„Нека ни напомня за кървавия режим на капитала....”

Така започва надписът на паметника на центъра на с. Горни Лом, посветен на антифашистката борба. В най-бедния ъгъл на най-бедната еврочленка нямат основания да харесват „капитала” в местния му вид.

„Една маска за еднократна употреба, която струва стотинки, работиш една седмица с нея. В понеделник, като дойдеш в 6.00 ч, трябва да си носиш старата, защото по-късно ти дават за тази седмица. Едни гумени ръкавици – пак една седмица.”

Разказват ни го  Камен и Румен. Първият е в болнични от май – иначе трябвало да е на смяна във фаталната сряда. Втория взривът го изненадал в гръб – на портала. Бил на работа редовна смяна до 17 ч във втория взривен цех, но си тръгнал минути по-рано.

И Камен (вляво) и Румен са оцелели по чудо - единият е в болнични, а другият си тръгнал по-рано.

Списъкът с нарушения, който могат да изреждат, продължава няколко минути. Правят го с неохота, с погледи, забити в земята – личи, че не са просто мърморковци.

Фирма „Видекс” имала специфична кадрова политика. Първо дават обява в „Монтана днес” за доходи от 1000 до 2000 – как няма да дойдеш. После свалили обявата от 400 до 1000 лв. „Просто зарибявка”, определя го с една дума и кметът на Горни Лом Илиян Михайлов.

След 2-3 месеца започваш да взимаш по 340.

Толкова са получили и загиналите при взрива хора за май и юни, през юли е имало поръчки и взели по 660. На 26 септември за последно им платили по 250 лева.

Румен е служител от 17 години. Свидетел е на целия процес на приватизация и как новият чорбаджия „един пирон не е забил” повече от това, което стои от социализма. Само купил 3 китайски машини.

Живее сам с майка си, която е с инсулт. Мислел е за София или гурбет другаде, ама откъде пари за квартири.

Между другото, и семейството загинали – Иван и Вероника, както и много други, са ходили да си търсят късмета в чужбина, но от глад пак се върнали в „Миджур”.

По-младият от двамата ни събеседници – Камен, е от февруари и е типичен представител на днешния вид работник. Бързо „прелитащ” през завода. На 2-3 месеца хората се махат, като видят какви са доходите и какъв е трудът. Затова и слабо се познават помежду си, макар че всичко на всичко са 60-ина души.

„Който знае, който не знае може ли да работи това?! Ела тука, че ми трябваш, има да се разваля взрив?!”, питат се двамата.

„Мини с чукове как се обезвреждат виждал ли си? Стругове, на които работиш без капка вода да ги облива. Те се нагряват, а това вътре са тонове тротил и амонит”, обясняват ни.

В завода имало релси, по които, като се наложи, се събирали и бутали влаковите вагони на ръка. Няма мотокар за товаро-разтоварни дейности, няма нищо.

„Първобитна работа! Беше въпрос на време да се случи”, казват и двамата и започват да изреждат старите инциденти в предприятието.

Правят се бомби, патрончета по 140 и по 170 г амонит, и лят бустер – именно мощният взрив, който вероятно е гръмнал пръв.

В деня преди взрива разтоварили 3 тира с мини за обезвреждане, защото в рязането на мините са парите. Като работиш другото, си на 340 лв.

Обаче колко пари?

Ако нарежеш над 1200 бройки, получаваш по 34 стотинки на парче. Ако паднеш под тази цифра – 27 стотинки.

Румен с неохота показва мазолестите си, чисто червени от тротила ръце. Пояснява свенливо, че се къпе всеки ден - да не си помислим, че не са му чисти. 

„Това предприятие надали някога повече ще работи”, казва после на центъра на селото социалният министър Йордан Христосков.

Обаче двамата са му отговорили още при разговора ни – без да са го чули:

„И да закрият фабриката, народът – гладен, ще тръгне за желязо. Тук ще е осеяно с трупове”, черно прогнозира Камен.

Сеща се за още едно „извращение” – преди гръцките мини в завода се били натрупали 800 т тротил за Африка. Накарали работниците без никакво допълнително заплащане да го изнесат всичкия ръчно, за да се отвори в склада място за мините, „от които ще изкараме големите пари”.

„Е, изкарахме, няма що!”, плюе на земята Камен.

Цялото село се отоплява на сандъци от снаряди, които могат да се намерят навсякъде.

Селото от 800 души е изцяло свързано с „Миджур”. До степен, че старците се отопляват с дървените сандъци от стари снаряди.

„Бях парнаджия от 1984 г., ама всеки август се правеше пълен ремонт на машините, боядисваха ги, ставаха като нови”, казва ни бай Милко Младенов (63 г.). Седи си на улицата и кълца някакви дръвца, докато не заплаква, че фабриката е зачернила селото.

"Зачерни ни тая фабрика", казва Милко.

Накрая, докато си приказваме, покрай нас минава жена с кола и пита с откровен интерес: „Колко давате за глас?” Явно ни личи, че не сме оттук...