Един от най-талантливите разказвачи на истории на съвременната литература се появява за пръв път на български във великолепния превод на Светла Христова, благодарение на която на роден език оживяват текстовете на Хорхе Луис Борхес, Артър Конан Дойл, Феликс Палма, Карлос Руис Сафон и други.

„Симфонията на времето” от испанския писател Алваро Арбина е впечатляващ по стил и размах роман в духа на творбите на вълшебника Карлос Руис Сафон, който кани читателя на незабравимо пътуване назад към дните на стоманата и въглищата, на индустриалния и научния напредък, на социалното неравенство и разцвета на средната класа. Това е митична история, която не казва истината, история – измамна като всяка друга. Затова слушайте…

Ще започнем от началото на тази история, ако изобщо съществува история с начало. 

Под остъкления покрив на гара „Ватерло” в Лондон в началото на 1914 г. между въздишките на локомотивите и неясните силуети на пътниците млада жена трепетно очаква своя съпруг художник. В отправения към пристигащите влакове взор обаче се прокрадва прозрението – той няма да се появи – нито в този ден, нито в следващите. 

Изчезването му отеква в поредица от мистериозни събития, в които ще се окаже въвлечена Елса – жена, родена в лоното на видна фамилия баски индустриалци, които грижливо крият своето забулено в мрачни легенди минало. 

Броени месеци преди съдбовните изстрели в Сараево, оповестяващи края на мира в Европа, големите европейски разузнавания са по петите на тайнствен ръкопис, „Нотите на времето”, който дава власт над бъдещето. Но неговият произход е скрит в десетилетията назад, когато се създава модерната индустрия, а търговията с роби още е доходоносен бизнес. 

„Нотите на времето” е ключът към властта над бъдещето. Но не и власт над душата. И само този, който е готов да слуша, ще долови онази нота, която дава началото на „Симфонията на времето”.
 

Клуб Z публикува откъс от „Симфонията на времето” на Алваро Арбина (изд. "СИЕЛА").

Гара „Ватерло“, Лондон, 2 февруари 1914 г.

Беше неизбежно, единствено жената стоеше неподвижна.

Локомотивът чакаше, обвит във водни пáри, а талигите му сякаш риеха като стоманени коне, завързани под остъкления покрив на гара „Ватерло“. Пътниците – неясни силуети в мъглата – се качваха във вагоните, чиято върволица се губеше в далечината, където зимата спускаше изящна снежна завеса. Огромната машина изрева отново, насърчена от изсвирванията на началник-гарата. Клетата твар се тресеше мъчително, когато помъкна вагоните си със скърцане на колела и трещене на óси, за да се стопи сред пустия пейзаж с хангари и изоставени влакове.

Малко след това друг локомотив изникна в миража на предишния, където релсите бълваха машините с пътници. Спря се с вихрушката си от пáра, с изсвирванията и неспирно сновящите човешки потоци, обвити в облаци с мирис на електричество и гориво. И всичко се повтори пак: бавното потегляне, сбогуванията, заглъхващият в далечината грохот, очертанията на гарата, които изплуваха от отминаващата мъгла.

Беше неизбежно, гара „Ватерло“ изпускаше вечното си дихание, разлюляно море от влакове и анонимни души, които се движеха неспирно като проклетите стрелки на гаровия часовник. А жената стоеше неподвижно. Сама. И чакаше.

Затвори очи, мъчейки се да овладее потрепването на клепачите, на бузите, на голите си длани, с които предпазваше корема си. Топъл повей уталожи студените ѝ тръпки. Червеникаво слънце надничаше от запад, над неясната гора от фабрики и комини, и превръщаше снежинките в сияйни пеперуди.

– Добре ли сте?

Началник-гарата я наблюдаваше кротко изпод униформената си шапка – снажен мъж с буйни мустаци и дебело палто с позлатени копчета. Той извади сребърен часовник и го погледна.

– Минава пет часът, госпожо. А вие сте тук от зори. Кого чакате?

Жената примигна бавно в ритъм с падащия сняг. Пръстите ѝ се вкопчиха тревожно в палтото, пазейки корема ѝ.

– Моя съпруг.

Елса Крейг се върна на следващия ден и отново зачака в палтото си от туид, неподвижна като остров, заседнал сред хорската суетня. Все още тлееше жаравата на първото очакване, онова винаги ново чувство, което огряваше всяко кътче на вселената ѝ, сякаш дори най-баналната ѝ частица бе озарена от вътрешна светлина. Може би заслужаваше да го нарече с истинското му име, поне в оня бегъл миг, когато първият влак отвори търбуха си и тя потърси слънцето на всички свои звезди – онова засмяно лице, което трябваше вече да се е появило. Лицето на мъжа, за когото се бе венчала неотдавна.

Щастие. То също трептеше, участваше в несекващото движение на гарата, часовете и хората. Бе отлетяло с първата пътническа вълнá и се бе завърнало, малко по-слабо, със следващата. Със завидно постоянство ту се явяваше, ту пак изчезваше, постепенно гаснеше у Елса Крейг, докато накрая напълно изтля.

Четиристенният часовник висеше от покрива сред плетеницата от кабели и греди, а бронзовите му стрелки обръщаха дните в бяг. Елса стоеше като закована на перона всяка сутрин, загубила представа за времето, и гледаше как пристигат влаковете на Югозападната железница, която свързваше гара „Ватерло“ в сърцето на Лондон с Портсмът и градовете на юг.

Бенджамин Крейг бе заминал от пристанищния град за Париж с намерението да си потърси късмета в прочутата галерия „Волар“, където бяха излагали творбите си Сезан, Ван Гог и Пикасо, или в коя да е друга от художествените галерии, изпъстрили улиците на неговите мечти. Три седмици усърдно диреше удобен случай, подобно на морето от писатели, поети, художници и творци от всякакъв вид, които бродеха по бляскавите булеварди, докато градът изпразваше джобовете им и ги обричаше да се свират в някоя неприветлива стая без печка на някоя уличка, отдалечена от Льо Маре[1]. Три седмици, които бяха изтекли преди дни, в първото утро на това всяващо студ очакване. На втори февруари, както бе отбелязано на билета му за връщане. Елса си спомняше съвсем ясно.

Силите ѝ угаснаха преди надеждата. На седмия ден гаровите работници я видяха как рухна изневиделица, притиснала ръка към корема си.

 

 

[1] Льо Маре (фр. Le Marais, блато) – исторически район и квартал на Париж на десния бряг на Сена – бел. прев.