През Втората световна война стотиците немски подводници на вахта в дълбините са най-голямата заплаха за корабите на съюзниците. Но и подводният флот заплаща жестока цена: от 863 немски подводници, участвали в бойни операции, са унищожени 753 и с тях загиват около 32 000 подводничари.

Ханс Гьобелер е един от малцината оцелели от екипажа на немската подводница U-505. „Стоманена лодка, железни сърца“ е неговият вълнуващ разказ за плаването му на борда на подводницата. Това са единствените по рода си цялостни мемоари (Гьобелер е бил на U-505 при всеки един от бойните ѝ патрули), рисуващи ярък и впечатляващ образ на германския подводен флот през Втората световна война. 

U-505 е засечена на 4 юни 1944 г. от американска тактическа група за борба с немските подводници, водена от самолетоносача „Гуадалканал“. Подводницата е атакувана с дълбочинни бомби, а на повърхността е засипана с картечен и артилерийски огън. Така U-505 е заловена, преди да успее да потъне. Гьобелер преживява всичко: от вълнението при преследването на противника до смъртоносните атаки с дълбочинни бомби, които почти потопяват подводницата; от ужаса при пленяването на U-505 до трагичното самоубийство на нейния командир. Заедно с подводницата в ръцете на съюзниците попадат шифровъчната машина „Енигма“, секретните кодови таблици и бойните дневници.

Но това е и уникалният шанс на U-505 да оцелее. От 1989 г. до днес хиляди посетители я разглеждат в Чикагския музей на науката и индустрията.

 

Клуб Z публикува откъс от „Стоманена лодка, железни сърца“ на Ханс Гьобелер (изд. "Прозорец")

 

Пленени!

4 юни 1944 г. започна като всеки друг ден. И наистина, единственото по онова време, което го отличаваше в моето съзнание, беше фактът, че е неделя. Кислородът беше на изчерпване, затова всички, които не бяха на вахта, трябваше да останат по койките, за да се пести въздух. Легнал върху вмирисаната койка, аз шепнешком произнасях молитви от малката черна библия, която майка ми беше дала, когато постъпих във Военноморския флот. В посвещението за мен, което беше написала върху вътрешната страна на корицата, тя цитираше един пасаж от „Римляни“ 13:10:

„Любовта не прави зло на ближния.

Ето защо любовта е изпълнение на закона.“

Нежното послание, което беше тъй близко до сърцето ѝ, ми се струваше изпълнено с горчива ирония предвид битката на живот и смърт, пред която бяхме изправени в морето.

По пладне вече бях на вахта в централния пункт. Из лодката се носеше аромат на горещо кафе и помня, че разсеяно се зачудих какво ли ни бяха приготвили за обяд. Точно в този момент нашият акустик докладва за тих шум от винтове, който се чувал от няколко далечни места откъм кърмата. Според командира вероятно ставаше дума за конвой, попаднал на пътя ни. На никого даже не му дойде на ум, че проклетата оперативна група може случайно да ни е прехванала. След кратък разговор с помощник-командира, Ланге заповяда да се издигнем на перископна дълбочина, за да огледаме източника на шума.

Издигнахме се към повърхността много бавно, като внимавахме да не причиним твърде голямо завихряне във водата с мачтата на перископа. Когато наближихме перископна дълбочина, прозвуча заповед торпедистите да заемат местата си при торпедните апарати. След седмици изнервящо чакане, всички бяхме развълнувани от изгледите най-сетне да пролеем вражеска кръв. Ланге се качи в рубката, за да огледа през перископа нашите цели.

Едва перископът беше пробил повърхността на водата, когато чухме как Стареца гръмко извика:

– Разрушител!

Всъщност, когато се огледа наоколо, той преброи три разрушителя, на практика точно над нас, готови да ни атакуват. Освен това извика той, в небето имало самолети, а в далечината съд, който вероятно бил малък самолетоносач. Очевидно сонарното ни оборудване за ранно предупреждение беше повредено и това бе позволило на оперативната група „ловец-убиец“, от която смятахме, че сме се измъкнали, да се промъкне точно над нас. Беше се случило онова, от което най-много се страхувахме.

Изстреляхме на сляпо едно торпедо по посока на самолетоносача, повече за отвличане на вниманието, отколкото с надежда наистина да улучим целта. После командирът заповяда да се потопим. Единственият ни шанс за оцеляване беше да се спуснем на максимална дълбочина и да се надяваме, че отново ще успеем да издържим поредния продължителен бараж от дълбочинни бомби.

Когато започнахме да се потапяме, чухме по-силно от всякога ясно различимия звук от приближаващи високоскоростни винтове на разрушител. След няколко секунди, при това от упор, разрушителят изстреля залп от всичките си Hedgehogs, смъртоносните бомбохвъргачки на съюзниците, предназначени за борба с подводници. По някаква случайност този залп не успя да ни улучи, тъй като вече маневрирахме, за да се измъкнем от нашите нападатели.

Тъкмо започвахме да си мислим, че може би ще успеем да избягаме, когато изведнъж над главите ни се разнесе силно металическо „дрънчене“. Спогледахме се озадачено, като се опитвахме да отгатнем какво значеше този звук. Познавахме доста добре всеки подводен шум, на който би могла да се натъкне една бойна подводница, но този беше съвсем нов. Мнението на повечето от нас беше, че той приличаше на влаченето на тежка верига по корпуса ни. Щом чух това предположение, кръвта ми се смрази и инстинктивно посегнах към нещо, за което да се хвана. Шумът несъмнено означаваше, че се бяхме блъснали в котвената верига на някоя мина и всеки момент през корпуса щеше да нахлуе помитаща всичко по пътя си смъртоносна стена от вода.

След няколко секунди обаче звукът спря. В блаженото си невежество помислих, че опасността е преминала и си позволих леко да се отпусна. В онзи момент нито един от нас не знаеше, че звукът всъщност беше от 50-калиброви картечни куршуми, които биеха по корпуса на подводницата ни, докато се потапяхме. Куршумите бяха изстреляни от два изтребителя, излетели от американския самолетоносач, намиращ се на няколко мили от нас. Водата, която беше дяволски прозрачна, беше позволила на пилотите, въпреки дълбочината, да ни забележат.

Малко след това, докато все  още  се  намирахме  на дълбочина 60 метра, започнаха да избухват дълбочинните бомби. Първите няколко паднаха близо, а следващите още по-близо. В този момент два оглушителни взрива събориха всички ни на палубата. От силата на единия подводницата почти се преобърна. И преди бяхме преживявали експлозии на дълбочинни бомби в близост до подводницата ни, но мощта на тези дяволи беше нещо непознато за нас до този момент. По-късно разбрахме, че при атаката срещу U-505 американците са използвали 270-килограмови дълбочинни бомби.

Всички лампи изгаснаха, но нямаше нужда от зрение, за да разберем, че в централния пост нахлува вода. Утечката беше малка, но водата, която нахлуваше, беше с толкова голямо налягане, че ако човек случайно попаднеше в струята, имаше чувството, че се е допрял до нажежено желязо. Може би се дължеше просто на страх, но започнах да усещам как налягането на въздуха притиска гърдите и тъпанчетата на ушите ми, докато си представях морската вода, изпълваща трюма. За щастие можахме да се справим с теча, който вероятно се дължеше на повреден клапан или тръба, защото по всичко личеше, че здравият корпус е невредим. Въпреки това се молех помпите ни да смогват да изхвърлят навлязлата в подводницата вода; в противен случай беше само въпрос на време преди лодката ни да потъне като камък на дъното на океана.

Когато се задейства аварийното осветление, опитахме да включим оборудването, но установихме, че нито един от електрическите уреди не работи. Въпреки сериозността на положението, всички останаха сравнително спокойни в очакване на заповедите на командира...

След миг обаче дойдоха още лоши новини. От кърмовата част на подводницата съобщиха за тежко наводнение в задния торпеден отсек. Ланге заповяда цялата команда там да се евакуира и да затворят водонепроницаемия люк. Момчетата едва бяха успели да направят това, когато научихме най-лошото – рулевият съобщи, че главният рул е заклинен. Подводницата ни, останала напълно извън контрол, можеше да завива само дясно на борд. Съществуваше авариен метод за ръчно управление на подводницата, но кормилото на спомагателния рул можеше да се задейства само от опразнения кърмов торпеден отсек.

Щом новината, че сме загубили управлението на продводницата, се разнесе сред екипажа, на всички стана ясно, че нашата любима U-505 е обречена. Ланге заповяда да изплаваме на повърхността. Не беше нужно Стареца да ни казва, че по един или друг начин, само след няколко минути за нас войната щеше да свърши...