в медии, театри, концертни и изложбени зали, по улиците, в образователните институции, в целия си живот. 

Подобно на истинската пропаганда, истинската цензура не бива да оставя непокрито пространство, пролука за свободно дишане. Тя трябва да обхваща цялото битие на индивида.

На централно и местно ниво комунистическата партия имаше отдели (например “Пропаганда и агитация”), част от чиито задължения беше да следят всеки публичен продукт и веднага да пресичат и най-беглото вражеско влияние. 

В медиите имаше многостепенен редакторски контрол. Всичко, което отиваше за публикуване носеше подписите на редактор, завеждащ отдел, заместник-главен редактор, отговорен секретар, за по-важните текстове - и на главния редактор. Тази процедура я има и днес. Разликата беше, че тогава заемането на по-висока отговорна длъжност в редакцията задължително предполагаше и членство в комунистическата партия.

Държавна сигурност обикновено избираше “очите и ушите” си в редакциите на периодичните издания между отговорните секретари - това са тези журналисти, които планират съдържанието, композират съответния брой и технически го оформят, като ръководят и самото полиграфско производство. Т.е. това са хората, които имат поглед и окончателен контрол върху цялото съдържание.

Пробивите в тази система от “заграждения” бяха почти изключени, както беше почти изключено човек да премине жив през загражденията и минните полета по границите. Но все пак пробиви се случваха.

Жива е паметта за наказанията в един централен всекидневник заради преминала през всички нива на контрол техническа грешка с мощен политически оттенък - вместо “държавен глава” тогавашният първи партиен и държавен ръководител Тодор Живков беше описан като “дървен глава”. Някак си буквите “ж” и “а” бяха изпуснати - неволно или нарочно, умишлено или от немарливост - това нямаше значение. Важното беше, че грешката беше вярна. Сбърканата дума отразяваше точно това, което мнозинството българи мислеха за вожда си, но не смееха да кажат.

Страхът от последствията на евентуална грешка до такава степен стресираха редакторите, че се стигаше до комични ситуации като в едно специализирано издание за учители по история. В текст за партизаните по време Втората световна война трябвало да бъде написано, че 40 мъже с 10 пушки излезли в Балкана. Печатарят в бързината обаче набрал “пушки” с “и” вместо с “у”. И на коректура излязло “40 мъже с 10 пишки излезли в Балкана”. Слава Богу, коректорите хванали навреме грешката в този политически чувствителен текст и я пратили за поправка. Но стресираните полиграфисти пак сбъркали (не е ясно неволно или нарочно) и в ключовата дума “пушки” този път заменили “ш”-то с “т”.

Не всичко обаче беше толкова весело. И присъствието на Държавна сигурност в редакциите далече не се ограничаваше с отговорните секретари. Един поглед върху архива на т.нар. комисия по досиетата на ДС дава изобилни примери за това.

Главната задача на цензорите на всички нива беше да не допускат публикуване на новини, които могат да предизвикат масова тревога или недоволство и така да дестабилизират властта.

Най-драстичният пример за скриване на истината от обществото беше информационното затъмнение след ядрената авария в Чернобил през 1986 година. Населението не беше известено за облака радиоактивен прах, който въздушните течения довяха и над България и не беше предупредено за предпазните мерки, които трябваше да вземе. През 1994 година Григор Стоичков, комунист от висшия ешелон и вицепремиер по време на аварията, беше осъден на две години затвор за това. Зам.-министърът на здравеопазването по време на аварията Любомир Шиндаров получи условна присъда. На 7 май 1986 година той каза в изявление по телевизията, че в страната няма опасна радиационна обстановка вследствие на инцидента в Чернобил.

По същия начин властите потулиха срутването на пешеходен мост над река Искрецка в Своге на 18 април 1984 г., докато по него минаваха 32 деца и част от тях загинаха.

Години наред управляващите комунистическа България не позволяваха да се пише и говори за обгазяванията на Русе от румънски химически предприятия на отсрещния бряг на Дунава. Цензурата обаче роди през март 1988 г. Обществения комитет за екологична защита на Русе, една от първите дисидентски организации при залеза на комунизма. Тя включваше дори членове на тогавашния елит като Соня Бакиш, съпруга на председателя на Народното събрание Станко Тодоров (бивш премиер), художника Светлин Русев и треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева - и двамата сред близките до властта публични лица, на които бе позволено волнодумство заради заслугите им  към българската култура и спорт.

Освен, че беше потулвана, опасната за режима информация беше и филтрирана. Властващият елит беше привилегирован и тук. За него държавната информационна агенция БТА подготвяше поверителен бюлетин с преводи от западните медии, който се разпространяваше по списък само до висши членове на държавното ръководство. Презумпцията беше, че само те могат правилно да разберат и преценят нелицеприятната информация. 

Извън редакциите на медии и партийната йерархия цензура в останалите сфери осъществяваха т.нар. художествени съвети в сферата на изкуството и научни съвети в академичната сфера. Те се произнасяха чий труд може да види бял свят.

По-високо и всеобхватно ниво на цензура се осъществяваше и чрез т.нар. творчески съюзи, казионни организации в различните области на мисълта и духа - на писатели, артисти, композитори, учени, инженери и пр. Те “раздаваха порциите” обществено признание, определяха неписана йерархия в интелектуалния живот на обществото, издигаха и низвергваха. От тях зависеха тиражи, медиен достъп, публикации, престиж, награди. Те бяха ръката на партията в сферата, която по природата си не търпи външна намеса.

Класически пример за ролята на творческите съюзи е обсъждането на романа “Тютюн” на Димитър Димов в Съюза на българските писатели през 1952 година, което принуждава автора на “най-европейския” (по мнението на ред критици) роман в съвременната българска литература да го преработи, включвайки нови 250 страници с герои от работническата класа и комунистическото движение, равнявайки произведението с естетиката на т.нар. “социалистически реализъм”. Българските читатели видяха отново първоначалния оригинал на романа през 1992 година, три години след падането на комунистическия режим.

Да окове мисълта и духа не е по силата на всяка репресивна власт. Затова и в най-мрачните тоталитарни години имаше интелектуалци, които успяваха да пробият стените на цензурата, разбира се, заплащайки висока лична цена.

Един от най-често даваните примери е поетът и сатирикът с псевдоним Радой Ралин (роден Димитър Стефанов Стоянов). През 1968 година той издава сборника си епиграми “Люти чушки”, илюстриран от известния карикатурист Борис Димовски. Епиграмата, която вбесява властта е “Сит търбух - за наука глух”. Илюстрирана е с рисунка на прасе, което вместо опашка има имитация на подписа на Тодор Живков. Книгата и авторът ѝ имат “нещастието” тя да се появи в размирната 1968 година, годината на Пражката пролет, опита за реформа на сталинския модел на социализма, стъпкан от съветските танкове с участието на сателитни държави, сред които е и България. 

Радой Ралин е уволнен от издателство “Български писател”, партията забранява той да бъде назначаван и публикуван където и да било и това го принуждава да се издържа осем години с преводи. Тиражът на “Люти чушки” е иззет от книжарниците и изгорен в пещите на Полиграфическия комбинат в София.  Едва през 1976 година Радой Ралин получава работа в “Българска кинематография”, но остава в немилост до падането на режима. Забраните обаче правят лоша услуга на цензорите. Те само допринасят за популярността на сатирика и го превръщат в легенда.

Прастар начин за твореца да излъже цензурата, е езоповският език, т.е. иносказателността. Тя е характерна за цялото творчество на магическия реалист Йордан Радичков. Неговите реални и в същото време приказни образи от българския селски бит стигат до много по-мащабни обобщения от критиката на един режим. Но между тях има и такива, които пряко адресират гротескни страни на комунизма като например политическото празнословие. Радичков го нарече “араламбене”. Освен в литературата този негов образ остана и във всекидневието на българина - “Араламбене му е майката!”

Няма власт, която дълго може да се опира само на насилието и страха. Комунистическите режими, включително българският, имаха нужда поне част от неформалните лидери на мнение в обществото, т.нар. интелигенция, да бъде на тяхна страна. А и с течението на времето ставаше все по-невъзможно да се премълчават недъзите строя - икономическите провали, дефицитите на стоки и услуги, ниското качество на живота, привилегиите на комунистическата номенклатура, нарастващите неравенства между нея и обикновените хора, демагогията, шуробаджанащината, липсата на основни права и свободи. Сравнението със западните свободи и стандарти бяха неизбежни въпреки информационната изолация и не бяха в полза на режима.

Ето защо се налагаше хората, чиято дума се чуваше - писатели, артисти, учени и пр. интелектуалци - да бъдат ухажвани, а клапанът на недоволството да бъде отварян от време на време, макар и внимателно.

Живков обичаше да флиртува с интелигенцията, с артистичния и мисловен елит на нацията. А и значителна част от него се блазнеше от близостта и благоразположението на първия (по-късно генералния) секретар на ЦК на БКП. За отбрани интелектуалци комунистическата държава полагаше специални грижи - те получаваха дефицитните тогава битови привилегии като апартаменти и вили, автомобили, високи хонорари и добре платени (за местния стандарт) длъжности, достъп до хората във висшия ешелон на властта, пътувания в чужбина. Срещу това трябваше да правят само едно - да бъдат лоялни към комунистическата държава.

На свой пленум през юли 1976 година комунистите благословиха ограничената критика на създадените от тях обществени реалности  - в рамки, които не застрашават съществуването на режима. Пленумът призна, че в т.нар. развит социализъм има “отрицателни явления” и позволи те да бъдат разобличавани. Критиката обаче можеше да стига до отделни хора и явления и нива, които с мълчаливото съгласие на лидерите, бяха признавани за отклонили се от комунистическия идеал. Не можеше да става и дума той и безразделната власт на управляващата партия да бъдат поставяни под въпрос. Не можеше да бъдат критикувани най-висшите ѝ представители, т.е. тези, чиито портрети висяха по стените на всички институции.

Критика срещу тях се позволяваше само от най-високо място и означаваше, че съответният отговорен другар е изпаднал в немилост и му предстои отлъчване и наказание. Често използван метод за този вид морален линч беше режисирано “писмо от трудов колектив” до централния партиен всекидневник “Работническо дело”. Такъв беше случаят с низвергването на секретаря на Централния комитет на партията Стоян Михайлов, който освен политик беше и професор по социология с репутация на реформатор.

Накратко, идеята на Юлския пленум от 1976 г. беше, че могат да се критикуват отделни представители и дисфункционалности на системата, но не и системата като цяло. Въпреки това ограничение духът на критиката беше вече изпуснат от бутилката и вече никой не можеше да го върне назад в нея. Този дух щеше само да расте, а властта бавно да слабее пред него в следващите десет години до Горбачовите “гласност и перестройка”.

Част от емблематичните пробиви в комунистическата цензура станаха в българския театър. Пример за тях е пиесата “Човекоядката” от Иван Радоев, написана през 1976 година и поставена в театър “София”. За нея поетът и драматургът Радоев получи извънредна награда за цялостно творчество от Международната академия на изкуствата в Париж. 

Действието се развива в старчески дом в глухата провинция, чиито обитатели живеят сиво и монотонно, без елементарни удобства, дори без телевизор. Животът им  драматично се променя, когато настаняват при тях Топузов, пенсиониран номенклатурчик. Той им донася всичко лошо от външния свят, от което стените на дома досега са ги пазили. За успеха на творбата говори броят на представленията ѝ - те са над 500.

Паметни пробиви в стената на цензурата бяха и пиесите “Римска баня” и “Рейс” на драматурга Станислав Стратиев. Героят на “Римска баня” на име Иван Антонов по изключение успява да вземе лятната си отпуска през август - само защото шефът му е болен. Иначе го пускали в лятна отпуска само през януари. Заминавайки, той оставя майстори да ремонтират апартамента му, но като се връща установява, че под пода му те са открили запазен античен паметник - римска баня. Поради изключителна ѝ стойност държавата я поставя под своя закрила и домът на главния герой става археологически обект. Зареждат се сцени и обстоятелства, които илюстрират цялата абсурдност на комунистическото общество.

В “Рейс” един автобус, пътуващ съм центъра на София, се отклонява от нормалния си маршрут и деветте му пътници разбират,  че никога няма да стигнат там, закъдето са тръгнали. Превозното средство става алегория за безпътицата на тогавашното общество и за деградацията на неговите представители, които губят човешките си черти в абсурдната ситуация, срещу която са безпомощни.

Тези победи над цензурата може да изглеждат малки от гледна точка на поколенията след 1989 г. Но всяко събитие трябва да бъде оценявано в контекста му. Те бяха големи във време, когато още нямаше интернет, а всички информационни канали, цялата културна среда беше по железен идеологически контрол.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.