Коледният сезон е време за вършене на добрини, искрящи светлини и пара, издигаща се от чашите в мразовити вечери. Сезон на добра воля, когато семействата се събират, празнуват и забравят различията си. Освен ако...

Скрити тайни, зловещи отмъщения и смъртоносна алчност дебнат в навечерието на най-светлия празник. Едни от най-добрите криминални писатели създават неповторима атмосфера, изпълнена с тихи злокобни стъпки в тъмното и спотайващи се убийци. 

"Още мистерии по Коледа" е колекция от единайсет класически коледни мистерии, в която смъртта и хаосът приемат празнични форми. Сборникът, който представя издателство "Ера", включва разкази на Елис Питърс, Агата Кристи, Иън Ранкин, Г. К. Честъртън, Майкъл Инес, Джон Диксън Кар, Вал Макдърмид, Марджъри Алингам и други. 

Представяме ви откъс:

Клубът "Дядо Коледа"

Джулиан Саймънс

В реалния живот рядко се пишат писма с безпощадна омраза, хранена от години, големци не канят частни детективи на вечеря в елитни клубове, нито пък в такива клубове стават убийства, камо ли да се разкриват на място чрез процес на дедукция. 

Всичко започна седмица преди Коледа, когато Франсис Куорлс отиде да говори с лорд Ейкрийс. Лорд Ейкрийс беше богат и важен човек, председател на голям строителен концерн и негов директор, оглавяваше застрахователна компания и беше консултант на правителството по половин дузина въпроси. Докато гледаше клюноподобния нос, издадената напред брадичка и студените му сини очи, Куорлс предположи, че той е в началото на седемдесетте си години, груб, изпълнен с предразсъдъци, все още корав и неотстъпчив.

Двамата седнаха в кабинета в къщата на Ейкрийс, която се намираше близо до Бромптън Роуд.

– Кажете ми какво мислите за тези неща – каза лорд Ейкрийс.

„Тези неща“ бяха три писма, лошо напечатани на машина с износена лента. Всичките бяха подписани с името Джеймс Глидън. Първите две съдържаха неясни споменавания за някаква неправда, сторена на Глидън от Ейкрийс в миналото. Бяха написани на безумен, но несъмнено заплашителен език.

Ти си варосана гробница1 много отдавна, но сега времето ти дойде... Не знаеш какво ще направя сега, след като се върнах, и непрекъснато ще се чудиш и ще се тревожиш... Мелниците Господни на справедливостта мелят бавно, но ще те смелят на малки парченца заради онова, което ми направи.

Третото писмо беше по-конкретно.

Значи крадецът ще играе Дядо Коледа. Това ще бъде последната ти вечер жив. Аз ще бъда там, Джо Ейкрийс, и с удоволствие ще гледам как се гърчиш в агония.

Студените очи се втренчиха яростно в Куорлс.

– Казаха ми, че може да ви се има доверие. Глидън беше мой приятел от училище. Израснахме заедно в бедняшките квартали на Нотингам. Основахме строителна фирма. Известно време вървеше добре, но после фалира. Изчезнаха много пари. Глидън водеше счетоводството. Получи пет години затвор за измама.

– Чували ли сте го оттогава? Виждам, че писмата са скорошни.

– Той ми написа половин дузина през годините. Последното дойде... мисля, че преди седем години. От Аржентина. – Лорд Ейкрийс млъкна и после отсечено добави: – Снюин се опита да го намери, но Глидън изчезна.

– Снюин?

– Секретарят ми. С мен е от дванайсет години. 

Той натисна звънец и в кабинета дотърча раболепен възпълен мъж, чиято външност напомни на Куорлс за огромен мишок.

– Снюин, пазим ли онези стари писма от Глидън?

– Не, сър. Казахте ми да ги унищожа.

– Последното пристигна от Аржентина, нали?

– По-точно от Буенос Айрес, сър.

Ейкрийс кимна и Снюин изприпка навън.

– Кой друг знае тази история за Глидън? – попита Куорлс.

– Само съпругата ми.

– И какво означава това, че вие ще играете Дядо Коледа?

– Аз съм тазгодишният председател на клуб „Дядо Коледа“. В понеделник ще проведем нашата томбола и вечеря.

И Куорлс си спомни. Клубът „Дядо Коледа“ беше създаден от десетима богати мъже. Те се събираха всяка година, всичките облечени като Дядо Коледа, и теглеха томбола. Членовете се редуваха да осигурят наградата – можеше да е каса бренди „Наполеон“, скромна вила заедно с изключителни права за риболов на сьомга към нея или картина на Констабъл. Всеки Дядо Коледа купуваше един билет за томболата, който струваше хиляда гвинеи. Общата сума от десет хиляди гвинеи се даряваше за коледна благотворителна дейност. След томболата Дядо Коледовците сядаха на традиционна английска коледна вечеря, като всеки се придружаваше от един гост.

Цялата тази работа комбинираше различни английски черти: удоволствие от маскарада, желание да се помогне на благотворителна дейност и стремеж дадената помощ да не остане неотбелязана.

– Искам да намерите Глидън – каза лорд Ейкрийс. – Не ме разбирайте неправилно, господин Куорлс. Не исках да предприемам действия срещу него, исках да му помогна. Не бях виновен, не мислете, че ще призная това, но ми беше тежко, че Джими Глидън трябва да отиде в затвора. Аз съм корав човек, цял живот съм бил такъв, но не смятам, че и най-големите ми врагове биха ме нарекли подъл, зъл и жесток. Онези, които са ми помогнали, знаят, че когато умра, ще открият, че не са забравени. Джими Глидън сигурно вече е остарял. Бих искал да го осигуря до края на живота му.

– Да го намеря до понеделник е трудно предизвикателство – отвърна Куорлс. – Но ще се опитам.

Беше стигнал до вратата, когато Ейкрийс рече:

– Между другото, бих искал вие да бъдете моят гост на вечерята в понеделник...

Куорлс можеше да намери Глидън по два начина: като разследва кариерата му след освобождаването му от затвора и чрез напечатаните на пишеща машина писма. Той бе решил да проучи миналото му и беше оставил писмата на секретарката си Моли Плейър.

От Скотланд Ярд Куорлс беше научил, че Глидън е прекарал близо четири години в затвора, от 1913 до края на 1916. След това се беше присъединил към полк от Нотингамшър и архивите на този полк показваха, че е бил демобилизиран през август 1919 година с ранг сержант. През 1923 го бяха осъдили на три години за опит за контрабанда на диаманти. И после всички следи за него във Великобритания изчезваха.

Куорлс бе провел няколко скъпи телефонни разговора с Буенос Айрес, откъдето бяха дошли писмата преди седем години, и беше научил, че Глидън е живял в този град след Втората световна война до 1955. Имал бизнес, свързан с внос и износ, и се предполагаше, че е живял и в други южноамерикански републики по време на войната. Говорело се, че бизнесът му е фасада за контрабанда на наркотици и на заподозрени в престъпления нацисти, които измъквал от Европа и прекарвал в Аржентина. През 1955 година един вестник го обвинил, че урежда влизането в Аржентина на нацистки военнопрестъпник на име Херман Брайт, и Глидън изчезнал. Две седмици по-късно вълните изхвърлили на брега близо до града осакатен труп.

– Беше идентифициран като сеньор Глидън – каза звучният глас по телефона. – Но знаете ли, сеньор Куорлс, полицията понякога не е доволна да приключи такива случаи.

– Имало е съмнения?

– Да. Вероятно не твърде много. Но в подобни случаи често има известна доза съмнения.

Моли Плейър не бе открила нищо полезно за хартията и пликовете. Такива се продаваха в хиляди магазини в Лондон и на други места. Не беше извадила повече късмет и с пишещата машина. 

Лорд Ейкрийс не коментира рецитала от неуспехи на Куорлс.

– Ще се видим в понеделник вечерта, в седем и трийсет, черна вратовръзка – каза той и избухна в лаещ смях. – Домакинът ви ще бъде Дядо Коледа.

– Бих искал да отида там по-рано.

– Добра идея. Отидете, когато желаете. Знаете ли къде е ресторант „Робърт Дявола“...

Ресторант „Робърт Дявола“ се намира на неочебийно място в Мейфеър. Всъщност това не е ресторант в обичайния смисъл на думата, защото няма общ салон, а само няколко частни зали, където настаняват гости – от двама до трийсет. Храната може би не е най-добрата в Лондон, но със сигурност е най-скъпата.

Куорлс пристигна в шест и половина, едър, учтив мъж, може би твърде очебийно елегантен в тъмносиния смокинг. Поговори с Албърт, управителя на ресторанта, когото познаваше от няколко години, огледа дискретно сервитьорите, влезе и се възхити на искрящите от чистота кухни. Албърт наблюдаваше действията му търпеливо и с весело настроение.

– По работа ли сте тук, господин Куорлс?

– Гост съм, Албърт. И освен това нещо като телохранител. Кажи ми, колко сервитьори са постъпили на работа тук през последните дванайсет месеца?

– Може би половин дузина. Непрекъснато идват и заминават.

– Има ли някой от персонала – сервитьори, готвачи и други, – който е дошъл през последната година и е по-възрастен от шейсет?

– Не, няма такъв.

Първият гост пристигна малко след седем и четвърт. Беше неврохирургът сър Джеймс Ърдингтън и водеше със себе си полярния изследовател Норман Ендъл. След това гостите започнаха да идват през интервали от една-две минути: заместник-министър от правителството; един от тримата най-важни мъже в автомобилната индустрия; генерал, издигнат до член на Камарата на лордовете в чест на пенсионирането си; театрален продуцент на име Роди Дейвис, който успешно беше съчетал търговия и култура.

Щом пристигнеха, гостите влизаха в специална съблекалня, за да се преоблекат като Дядо Коледа, и пиеха шери.
В седем и двайсет и пет запъхтян дотърча Снюин.

– Извинете, табелките с имената кой къде да седне... трябва да ги сложа – изломоти той и влезе в трапезарията.

През отворената врата Куорлс съзря голяма овална маса, върху която бяха наредени блестящи сребърни прибори и рози в ярки цветове.

След Снюин пристигна и лорд Ейкрийс, вирнал нос и със страховит блясък в очите.

...