Ако перифразираме израз, изричан за други - по-популярни спортове, България за десетина дни беше шахмат. Мислено бяхме в Баку, където 20-годишната Нургюл Салимова записа изключителен успех, печелейки второ място на Световната купа.

Буквално няколко хода я лишиха от първото, но някой ден и това ще стане. Стига да е все така отдадена и упорита (защото талантът си го има) - а няма защо да се съмняваме в това, скоро може да покори и най-големите върхове.

От една страна - прекрасно е, че се разшумя и още ще се пошуми покрай посрещането й. Дай Боже да помогне за популяризирането на шаха - прекрасна игра, която може да те научи на много неща и да те ангажира да правиш нещо полезно. Дано да помогне и за решаването на някои от неволите на този спорт в България.

От друга обаче Нургюл манията за пореден път извади на показ някои български комплекси, тежките болести на българския спорт и на цялото ни общество. Поради което реалистичната прогноза (нека да е песимистична) казва, че след събуждането от този делириум може и нищо да не се промени. Пак ще си я караме постарому - поне така беше досега.

На първо място, шумотевицата покрай Салимова (а преди това покрай Александър Везенков, Алберт Попов тази година, доскоро по Григор…) затвърди впечатлението, че България не е спортна нация. Отдавна не е. Спортна нация е тази, която следи спортистите не само за десетина дена, когато са на прага на нещо голямо. Тя ги следи и на по-малки състезания, а и тогава, когато не постигат успехи. Уважава ги. Магнитутът на вниманието, разбира се, не може да е същият, но все нещо е добре да има.

Спортната нация не ги нарича “туристи”, “некадърници”, не ги неглижира, не им брои парите, дето харчели на държавата, когато не се представят “според очакванията”.

Покрай склонността ни все да гледаме в канчето на другия - колко получава, каква кола кара, къде и как живее, вниманието от спортния успех на талантливото момиче се измести към разговор за пари. Защо е сама в Баку, колко струва участието й, кой я финансира, стигат ли парите?

Хубаво, обществото най-накрая научи, че пет (!) федерации се борят за властта в шахмата в България. Че реално управление няма от години, а състезателите ни най-общо казано се оправят сами. Дано най-накрая един спортен министър - сега Димитър Илиев, взема проблема присърце и поне доколкото му позволяват правомощията (защото държавата не може да се меси пряко и просто да назначи ръководство, потушавайки всички пожари) да реши сложната патова ситуация.

Разговорът за парите за участие на една Световна купа обаче натика в ъгъла по-големия разговор. Нещо, на което често сме се спирали в Клуб Z (и в списанието, докато го имаше, не само в сайта) - държавата няма проект за спорта. Няма план как да го развива и той да служи на всички по правилния начин. Така че хем да има шахматисти аматьори по градинките, да има повече деца като Нургюл, вярващи в себе си, изправящи се с доста по-ограничени ресурси срещу цели щабове, финансирани от много по-мощни държави.

За да дойдат пари, трябва да имаш първо проект. Обикновено не идват просто така, а ако дойдат, няма да знаеш как да ги похарчиш целесъобразно.

И тук е ролята на държавата, която напълно заряза спорта в този вечен преход. Тя би трябвало да се изразява в създаването на бази - и чрез различни форми на дружества с бизнеса и клубовете, в привличането на самия бизнес, така че той да има стимул да финансира спорта. В програми за спорт сред подрастващите, техните родители, в училище, в университетите, в обучение - там, където е необходимо.

Спортът е невъзможен, ако той отсъства на аматьорско и детско-юношеско равнище. Там е базата. Човек си дава сметка за това, когато знае, че физическото възпитание от години отсъства от българското училище. Учителите по физическо - ако ги има, трябва да правят и други неща. Много училища нямат салони. Някога се правеха физзарядки, часът по физическо си беше реален, покриваха се нормативи, имаше реални ученически игри на доста по-широка основа в сравнение с днешно време.

Децата с наднормено тегло бяха изключение и останалите им се подиграваха. Сега трендът все повече се обръща. Причините за това са много, но липсата на физическа активност е неоспорим факт.

Даваш си сметка за много неща, когато преминаваш покрай училищен двор. То градинки няма - има блокове. Все още има дечица, които играят футбол и баскетбол. Но много повече тези места се използват подрастващите просто да се събират, да пият алкохол и да правят още по-лоши неща с разни субстанции.

Тази широка база липсва, а оттам и естественият подбор, който изкарва до финали на големи първенства и турнири наистина най-добрите, най-упоритите и талантливите. Така скиорът Алберт Попов, младият автомобилен състезател Никола Цолов, Везенков (той си е гръцки продукт, нека си го кажем - затова стигна до НБА) ще си останат изключения, а големи победи във футбола и волейбола - спомени, чествания на годишнини от постижения.

Много се изговори и за спонсорството в спорта. Как парите трябвало да идват от бизнесмени, не от държавата. Така е, но върнете се по-горе в текста и отговорите ще дойдат - ако имате въпроси.

“Когато има успехи, има много желаещи за снимки. Когато търсим пари, срещаме мълчание.”

Това са думи на треньора на Нургюл - Живко Жеков, пред бТВ.

Дано поне сега този проблем отпадне за нея, но какво да кажат останалите спортисти, оставени да тичат да се молят на спонсори? Последните загубиха интерес заради цялостното лошо позициониране на спорта в България - и като интерес, и като разбиране, и като практикуване.

За какво спонсориране да говорим, когато скоро ще навършим година, откакто най-представителната българска спортна (и музикална, пък и въобще за шоубизнес) зала е без спонсор - “Арена София” (доскоро “Арена Армеец”). От октомври м. г. насам никой не иска да си сложи името на нея, а там са се провеждали елитни тенис турнири с гръмки имена, големи първенства по волейбол, Световни шампионати и купи, въобще мащабни състезания в сигурно дузина спортове.

За всичко това липсва държава. Така, както тя липсва за образованието, науката, технологиите, за бъдещето на младите хора…

Поради което управници - бивши и настоящи, министри от кабинета “Денков - Габриел”, разни корпулентни бизнесмени и депутати, не се рекламирайте покрай огромния пробив на Нургюл. Той не е ваш. Той си е неин и на най-близките ѝ. Не сте направили нищо, за да помогнете на спорта, да не говорим дори само на Салимова, за да имате и нищожен принос. Точно обратното. Не пишете нелепи статуси в социалните мрежи, никой не ви се връзва.

Тук стигаме и до разни популярни журналисти (не спортни), инфлуенсъри и т.н. - спрете се и вие. Някои не знаят накъде върви пешката, но също решиха да понатрупат точки покрай Нургюл. До онзи ден за някои от вас спортистите бяха “туристи”, “тъпаци”, “мързеливци”…, не ли?! Толкова ли е скучно през лятото, та няма с какво друго да се занимавате? Изчерпахме ли МОЧА, сглобката във властта, водата и цените по морето?

Отново и финално засега - спортът се обича и когато не е така драматичен и благодатен за статуси и “лайкове”. Той се обича и когато не носи успехи и честитки.

Когато е трябвало да го следиш и при подрастващи - без гаранция, че някой от тях ще стигне до елита за мъже или жени. Обича се и когато знаеш, че зад титлите стоят хора, имената на които никога няма да излязат в публичното пространство. И че днес гледаш и (или) отразяваш първо място или поне подиум, но утре може да е 30-о.