Наричана първата бизнес дама на своето време, Барби Клико признава само едно качество за своето шампанско – най-доброто. Тя открива метода ремюаж и първа създава шампанско, чисто като сълза. 

От първия момент в Бузи, Никол Барб е завладяна от гледката на стелещите се лозя. Омъжена за Франсоа Клико, производител и търговец на вино, тя постепенно научава всичко за отглеждането на лозето и изкуството да създава вино. Когато съпругът ѝ умира внезапно, Барби не се колебае дълго преди да вземе своето решение. С неукротимия си предприемачески дух, тя застава начело на една компания, която въпреки всички трудности ще превърне в истинска империя. 

Фабиен Моро е френски историк и писател. Идеята за книгата "Кралицата на шампанското" се заражда, след като Моро открива стари бутилки "Вьов Клико". С достъп до архивите в къщата на Барби Клико, Фабиен Моро представя истинската история на една изключителна жена.

Из "Кралицата на шампанското", Фабиен Моро, издателство "Ера":

Октомври 1814. Барб се беше завърнала в Реймс след няколко дни, прекарани в Бузи. Последните седмици бяха доста хаотични. Градът, превземан и освобождаван на няколко пъти, бе станал сцена на последните трескави действия на императора. Барб се приближи към бюрото си и тутакси разпозна сред купчината писма почерка на своя рицар. Откакто беше получила последното му писмо, все си представяше, че са го връхлетели всевъзможни беди, така че видът на плика ѝ се стори като обещание за чакана развръзка.

Въображението ѝ не можеше да разнищи загадката: в крайна сметка какво знаеше тя за него? На какво можеше да разчита всъщност, за да му помогне да си проправи път през тази обърната с главата надолу Европа? Това, че придружаваше владетелското семейство на Курландия, беше твърде незначителна предпоставка, за да се увенчаят с успех всичките му рисковани действия. Поръчките от замъка Фридрихсфелде бяха спрели да идват още през 1809 година, горе-долу по същото време, по което в последното си писмо той ѝ съобщаваше, че предстоят бъдещи промени. И ето че сега, след шест години мълчание, рицарят шумно чукаше на вратата ѝ.

Писмото идваше от Париж. След като сразеният Наполеон беше заточен на остров Елба, на трона се беше възкачил Луи XVIII. Същият Луи XVIII, който известно време беше живял в Митава под един покрив с нейния рицар... Имаше ли помежду им някаква връзка? Така, каза си тя, отговорът се крие някъде сред редовете на това писмо...

Париж, 12 октомври 1814 година

Уважаема госпожо,

Какво удоволствие е отново да държа перото във Ваша чест. Не ми се сърдете, че не Ви писах по-рано, особено при тези обстоятелства. Сега живея в Париж, но след няколко дни трябва да поема на дълъг път към Австрия. Бих искал да се възползвам от това пътуване и да се отбия във Вашия град и най-сетне да Ви видя. Ще ме придружава една личност, за която обаче не мога да Ви кажа нищо повече. Сигурно си мислите, че Вашият рицар продължава да се възползва от изкуството на потайността! Имайте предвид все пак, че бихме желали да ни приготвите поне 200 бутилки от най-хубавото шампанско, бяло и розе, ако, разбира се, подобно количество все още е налично в избите Ви, като се има предвид преживяното от Вас през месеците на чуждестранна окупация.

Ще се погрижим за всичко, свързано с тях, когато Ви посетим. Поради изключителната важност на работата, заради която отиваме в Австрия, бихме желали посещението ни в Реймс да остане в абсолютна тайна, включително за обкръжението Ви.

Очаквам с нетърпение Вашия отговор, който може да изпратите на адреса, посочен по-долу, на вниманието на госпожица Ларош. Ако сте съгласна с предложението ми, ще бъда най-щастливият рицар, очакващ срещата с Вас.

Винаги предан...

Денят щеше да е твърде натоварен и тя не можеше да си губи времето за изискан отговор. Гроздоберът беше към края си и резултатът беше много разочароващ. Барб по цели дни кръстосваше лозовите масиви, за да купува допълнително вино. Търговията полека-лека се възраждаше и не можеше и дума да става да остане без напълнени бутилки! Тя изпрати съвсем непретенциозен отговор:

Реймс, 14 октомври 1814 година

Скъпи рицарю,

Получих Вашето писмо от 12 октомври и толкова се зарадвах да узная, че още сте на този свят. Трябва да Ви призная, че съм малко разочарована, че от него не научих нищо друго освен новата страна, в която сте се установили. Изразът на моето разочарование няма да е пълен, ако не добавя и раздразнението от това, че самоличността Ви още не ми е известна. Присъствието Ви в Париж би трябвало от сега нататък да Ви спести наложените самоограничения и всякакви други мерки, които предприемате, за да се прикривате. Забелязвам обаче, че няма такова нещо. Но все пак ми предоставяте възможност страданието ми, предизвикано от интереса ми към Вашата персона, донякъде да се облекчи.

Няма ли край Вашата дързост! Да каните в дома ми един напълно непознат... Несъмнено знаете как да минават номерата Ви под претекст, че във Виена Ви очакват за много важни дела, отгоре на всичко, като капак на тази арогантност и за да ме заблудите още повече, ми поръчвате двеста бутилки! За да изпълни човек подобни искания, е необходима самоотвержеността на жена от моя сой. Каква магия ми направихте, че да се подчинявам на всичките Ви прищевки!
Така че ще Ви очаквам в дома на баща ми барон Понсарден, където живея в момента. Ще можете да вечеряте там напълно дискретно в тесен кръг, състоящ се от Вас, Вашия спътник, баща ми и мен самата. Моля, изпратете ми отговор за датата на посещението ви, която би била подходяща за Вас. В зависимост от времето, с което разполагате, ще мога да организирам пристигането и заминаването Ви заедно с поръчката.

Вашата приятелка

След като приключи с тази задача с чувство на облекчение, че бе изразила откровеното си мнение, тя отвори и писмото от Луи Бон, който от няколко седмици, без паспорт, беше заседнал в Рига. Как се бяха променили нещата за толкова кратко време! Сега най-големият ѝ страх беше, че като отвори писмото, би могла да намери в него нови поръчки. Така и стана – Бон ѝ съобщаваше заявките на клиентите от Прибалтика и на руснаците, към чиято страна се беше запътил. Това беше отговор на последното ѝ писмо, с което го бе уведомила за количеството на запасите в Реймс, а именно – 60 000 бутилки в избата и почти нулева реколта.

Ако се надявате, че ще успеете да задоволите клиентелата си през следващите осемнадесет месеца с тези нищо и никакви 60 000 бутилки, тогава ще Ви е необходима някаква невероятна благословия да сте като Всевишния – нещо от рода на това с пет хляба да нахраните десет хиляди души.

Барб беше бясна. Толкова години беше тичала да си осигури клиенти, беше се опитвала да насочи търговията си към малкото достъпни търговски пътища, за да достигнат вината ѝ до потребителите... и сега, когато всичко вече беше свободно, когато редовните клиенти настояваха за още, когато новодошлите искаха единствено да си отворят сметка, на нея не ѝ достигаше вино.

А сега и Бон завършваше писмото си с молба, фантастична дори за него самия! Това беше последната капка, за да се опънат нервите ѝ до скъсване.

Да Ви пиша, докато не съм забравил, че Нейер и Фогт понякога подаряват на съпругите си по бутилка чисто ликьорно вино, което те пият и намират за много хубаво (отразява им се много добре). Ринц от Данциг също ме помоли за такава галантна услуга за неговата жена. Така че изпратете му такъв подарък, като отбележите, че е за жена му и децата. Налейте го в малки бутилки, добавете и мъничко розова вода, за да му придадете приятен аромат, и го добавете към номенклатурата на вината „Лакриме Кристи!“. Ще видите как ще се оближат пръстите.

Барб нямаше време да му отговори и всъщност това беше по-добре за Бон. Розова вода във виното! Каква идея само! Кабриолетът ѝ я чакаше, за да я откара във Верзене. Там трябваше да се срещне с множество винопроизводители, за да преговаря с тях да купи вината им от 1813 година. Преди да тръгне натам, трябваше да мине да види и баща си, за да го уведоми за вечерята с рицаря, но щеше да стори това на връщане – времето я притискаше.