Вие за кого сте на изборите?
– Мен ако питате, аз съм за… борбата с глобалното затопляне…

Някъде в мрежата го прочетох, предполагам, че е опит за виц. И посланието му е, че дотолкова няма причини за какво конкретно да се гласува на тези избори, че човек предпочита да избере борбата за нещо съвсем отвлечено и различно, нямащо нищо общо с изборите – глобалното затопляне. Авторът на тази шега вероятно не подозира колко  е близо до истината всъщност: тези избори – не само предстоящите български, а и всички останали избори, които стават сега по света –  са силно свързани с глобалното затопляне. Но, за да го разберем, първо трябва да си изясним картинката.

Старата картина на света вече не ни върши работа. Разпадна се. Тя може и да не беше идеално сглобена, части от пъзела й липсваха, но все пак беше достатъчно ясна – живеем в свят, в който икономиката се глобализира, а отношенията се либерализират. Рамката на тази картина обаче се поразкриви, пропука се и ето че се и счупва тук-там, а от пролуките изпадат отделни парчета от пъзела. Ние ги наблюдаваме изненадани, не ги проумяваме и се задоволяваме само да ги назоваваме: брекзит, Тръмп, стената, Ердоган, оградата, холандски избори, френски избори…

Вътре в картината ли бяха досега тези части, те ли бяха умело скрити или ние бяхме небрежни наблюдатели? Не се проявяваха или не искахме да ги видим? Защо рамката не издържа и как сега да си сковем нова, по-издръжлива, по-съответна на частиците, от които е съставен животът? Това са въпросите, на които светът търси отговор сега и всички избори, които се правят, са част от търсенето на този отговор.

Със сигурност стените и оградите не са част от правилния отговор. Посочете ми една стена, която не може да бъде прескочена, назовете ми една ограда, която е опазила нещо, което някой е решил да ограби, и ще призная, че греша. Виждала съм прословутата ограда между САЩ и Мексико в най-образцовия й участък между Сан Диего и Тихуана. Не може да има по-висока, двойна, осветена, охранявана по въздух, земя и вода ограда от тази. Уверявам ви – прескачат я. Дори има случай, в който по предварителна уговорка няколко хиляди души я прескачат едновременно, видях документалния филм, в който неколцина бяха хванати, останалите успешно избягаха навътре в САЩ. За една друга възможно най-стабилна стена, онази в Берлин, думата не е прескачат, а пролазват – по тунели под земята. За българския панаир да се пази границата тези дни от кукери и с тъпани по часови график, няма изобщо да отварям въпрос. Няма невъзможна за преминаване стена или ограда, няма.

Защо тогава толкова много хора се вкопчиха в идеята да се строят стени, защо лидери печелят избори с идеята всеки да си стои там, откъдето е? Защо изведнъж великата битка се оказа не срещу бедността, неграмотността или други световни опасности, а между национализма и глобализма? Ето го отговора: Защото това, което е сега светът, не ни харесва и най-лесната човешка представа е, че след като преди не е било така, значи трябва да се върнем там, назад – в преди-то, да възстановим порядките в оня вид, в който не са били опасни, да се завърнем като блудни синове с добрия стар дом  на миналото, в което хората не можеха да щъкат където си искат по света, работеха в близост до дома си, произвеждаха си чисти зеленчуци, ходеха по улици, на които минувачите бяха със сравнително еднакви антропологии и не се разминаваха с човеци, за които не си сигурен дали под заметнатия чаршаф не са омотани с жици и взрив.

„Да направим отново Америка велика!“; да излезем от Европейския съюз, за да бъдем отново великата Британия, каквато сме били преди Европейския съюз; да бъдем като Балканджи Йово; да изчистим Франция; да отидем дотам, докъдето се е простирала османската империя; да върнем блясъка на царска Русия… Да се завърнем, да се завърнем там, в сигурното, в спокойното, в тихото, в чистото, в ясното – това е разбираемо желание. Но то има голям недостатък – не е възможно. Да оставим дали е правилното, да не мислим дали е справедливото – достатъчно му е, че е невъзможно. И тъй като самите му носители и поддръжници чувстват огромната несъвместимост между желано и възможно, те компенсират с агресия. Агресия да го наложат, агресия срещу всеки, който не е съгласен.

Защо пък да е невъзможно? –  ще скочат и сега. По много причини не е възможно, дори само по една, колкото смешна и дребна да изглежда тя – в онова блажено-спокойно време интернетът не е бил измислен. Ако искаме да го върнем, ще се наложи да „отмислим“ интернета. На практика ще се наложи да върнем с магически ход всичко, което създава съвсем различната картина на света – електрониката, телекомуникациите, климатичните промени, глобализираната икономика и общо взето всичко, от което е съставен живота ни.

Всъщност можем да пробваме нещо друго: да си въобразим, че е възможно да се върнем, да се опитаме да го направим, толкова старателно да имитираме, че го правим, та то наистина да се превърне в действителност. Това всъщност ни предлага национализмът. На непоносимата в момента картинка на глобализма, национализмът противопоставя друга картинка – поносима, но невъзможна. Един спукан балон срещу един напомпан фалшив балон – това е всъщност битката на глобализма с национализма. Затова рамката на живота не издържа, чупи се и се разлетяват необясними парчета. Невъзможното вчера го виждаме днес, а за утре изпитваме страх.

Как рамката може отново да бъде стабилизирана и в нея да се преподредят старите и намерят място нови парчета от пъзела – това е големият световен въпрос днес. Вече  си признахме, че днешната комбинация от глобализирана икономика и либерализирана политика не доведе до успех – тя доведе до разделянето на света на малък богат елит и гневно мизерстващо мнозинство. Затова се налага да се избере друг вариант, друга комбинация – или икономиката да стане национална, или политиката да се глобализира. Това е всъщност голямата битка днес – между идеята да се глобализира политиката и идеята да се национализира икономиката. Битката срещу СЕТА и ТТИП, споровете дали има климатични промени, дрязгите до кръв в българския фейсбук, караниците в кафенетата, репликите на политическите лидери и всичко останало, за което се сетите, е всъщност част от тази битка, независимо дали хората, които участват в нея, съзнават, че са част от две световни армии – армията на хората за отворен срещу армията на хората за затворен свят.  Свободата срещу сигурността, застраховката срещу предприемчивостта, рискът срещу гарантираността и т.н.

В този момент тероризмът пое ролята на главен световен аргумент и всекидневно накланя везните в полза на затвореността, стените, оградите, национализма. Сега той побеждава тук-там, но може би ще разширява своята територия, може би дори ще се превърне в преобладаваща илюзия. Точно така – илюзия. Защото днес светът може да успокои отделни свои страхове с национализъм, но големите, истинските, световните проблеми не могат да бъдат решени на национално равнище. Най-сериозните проблеми на човечеството са глобални – предстоящите екологични проблеми, надвисналите опасности от електронната престъпност, за която няма граници, биоинженерните проекти, които могат всеки момент да ни изненадат с изпитания от съвсем нов род.

Дори и да се върне изцяло в плен на национализма, човечеството ще бъде принудено да разбере, че са нужни усилията на всички държави, ако се случи, да речем, голяма екологична катастрофа. Само ще е платило много голяма цена за националистичните си заблуди. И ето, че идваме до т.н. смешка от началото: Ти за кого ще гласуваш, ами май че ще гласувам за борбата с глобалното затопляне. Не, не е смешно. Сериозно и вярно е. И проблемът, и решението му са кодирани в самото му название: глобално затопляне. Попитайте впрочем някой твърд националист какво мисли за глобалното затопляне. Ще ви каже, че няма такова нещо. Не че има доказателства или аргументи, просто е по-лесно да няма такова нещо, за което нямаш решение.

Мисли глобално, действай локално – такава беше нагласата на човечеството няколко десетилетия. Сега национализмът се опитва да ни убеди, че по-добра е следната: Мисли локално, действай локално. Дано не му повярваме, защото само след тежък и страшен урок ще проумеем, че връщането назад е невъзможно, а напред ни чакат глобални проблеми, чието решение е възможно само с глобални усилия.

Редута.