Димитър Кенаров

Симферопол, Украйна. Статуята на Ленин, обърната с лице към улица Максим Горки в центъра на Симферопол, гордо се издига върху червен мраморен постамент. Голяма кофа със свежи червени карамфили е оставена пред него, а наисан на ръка плакат напомня на минувачите „Не пипайте нашия лидер“.

Вали дъжд и е студено, но това не е спряло малка група про-руски демонстранти, събрали се в подкрепа на паметника, който, според слуховете, „фашистката измет“ от Киев планира да събори. Някои веят червени съветски знамена, други носят картонени лозунги, които казват „Благодарим ти, Путин“ и „НАТО, долу ръцете от Крим“. Сред множеството изпъква възрастен мъж с остри сини очи.

"Не изпитвам нищо друго освен топлина към руската армия“, казва той и подкрепя думите си с издигнат юмрук.

"Ако руските танкове дойдат тук, ние ще ги посрещнем. Путин е диктатор, да, но нека ви кажа – Аз искам да живея под крилото на този диктатор. Той е умен и силен. Пенсионерите живеят добре при него“.

Тълпата от възрастни мъже и жени от Крим избухва в аплодисменти. Те скандират обичайните опорни точки на руските медии за надигането на фашизма, опасността от хомосексуализма и западните медии, но не след дълго минават към страховете си от това как ще се отнася към тях един Киев, насочен на Запад.

"Те ни заплашват, че няма да ни дават газ, ток, вода... Какво е това? Какво да правим ние?“, пита Антонида Иванова, 75-годишна пенсионерка.

Кризата в Крим, а и в цяла Украйна, обикновено е описвана като конфликт между украинското мнозинство в западната част на страната и руското етническо малцинство на югоизток. Но улиците на Симферопол предлагат една различна и по-видима разделителна линия - между тези, които са си осигурили стабилна работа и бъдеще, и много други, които са изостанали в прехода към свободен пазар и демокрация и едва си плащат месечните сметки.

За безработните и пенсионерите в столицата на Крим демократичната политическа система, която замени тоталитаризма, не е донесла нищо освен нещастие, бедност и разпадане на техните ценности и общности. Съветският съюз може да не им е давал свобода, казват хората, но поне са имали храна на трапезата, работа, сигурност, социални придобивки. Затова борбата в Крим не е толкова за бъдеще с Русия, колкото носталгия за сигурността на съветското време.

"Всички украински правителство от 1991 г. насам унищожиха селското ни стопанство и цялата ни индустрия“, казва Николай Дмитриевич, 65-годишин рускоговорящ пенсионер.

„Сега Америка обещава да ни помогне с 1 млрд. Долара, но ние трябва да повишим цените на комуналните услуги и да намалим заплатите и пенсиите. Какво става тогава с нас? Дори и сега едвам оцеляваме. Това ли наричате помощ?“

За много рускоговорящи в Крим Русия не е задължително скъпото и обичано Отечество, а по-скоро богатият татко, от който отчаяно се нуждаят – който доставя евтин газ, безкрайни финансови потоци, които да поддържат разнебитената, енергийно неефективна икономика, който запазва цените на комуналните услуги като телефон, вода и ток, поне поносими.

Всеки разговор за правата на малцинствата и автономията на Крим бързо преминава в оплакване от бедността и тяхната тежка съдба, на която „Западът“ - което често означава и Западна Европа, и Западна Украйна – не може да предложи отговор. Дори и хората от другата страна виждат като причина за разделението не толкова идентичността, колкото икономиката.

"В края на краищата, става дума за социални проблеми, но политиците опитват да ни отвличат вниманието с по-маловажни въпроси като това какъв език да говорим, в какво да вярваме, вместо да ни оставят да се фокусираме върху практическите неща“, казва Алина Тесленко, 27-годишна психоложка от Симферопол.

Тесленко е етническа рускиня, подкрепяла протестите срещу Виктор Янукович и ревностно се противопоставя на отделянето на Крим. „Какво е Симферопол?“, пита тя. „Град с разбити и мръсни улици. Но на хората изглежда не им пука и спорят за маловажни неща. Пропагандата е страшно нещо“.

Сред тези мръсни улици е разположена малка шатра, опакована в трицветното знаме на Русия, с карта на Крим по средата и голям надпис с червени букви: „Руски Крим“. Вътре двама мъже на видима възраст около 30 са се сгушили зад малка масичка. На лист хартия пред тях пише: „Запишете се в Полка на народната съпротива“.

„Сформираме екипи за самозащита, за да помогнем на руската армия да изпълнява задълженията си“, обяснява Борис Козар, журналист и бижутер от Симферопол. Със своята широка усмивка, искрящи очи и добре поддържана набола брада, еднакво успешно може да продава сватбени пръстени и инкрустирани с диаманти диадеми.

„Ние помагаме в патрулирането на улиците и охраната на важни обекти, за да гарантираме сигурност срещу провокации. Ще спрем всяка група, която се опита да се противопостави на нашата независимост“. Когато го попитах дали той или други от „наборните служби“ осигуряват и оръжие на наемниците, той каза: „не раздаваме оръжие... все още“.

Иначе за Козар денят е спокоен. Въпреки че улиците са пълни с хора, излезли да пазаруват, само няколко души са се отбили в шатрата. За 15 минути единствените, които се спряха и разгледаха за кратко надписа, бяха възрастни рускини, бабушки между 60 и 70 години. Едната от тях, Анна Масолитина, все пак събира кураж и се записва.

„Искаме да изградим наша собствена държава, да тръгнем по свой път. Ще се насочим към изток, не към запад“, казва „новобранката“. Облечена е скромно в дълго розово сако и вълнена пола, изглежда като милионите други пенсионери в коя да е държава от бившия Съветски съюз. Десетилетия след падането на комунизма те все още гледат на изток и изпитват носталгия по една отдавна отминало време.

*Текстът на Димитър Кенаров е публикуван от ForeignPolicy по проект, финансиран от Pulitzer Center on Crisis Reporting.