- Г-н Благоев, когато миналата година взехте решение да влезете в политиката след една дългогодишна успешна журналистическа кариера, мнозина бяха изненадани. Днес сте кандидат за президент на Национално обединение на десницата. Каква и личната Ви мотивация да влезете в тази битка?

Приех това предизвикателство, за да имам възможност от първо лице и от по-висока трибуна да предложа на обществото своите идеи и визии за бъдещето на България. Знам - за мнозина това звучи самонадеяно и  високопарно. На други не им харесва мисълта, че човек като мен, който се е посветил на духовността, на отстояването на морални каузи, свързани с оцеляването на българската вяра в коптора на съвремието ни, сам ще нагази в рядката тиня на политиката, в която е много трудно да не опръскаш. Колкото и да не им се вярва, не съм се оцапал и няма да го сторя и занапред. Съвестта ми е чиста.  Още Платон е казал, че ако интелектуалците са тези, които поемат властта, светът ще бъде различен.  Хората на духа – не на ботуша. Хората на разума и словото – не на емоцията. Българите все още гласуват не с разума си. Сега поне не могат да кажат, че нямат избор. Защото в мое лице имат.

- Как върви кампанията Ви? Успявате ли да отправите своите послания към българите?

В последните седмици имах много срещи в различни градове на страната. Прекият контакт с хората е изключително ценен за мен като опит и преживяване, още от времето когато бях репортер. Челният сблъсък с българските реалности би трябвало да действа отрезвяващо на всеки политик. Имам чувството, че на голяма част от моите опоненти наистина не им трепва нищо за този народ. Гледат го от високо, манипулират го, защото за тях той е само електорат. На мен обаче ми пука. Смятам, че съм го доказал назад във времето и тази кампания беше повод още веднъж да надигна глас за болезнените и съществени според мен проблеми, на които никой не обръща внимание. Безумните междуселски пътища, непипнати и сякаш застинали във времето на соца, че и отпреди него, мизерията в повечето села и градчета. България се превръща в страна на контрастите, подобно на Индия. Концлагерът в Белене, който ако се намираше в която и да е друга бивша социалистическа страна, отдавна щеше да бъде място на общонационална памет и поклонение. В България обаче ви трябва много късмет и дори връзки, за да го посетите. И ако не беше католическият свещеник отец Паоло Кортезе сигурно нямаше изобщо да се говори за това място.  Джамията „Ибрахим паша“ в Разград, която е паметник на културата, но стои затворена от 30 години и се ремонтира от избори на избори, както казват местните хора. Тя би следвало да е отворена, подобно на други старинни храмове, които са културни паметници. Казвам го като човек, който първи заговори, че във време на пандемия вместо за лекарите и болниците, Борисов пръскаше милиони за реставрация на църкви и манастири, от които явно най-лесно се краде.  Платих за тази си дързост със свалянето на „Вяра и общество“ от екрана на БНТ – едно предаване с 15-годишна история, което знам, че беше много значимо за обществото и отвори за много хора пътя им към Бога. Те и досега в различни срещи споделят, че много им липсва. Има и други нерадостни примери. Като рушащият се мемориал на героите от Сръбско-българската война край Гергулят, за чиято поддръжка и ремонт няма пари. А има пари за пазенето на МОЧА от денонощна полицейска охрана да не би да бъде надраскан от поредния човек, на който му е омръзнало съветският войник да  размахва заплашително оръжие над главите ни.  Много ме боли от това погубено национално достойнство. Възвръщането на това достойнство е кауза, на която съм посветил целия си досегашен живот.

- Като че ли обаче тези болезнени и актуални послания не получиха медийното отразяване, което заслужават?

Благодаря Ви за този въпрос. Да, наистина кампанията ми не се радва на голям медиен интерес. Няма да ме видите в платените рекламни слотове на телевизиите или на много билбордове из страната, просто защото Националното обединение на десницата не разполага с такива пари. Бяхме се хванали на бас със съпругата ми, дали домът ни ще бъде посетен от репортерите на сутрешния блок на БТВ, които правят поредица за къщите на кандидат-президентите. Показаха доста домове, но мен елегантно ме забравиха. Отбелязвам го, не защото страдам от манията да покажа личното си пространство, а защото тази медия ни убеждаваше в равнопоставеност на всички кандидати. Е, очевидно не е така. Или това е опит кандидатурата ми да бъде неглижирана, защото някой се страхува, че много хора може да ме чуят, или се робува на евтините сензации - като да направиш скандал в ефир и да те изгонят, или да си четеш програмата, забил поглед в листовете, без да дадеш възможност на водещата да ти зададе и един въпрос. 

- Представете си, че имате тази възможност и реално печелите изборите. Каква ще бъде най-важната ви задача – извън злободневните проблеми, с които неизбежно ще се сблъскате, като пандемията, енергийната криза и т.н.?

Най-важната ми задача ще бъде постигането на национално помирение и единение чрез нов национален идеал. Вижте, 30 години не можем да затворим страницата на комунизма от дебелата книга на историята ни. Защото отказваме да я прочетем. Прескачаме я, както Ленин искаше Русия да скочи от феодализма направо в комунизма, без да минава през капитализма. Няма как да стане. Няма как да вървим напред и да следваме вярната посока ако не сме осмислили пътя зад нас. Затова все се въртим в кръг и  тъпчем на едно място. Крайно време е това да спре и единственият начин е да си кажем един другиму кривиците, както е казал Левски. Ако някой има за какво да се покае - да се покае. И да вървим напред. Подкрепям дори идея да почетем жертвите и от едната и от другата страна – например чрез един общ паметник на помирението, на жертвите на белия и  червения терор, какъвто има в Испания на загиналите от двете страни по време на Гражданската война. Но за да се случи това, най-напред трябва сме очистили от идеологическите наноси на комунизма историята ни преди 1944 г., да сме надникнали и в най-тъмните ъгли на миналото ни от 1944 до 1989 г. Едва тогава, като можем да сме сигурни, че като истинска здрава и единна национална общност ще поемем към бъдещето. Не е лесно. Болезнено е. Но нямаме друг изход освен общия ни път. Това важи във висша степен и за проблема с пандемията. Много бях впечатлен от един пост във Фейсбук, който разказваше за антрополог, изследващ първобитно племе. Той поставил някакви ценни лъскави играчки пред децата на племето и им казал, че който пръв стигне до тях, ще ги получи. Какво било учудването му, когато вместо да се състезават децата се хванали за ръце и заедно пристъпвали напред към целта. Когато ги накарал да обяснят защо го правят, те отговорили „аз съм, защото ние сме“. И ние ще се отървем от коронавируса само заедно, не по отделно. Докато всеки мисли само за себе си  и „всеки сам си преценя“ дали да се ваксинира или не, всички ще страдат.
Това е големият урок, на който пандемията трябва да ни научи.

КУПУВАНЕТО И ПРОДАВАНЕТО НА ГЛАСОВЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ