Точно преди десет години пет българки си мислеха, че за последен път в живота си ще посрещнат Нова година.

Медсестрите Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло и Валя Червеняшка бяха осъдени осем месеца по-рано - на 6 май 2004 г., на смърт чрез разстрел от съд в Либия. Магистратите ги признаха за виновни в умишлено заразяване нав над 400 деца с вируса ХИВ. Същата съдба сполетя и палестинеца Ашраф ал Хаджудж.

Единствен отърва най-тежкото наказание д-р Здравко Георгиев - съпругът на Кристияна Вълчева. Но макар и освободен от затвора, той не можеше да се прибере в България, защото властите в Либия не му даваха необходимата изходна виза. А прокуратурата в африканската арабска държава искаше разстрел и за него и протестира срещу меката според нея присъда от 4 години затвор.

Всички знаем как свърши проточилата се 8 години и половина сага. След още две произнесени смъртни присъди, дълги и изморителни тайни преговори всички медици, включително получилият междувременно българско гражданство Ащраф, се прибраха живи у нас. Докара ги самолетът на френския президент. На борда ги качи тогавашната френска първа дама Сесилия Саркози.

Самото освобождаване е висяло на косъм до последния момент, като на два пъти г-жа Саркози се е готвела да си тръгне сама.

Но и след качването е възникнал проблем. Човек от охраната на Сесилия Саркози започнал да снима как българските медици се качват на самолета.

Либийските полицаи обаче са разгневени, че ги снимат. Те искат телохранителят на г-жа Саркози да им предаде апарата си. Започват караници. В един момент се разнася предупреждението, че всички ще бъдат свалени от самолета. Тогава първата дама на Франция казва на бодигарда да остави апарата на либийците. След малко машината излита от Триполи и понася медиците към България. Денят е 24 юли 2007 г.

Случката бе разказана пред Клуб Z от Петко Дойков - в момента посланик на България в Индия. Той е един от българските дипломати с най-дейно участие в преговориге с Либия за съдбата на сестрите.

Петко Дойков раздава автографи, докато представя книгата си. Снимка БГНЕС

Но Дойков не е бил свидетел на сцената на летището. Разказал му я видният френски дипломат Марк Пиерини - първият преговарящ от страна на ЕС с режимва на Муамар Кадафи по случая с медиците. Той е сред хората с главна заслуга за тяхното освобождаване.

Самият Петко Дойков разказва редица други случки, свързани с процеса срещу българките, в току-що издадената си книга си "Поредното начало" (издателство "Монт").

Петко Дойков започва да работи по либийския случай през 2004 г. като шеф на дирекция "Близък изток и Африка" в българското външно министерство.

Преговорите в началото са четиристранни. В тях участват България, Либия, Великобритания и САЩ. На по-късен етап се включва и ЕС. Отделно България води двустранни консултации по случай с всяка страна от Евросъюза поотделно.

Британците били "мозъкът" на преговорите. Те начертали тяхната схема, която в крайна сметка донесла успеха. Американците от своя страна били нашите "юристи". С помощта на Държавния департамент на САЩ всички документи, подписани в резултат на тези преговори, били юридически перфектно изпипани.

Марк Пиерини е сред хората с най-големи заслуги за освобождаването на медиците.

Русия също ни е оказвали помощ по делото в Либия, допълва Петко Дойков. Този факт е малко известен у нас. Помощта ставала по няколко линии, включително на православната църква, казва дипломатът, без да дава повече подробности. Изобщо, нито една от страните, помолени от България за помощ във връзка с процеса срещу медиците, не е отказала да я даде.

Помагала ни е и Сърбия. По онова време тя имала много силни позиции в Либия още от времето на Йосип Броз Тито и Муамар Кадафи. Двамата бяха близки приятели най-вече по линия на Движението на необвързаните.

Любопитното е, че макар да е най-пострадала от случая, България е помагала по него на палестинците. Страната ни има заслуги да бъде спасен от смърт и освободен Ашраф.

За голямо съжаление, в България не липсвали хора, които се опитали да се възползват от случая с медиците, продължава Дойков. Той не споменава имена, но дискретно уточнява, че сред тях има и наши дипломати от "онова време", когато сме поддържали близки отношения с редица арабски режими. Други пък недоумявали как може да се съобразяваме с европейската политика към арабския свят, явно забравяйки, че сме длъжни да го правим като кандидати за членство в ЕС. Същевременно обаче Петко Дойков вижда и нещо положително в съществуването на такива хора. "То ни кара да анализираме грешките, които безспорно сме допускали, и да си правим коректив. Трябва да се вслушваме във всяка критика, защото тя може да се окаже основателна", казва той.

Лично за него най-напрегнатите моменти били тези, в които пристъпвал вратите на затвора "Джудейда" в Триполи. Там медсестрите обитаваха специална пристройка след произнасянето на първите смъртни присъди.

"Всеки път те подлагат на една адски бавна процедура по проверка. Напрежението просто витае във въздуха. А след всяка среща със сестрите излизах от затвора така, сякаш съм отслабнал с 3-4 килограма", споделя Петко Дойков.

И когато се говори за напрежение, не може да се пропусне посещението на българския президент Георги Първанов в Либия в край на май 2005 г.

От Триполи държавният глава лети за Бенгази, където е избухнала епидемията от ХИВ и където са арестувани и осъдени медсестрите. Малко преди приземяването в града обаче пилотите вдигат самолета отново във въздуха. Доста от пътниците се поуплашили, но след няколко обиколки във въздуха машината кацнала.

Според българските дипломати причината за инцидента била от логистичен характер. Либийците искали да заведат Първанов на гробищата, където да се поклони на гробовете на починалите от ХИВ деца. Там роднините им щели да го посрещнат със "спонтанна" демонстрация. След като Първанов отказал да иде там, близките на децата имали нужда от известно време, за да преместят демонстрацията пред детската болница в града.