Ей така по-обикновеничко ще го напиша: Ние едно „мерси” казахме ли? За всичко, което имаме, улисани в гонене на вятъра и шикалките, които нямаме...

Може да вярвате в каквото си искате - че всички са просто маймуни, извадили някакъв феноменален късмет, че е поредица от нелепи случки във вселенския хаос. Но не е зле едно „мерси” да кажем. Че поемаме и тази глътка въздух, че сърцата ни не спряха и тази година, че децата са около нас „като маслинови клончета”, както се казва в една красива молитва... 

За дъха на близкия човек, който тихо спи до теб. Е, и да не е вече толкова близък след 30 години брак и ситуацията да не прилича точно на глупавите картинки от женските списания - когато е попреял с кюфтета с лук, а от бирата издава разни звуци, докато похърква... Нека пак благодарим, че го има. Че е тук. Защото не е добре за човека да бъде сам.

Че и сами да сме – казахме ли едно „мерси”? За това, че в 99,99 % от случаите, които познавам, все пак е станало това, което сме искали – това е бил нашият избор. Че така имаме даже по-голям шанс да помъдреем и да поразмишляваме върху грешките си.

Изчетох толкова красиви и истинни слова за Рождество. От големи проповедници, стълбове на духа. Да, става ти топло. Но все си мисля просто за едно „мерси”. Може би ще ме поправите, но обичам тази форма, защото, макар и чужда и хулиганска, има някаква непосредственост, една топлина като между хора, които се знаят открай време... „Ей, мерси, че посрещам още една година от календара. С всичките ми неуредици, крушения и тъги.”

Много е прекрасно, че на Рождество ходим на църква. И на Великден. Затова и нали така ни казват „ВиК християни” – Великден и Коледа. Но по-интересно ми е дори и тогава: защо? Защо го правим? Повярвайте ми, оптимизмът не ми е стихия, но ми е радостно дори и от това спорадично случване на някого в храма.

„Мерси”-то може да е плод от много неща. Но най-често говори за една добра мисъл, едно жегнато и извадено от хватката на студенината сърце. Малка победа срещу леда. А другото е бла-бла.

И тук есемесите DMS не помагат – не че са лоши. Няма никакво значение на какви църкви ходя и дали пълзя по корем вътре, ако не мога да почувствам другия. 

За когото единственият дом, който познава, е Виетнамските общежития.

Който къта тайната си за бутилката водка - скрита, която отваря с треперещи ръце след работа... И после не се спира до дъното.

За онази, която ляга и става с мисълта за детето, което уби в младостта в утробата си...

За това едно „мерси” казахме ли? Не че сме по-праведни от изредените – защото тази мисъл е много страшна, а че животът ни така се е стекъл, че Някой все пак ни държи юздите (в добрия смисъл). Колкото да не сме съвсем сринати. Оценихме ли го това?

Липсата на „мерси”-то може да е катастрофа. Преди образователната система поне изкарваше хора, които да могат да прочетат табелите на Централна гара, колкото да се приберат. За сега не съм сигурен.

Но съм по-притеснен, че другата система – на света, сега изкарва все по-големи неблагодарници. Комай всички нас – без изключение.