В търсене на вечния човек

Дълго време търсех жанра, който да отговаря на това как аз виждам света. На това как е устроено моето око, моето ухо... Пробвах себе си...

И избрах жанра на човешките гласове... Своите книги аз оглеждам и изслушвам по улиците. През прозореца. В тях реални хора разказват за главните събития на своето време - войната, разпадането на социалистическата империя, Чернобил, а всички заедно те оставят в словото историята на страната, общата история. Старата и най-новата. А всеки  историята на своята малка човешка съдба.

Днес, когато светът и човекът станаха толкова многолики и многовариантни (изкуството все по-често признава своето безсилие) и документът в изкуството с тава все по-интересен, без него вече е невъзможно да си представим пълна картина на нашия свят. Той ни приближава към реалността, той хваща и оставя оригинали от миналото и случващото се. След като работя над 20 години с документален материал, написах пет книги, постоянно се убеждавам и повтарям: изкуството не подозира за много неща у човека, не се досеща и тогава неопознатото изчезва безследно.

Но аз не пиша сухата, гола история на факта, на събитието, аз пиша историята на чувствата. Това може да бъде наречено и пропусната история. Какво е мислел, разбирал и запомнял човек по време на събитието? В какво е вярвал или не е вярвал, какви илюзии, надежди, страхове е имал? Какво е разбрал за себе си и за света... Това е нещото, което е невъзможно да си въобразим, да измислим - поне в такова количество достоверни детайли и подробности. Ние бързо забравяме какви сме били преди 20 или 50 години. А понякога се срамуваме или сами не си вярваме, че точно това е станало с нас. Изкуството може да излъже, а документът не мами... Макар документът също да е нечия воля, нечия страст. Но аз изграждам света на моите книги от хиляди гласове, съдби, парченца от нашия бит и битие. Всяка своя книга пиша 4-7 години, срещам се и разговарям, записвам 500-700 души. Моята хроника обхваща десетки поколения. Тя започва с разказите на хора, които помнеха революцията, бяха минали през войната, сталинските лагери и върви към наши дни - почти 100 години. История на душата - на руската душа. Или по-точно, на руско-съветската душа. Историята на великата и страшна Утопия - комунизма, чиято идея не е умряла окончателно не само в Русия, но и в целия свят. Тя още дълго време ще изкушава и подмамва човешките умове. И аз бих искала да оставя разказите на самите й свидетели и участници.

Моята хроника продължава. Вървя през времето подир моите герои...

Първата книга - "Войната няма женско лице"

По фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия воюваха над 1 милион жени. Не по-малко участваха в партизанската и нелегалната съпротива. Те бяха между 15 и 30-годишни. Те владееха всички военни специалности - летци, танкистки, автоматчици, снайперистки, картечарки... Жените не само спасяваха, както и по-рано, като работеха като милосърдни сестри и лекари, а и убиваха.

В книгата жените разказват за войната, за която мъжете така и не ни разказаха. Такава война ние не познавахме. Мъжете говореха за подвизите, за движението на фронтовете и военачалниците, а жените говореха за друго - колко страшно е да убиеш първия път... или да вървиш след битката по полето, където лежат убитите. Те лежат разпилени като картофи. Всички са млади и ти е жал за всички - и за вемците, и за своите, руските войници.

След войната жените имаха още една война. Те криеха военните си книжки, справките за раняванията си - защото трябваше отново да се научат да се усмихват, да ходят на високи токчета и да се омъжват. А мъжете забравиха за своите бойни другарки, предадоха ги. Откраднаха им Победата. Не я поделиха.

Втората книга - "Последните свидетели (100 недетски разказа)"

Споменът за войната на тези, които по време на войната бяха на 7-12 години. За войната говорят деца. Не политици, не войници и не историци. Най-безпристрастните свидетели. Войната, видяна през детските очи, е още по-страшна.

Третата книга - "Цинковите момчета"

Книга за войната, която бе неизвестна и скрита от собствения народ - за войната на съветските войски в Афганистан. Хората се досещаха за нея само по цинковите ковчези, пристигащи от непознатата страна.

Това вече е друга война и човекът в нея е друг. После ще го видим и в нови войни - в Югославия, Чечня, Нагорни Карабах...

Често са ме питали: защо толкова книги за войната? Вие сте жена, а за войната обикновено пишат мъжете? Защото ние нямахме друга история, цялата ни история е военна. Ние или сме воювали, или сме се готвили за война. Иначе никога нямаше да живеем. Ние дори не подозирахме колко военни хора сме. Нашите герои, нашите идеали, нашите представи за живота са военни. Ето защо толкова лесно се лее кръв по земята на бившата империя...

Четвъртата книга - "Чернобилската молитва (хроника на бъдещето)"

След Чернобил живеем в друг свят. Но съвпаднаха две катастрофи: космическата - Чернобил, и социалната - потъна огромният социалистически континент. И това второ крушение затъмни космическото, защото ни е по-близко и разбираемо. Това, което се случи в Чернобил, стана за първи път на земята, и ние сме първите хора, които преживяха това. Ние с това живеем, с нас нещо се случва: променя се формулата на кръвта, генният код, изчезва познатият ландшафт... Но за осмислянето е необходим друг човешки опит и друг вътрешен инструмент, които все още нямаме. Нашето зрение, нашето обоняние не вижда и не чува новия враг - бих казала, врага от бъдещето - радиацията, дори нашите думи и чувства не са приспособени към това, което се случи, и целият опит от страданията, какъвто представлява нашата история, тук не помага. Мярката за ужас при нас е една - войната. По-нататък съзнанието не мърда.

Застива. А това, което се нарича Чернобил, е отвъд ГУЛаг, "Аушвиц" и Холокоста...

Трудно е да се защитим от това, което не знаем. Което човечеството не знае. Някога тези години, нашите години, чернобилските години ще станат митични. Новите поколения едно след друго ще се обръщат назад, към нас: как се е случило това, що за хора са живели тогава, какво са чувствали, какво са мислили за това, какво са разказвали и запомняли?

Тази книга не е за Чернобил, а за света след Чернобил. Свидетели разказват... Успели са да разкажат... Много от тях вече са умрели... Но все пак са ни изпратили сигнал...

Пет книги за това как хората са убивали и как са ги убивали, как са строили и вярвали във Великата Утопия, как човешкият живот при нас през цялото време е бил равен на нещо - на идеята, държавата, бъдещето. Ние живеехме в окопите, на барикадите, на строежите на социализма. "Но, - помислих си аз, - всичко това е страшна истина, но не е цялата истина за човека?" Така се роди идеята за книгата "Чудният елен на вечния лов (сто разказа за руската любов)" Книгата е за това как руският човек иска да бъде щастлив, мечтае, но все не му се получава... Защо? И как си представя Дома? Щастието? Любовта? И в  края на краищата, в какво според него е смисълът на живота? Какви сме ние?

Човекът се променя. Нашият свят се променя Хрониката продължава...

----

* Авторката е писателка и журналистка от Беларус. Тя бе удостоена с Нобелова награда за литература за 2015 г. Препечатваме изповедта й от нейната лична страница.