Иван Владимиров-Нав има докторска степен по Психология на развитието от Университета на Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, през 2020 г. се завръща у нас, за да развива образователни и културни инициативи. И се завръща с... "Вегаски истории (за мистици и простаци"), издателство "Парадокс".

"Ще откриете онази част от живота ми, в която 10 години бях докторант във Вегас, преподавах също така и ще разберете как завърших с отличие и същевременно с редовен махмурлук... По един много нестандартен начин; уроците, които научих там" - анонсира "Историите" Владимиров.

Представяме ви откъс:

Размислите на един хамелеон                

Любопитен феномен е как хората стават жертва на собствените си хубави качества. Красивите често биват разглезени от непрекъснато внимание, стават пасивни и самодоволни. Умните пък попадат в капана на интелектуалното високомерие, смятайки, че са нещо повече от останалите. 

Аз, слава Богу, съм предпазен от подобни издевателства над себе си поради няколко маркови недъга. Тъй като нямам централно зрение на дясното око, то има навика да се разхожда насам-натам, опитвайки се да фиксира нещо с периферното. Ефектът от това е, че мога да спечеля конкурс за хамелеони поради умението да гледам в две посоки едновременно. С други думи, надарен съм с породисто кривогледство. „Тебе гледа, мене вижда“, казваха другарчетата ми като малък. Интересното е, че окото ми не е постоянно криво, а варира според това как се чувствам. Уморен ли съм или изнервен, хваща пътя нанякъде. В тези случаи приличам на чистокръвен дебил. Когато пък очите ми са на едно мнение, изглеждам забележително добре. В този смисъл видът ми не е фиксирана величина, а се мени като температурните амплитуди в Сахара, разхождайки се по една своеобразна скала, обхващаща две естетически крайности. 

В интелектуално отношение нещата стоят по сходен начин. Вследствие на стръвно четене и три висши мога да надничам в деколтето на квантовата физика, да разнищвам преждата на психологията, да мисля в системи и да правя анализи с троен тулуп. Тъкмо обаче да се помисля за много умен и случвам някаква титанична глупост, комбайнерски гаф или плиткоумно изказване, коeто ми завира главата в задника. В такива моменти имам чувството, че ми е направена лоботомия и цели дялове от мозъка ми са отишли на почивка с градинските джуджета на Амели*. 

Въобще не мога да кажа „аз съм еди-какъв си“. Няма как да отпусна гъза (нали може главата ми да е там) и да се чувствам самодоволно, още по-малко високомерно. 

Навремето мислех, че има начин да съм красив и умен непрекъснато, ако всяка секунда съм съзнателен. Това, разбира се, излезе невъзможно, така че отдавна съм приел своята дуалност. В началото ме беше яд, после само ме беше, а накрая не ме ибеше. 

Уча се да не приемам нищо за даденост. Когато съм красив, се чувствам удивително, като на празник. Направя ли интелектуален подвиг пък, съм хем горд, хем смирен. Иначе казано, тъкмо поради тази разчекнатост по целия диапазон на красота и интелект се чувствам близък с цялото човечество, с всички грозни и красиви, глупави и умни, та дори и с целия хамелеонов род. Ако има животно, което може да си завира главата в задника, и с него съм близък.

* Това от филма „Амели“, където тя, за да накара баща си да се усмихне и да излезе от черупката си, му открадна градинските джуджета и му пращаше техни снимки от различни дестинации, все едно са отишли на екскурзия.