Институтът "Иван Хаджийски" излезе днес с редовния си годишен анализ на събитията на международната и на вътрешнополитическата сцена. Публикуваме кратката му версия, с някои допълнителни съкращения.

Политико-икономическата криза в България

2014 г. беше продължение на 2013 г. "с други средства". Това беше година на вторични трусове в политическия процес. Протестът от антисистемен беше институционализиран, след като контролирано бе допуснат до властта и сам заговори за стабилизация.

2013 г. ще бъде запомнена като година на максимално раздалечаване на политическия елит и обикновените хора. То продължи и през 2014 г. и пролича по време на изборите - с ниската електорална активност. Почвата е наторена за избуяване на популистки идеи и инициативи.

Протестните вълни през 2013 г. до известна степен оставиха встрани от общественото внимание икономическите проблеми. В 2014 г., напротив, настъпи икономизация на дневния ред на обществото - финансова дестабилизация и банковите проблеми са само част от темите.

Една от новините на 2014 г. (около казуса "КТБ", но не само): личат тенденции към преструктуриране на икономическата власт в страната.

Политическите актьори

През 2014 г. ролята на президентството видимо нарасна едновременно с политическото самочувствие на президента Росен Плевнелиев. Ако през 2013 г. Плевнелиев се оплакваше, че "отстрелват" неговите кандидати за премиер, сега беше назначен кандидат-премиер, който сам да "отстрелва".

ГЕРБ-Реформаторски блок-Патриотичен фронт-АБВ е най-сложната управленска формула в новата ни история. Наблюдаваме как еволюират публичните разбирания за политическа принципност. Тройната коалиция бе смятана за безпринципна, защото включва представители на две идеологически семейства, а тук имаме три. Кабинетът "Орешарски" бе разглеждан като безпринципен, защото няма коалиционно споразумение и дълго време не излиза с управленска програма, а тук имаме същото.

В полза на новата коалиция работят и опасенията от нови избори, които биха могли да оставят част от тях не просто извън властта, но и извън парламента. Така управлението на страната в края на годината добива вида на неизбежност, а не на добър или лош избор, както беше в началото.

Годината за ГЕРБ е несъмнено успешна. Неуспехът на протеста да излъчи алтернатива на правителството на Пламен Орешарски съвсем закономерно направи от ГЕРБ единствената реална алтернатива. ГЕРБ започна да изглежда като "нашата последна надежда", единственият вариант страната да остане управляема. Бойко Борисов на практика започна да премерва президентски одежди.

Борисов добре умее принципа "управлявай и остави другите да се провалят". Той несъмнено печели и от тежкото вътрешно разделение в Реформаторския блок, лавирайки между лагерите. Но разпад на РБ в непосредствено бъдеще изглежда малко вероятен. И едните, и другите в Блока съзнават риска от свой общ провал и последващо изпадане от политиката.

През 2013 г. БСП се яви на поправителен изпит пред българското общество. Оказа се, че изпитът не е взет. Сега БСП се намира в криза на идинтичността. От разделението "тесни" и "широки" социалисти насам историята на партията е белязана именно от кризи на идентичност.

АБВ е най-амбициозният засега опит за създаване на алтернатива на БСП. Евролевицата, например, беше част от т.нар. "реформаторско мнозинство", но не беше във властта.

Ако трябва да се определи политическа личност на 2014 г., шансовете ще бъдат на Лютви Местан. Движението излезе от орбитата на БСП, където пребиваваше почти 13 години и рискуваше постепенно да бъде възприемано в един политически пакет с БСП и да изпадне в изолация.

ДПС избра нестандартното решение да свали собственото си правителство.

Изборите през годината демонстрираха нова електорална география. ДПС трайно се настанява в селата и в бедните региони на страната, което прави съвсем реална перспективата в един бъдещ момент да се утвърди като втора политическа сила.

За новото позициониране на ДПС играят роля и два международни вектора. На първо място е стоплянето на отношенията с Анкара И на второ място, всекидневно повтаряният "евроатлантизъм" легитимира прозападна позиция на ДПС.

Отношенията на ГЕРБ с ДПС вървят в изпитания традиционен коловоз на "пакт за ненападение". Същевременно е налице и нарасналата амбиция на ДПС да покаже, че без него ГЕРБ не може стабилно да управлява.

От друга страна, видимо е нежеланието на Борисов подобен съюз да се случи публично. Лидерът на ГЕРБ отчита негативния образ на ДПС, задълбочен през последните две години. В резултат наблюдаваме в тактиката на Местан "пълзяща подкрепа", съпроводена с натиск спрямо втория кабинет "Борисов".

"България без цензура" изгря в началото на годината като амбициозен проект, който към края ѝ изглежда по-скоро в необратим залез. Решението на лидера й Николай Бареков да избере евродепутатска кариера вместо национална е показателно за осъзнат таван на българските му политически амбиции. Развитието на събитията свидетелства, че Борисов се нуждае не от Бареков, а от неговите депутати, и има всички изгледи да ги получи.

Създаването на ПФ е първият в съвременна България успешен опит за конструиране на националистическа формация, която обединява - съумя да привлече голям брой от малките патриотични партии. В този смисъл ПФ предложи образ, противоположен на "Атака" - която се цепеше от самото си възникване.

ПФ е по-умерен (съюзът с традиционната българска националистическа ВМРО укрепи породеното внушение), а и има по-принципен образ (без "златен пръст" за управление, в което участва ДПС). Опасността пред ПФ е да не заприлича на "Атака" – ако продължи да произвежда скандали, гръмки напускания, неубедителни съпротиви срещу управленски решения, непарламентарен език.

Социалните проблеми и десните мерки на служебния кабинет обаче дадоха нов шанс на "Атака". Партията на Волен Сидеров демонстрира, че разполага със собствен електорат, различен от ПФ, който не бива да се подценява. Сега "Атака" отново заплува в познати води на радикална опозиция на статуквото.

Геополитическата спирала: Ялта – Малта – Крим – ...

2014 г. отбеляза стогодишнината от Първата световна война и заедно с това безпрецедентен ръст на международното напрежение, който даде повод на Папа Франциск да заяви, че е започнала "трета световна война". Появиха се и редица други оценки на влиятелни политици: "на ръба на студена война", "псевдостудена война"; "нова студена война".

Липсата на еднозначна оценка на ситуацията има поне две видими причини.

Първата е неочакваност. Някакси изглежда ирационално да се повтори епоха, която вече е история и към която никой не иска да се върне. Заслужава обаче да се припомни, че втора студена война беше прогнозирана в политическия бестселър за 2009 г.: "Нова студена война ще се превърне в следващата пулсираща точка на глобалната политика". (Джордж Фридман. Следващите сто години. Геополитическа прогноза за ХХІ век. София: 2009).

"Следователно дори само поради факта, че Русия така и не се разпадна, руският геополитически въпрос със сигурност отново ще бъде поставен. А предвид факта, че в момента Руската федерация набира сили и енергия, въпросът дали ще надигне глава се свежда до по-простия: кога."

"Бъдещите действия на Русия ще изглеждат на пръв поглед агресивни, но всъщност ще бъдат дефанзивни."

"А що се отнася до Украйна, колкото и да й се искаше да се нареди до останалата част от Европа, тя не би могла да участва нито в икономическото съревнование, нито в живота на Стария континент. Естествените й икономически връзки са с Русия."

Втората причина е своеобразието на новата ситуация. Повтарянето на Студената война не може да бъде копиране. Повтарят се само някои основни особености, в т.ч. отказ от обективна информация и изграждане на образ на стратегически враг. Липсва идеологическият конфликт, противопоставянето на цялостни концепции за човека, обществото и света. Независимо от това, наблюдаваме идеологизация на участниците в геополитическия пъзел. Китайският лидер Си Дзинпин лансира идеята за "китайска мечта".

Руската идея се превръща в централна обединяваща линия за всички водещи партии в Русия. Активизират се русофобският национализъм и антикомунизмът в Централна и Източна Европа. Продължава тенденцията към ислямистка радикализация в Близкия Изток.

Фридман предвиди нова победа на САЩ, но предполагаше две неща: новата студена война с Русия ще се разрази след отмирането на Американо-ислямската война, при избухването на нова конфронтация "Китай ще бие отбой".

И двете условия не са налице. През 2014 г. движението към многополюсен свят предизвика геополитически разлом. Доминацията на САЩ се подкрепя от разширения Запад (с Япония и Австралия) и се оспорва от Русия (политически) и от Китай (икономически). Сближаването на Русия и Китай (непосредствено и косвено – чрез БРИКС и ШОС) е най-големият минус в стратегическата равносметка на американския президент Барак Обама, без да бъде компенсиран от клина, забит между ЕС и Русия.

В света след Ялта Европа беше омаломощена и разрушена. При все това съумя след време да изиграе (Шарл де Гол: Европа от Атлантика до Урал; Брант: Ostpolitik) важна роля, за да се стигне до Малта.

След Крим Европа е по-обединена отвсякога и с най-голям икономически потенциал. От това дали ще има "Ostpolitik 2", зависи в голяма степен дали ще се разрази или ще бъде блокирана още в началото "Студена война 2".

За първи път и гласът на България – чрез ЕС – може да бъде чут при взимането на стратегически решения.

България на международната сцена

Страната ни придоби по-голямо геополитическо значение пред западните си партньори на фона на нестабилността в Украйна и Близкия Изток. Това се изрази и в пряка намеса на западната дипломация в политическия живот, кулминирала в декларацията на седемте посланици за съдебна реформа.

Разшириха "дяловото" си участие в българската външна политика Германия и САЩ. Германия бе преутвърдена като "референт" за геополитическите ни позиции.

В контекста на отношенията със САЩ бяха предприети стъпки към укрепване на прозападна и антируска линия при три поредни правителства: визитата на външния министър ( в кабинета "Орешарски", б.р.) Кристиан Вигенин в Киев седмица след свалянето на Янукович и заявлението на премиера Орешарски, че спираме "Южен поток", след среща с американски сенатори; предложената от служебния военен министър Велизар Шаламанов "Визия 2020", визираща Русия като опасност за националната сигурнст; и обясненията на външния министър при Борисов Даниел Митов, че Русия трябва да гледа проблемите с икономиката си и да не се занимава с други страни.

През цялата година същата линия бе следвана от президента Плевнелиев така, че той изпъкна като най-големия "ястреб" сред държавните глави на ЕС.

В същото време сме свидетели на неуспех на българския политически елит (за разлика от гръцкия, например) да търси и намира външнополитически консенсуси в сложни и драматични геополитически ситуации.

2014 г. е преломна година в международните отношения. В този контекст особено тревожна е неподготвеността на българския политически елит да реагира адекватно на настъпващите предизвикателства.