Вече повече от шест месеца Израел е въвлечен във война, не само в Газа, но и в прокси конфликт с Иран. В събота вечер този прокси конфликт за първи път прояви своята активност и създаде предпоставки за ескалация към директен конфликт, след като Иран изпълни своята военна операция „Истинско обещание”.

Защо Иран нападна Израел?

Отговорът на този въпрос може да се търси в поредица от събития, които намират своите корени и развитие през последните 10-15 години. Иран успешно е брандиран като основния враг на Израел в региона. Нещо, което не може да не се отчете, с оглед на факта, че страхът от иранското влияние в Близкия изток беше и една от причините лидерите на много от арабските страни в региона да преосмислят отношенията си с Израел и да сформират стратегически връзки, които да се конкурират с тези на Иран.

Ако трябва обаче по-дълбоко и аналитично да разгледаме въпроса, то Иран нямаше друг избор освен да се намеси директно в конфликта. Криенето зад проксита дълго беше успешна стратегия, но след поетапното ликвидиране на редица висши ирански военни, които координираха иранските проксита, Техеран започна да разбира, че координирането на много точки за натиск срещу Израел не дава нужните резултати.

Трябва да е ясно едно и то е, че след 7 октомври 2023 г. Израел не разглежда войната срещу „Хамас“ като единственият конфликт, а напротив, Израел е в разширен регионален конфликт с т.нар. Огнен пръстен на Иран, който използва пет точки за натиск срещу Израел и неговите съюзници.

Кои са тези пет точки?

Освен „Хамас“ в Газа и Западния бряг, разбира се, трябва да споменем „Хизбулла“ в Ливан, иранските милиции в Южна Сирия и „Популярния фронт” в Ирак, а и от половин година насам и активното участие, което имат хутите в Йемен, чиито пиратски набези над търговски кораби в Баб-ел Мандебския проток нанасят не малко икономически вреди.

След ликвирането на Касем Сюлеймани през 2020 г., Иран се наложи да преосмисли подхода си за конфронтация с Израел. Това заедно със сформирането на съюзи с Авраамовите споразумения между Израел и няколко държави в региона, както и затоплянето на отношенията между Израел и Саудитска Арабия, принуди режима да децентрализира прокситата, давайки им повече средства, но и повече автономия на действие. Неслучайно в последните години противоракетните системи и „Железният купол” на Израел бяха тествани неведнъж. От малки ракети от Газа и Ливан, до ракетите и дроновете, които Иран изтреля в събота. И все пак системите на Израел и неговите съюзници успяват, макар и с голяма финансова стойност да спират до 99% от ударите на Иран.

Тук трябва да се отчете и намесата на съседна Йордания, защото прихващането на иранските дронове и ракетите се осъществяваше и след изричната разпоредба на крал Абдулла, че предоставя достъп до йорданското въздушно пространство на Израел. Нещо, което показва, колко жилав и издръжлив е съюзът на Израел с Йордания, макар и с оглед на факта, че крал Абдулла е един от най-острите критици на войната на Израел в Газа.

Но настрана от „огнените пръстени” на Иран, тук трябва да погледнем по-сериозно какви са ходовете пред Израел и Нетанаху.

Какво следва и каква ще е ответната реакция на Израел?

Атаката на Иран има повече политическа тежест отколкото да цели да нанесе някаква реална щета по Израел. Самите цели и удари показват това. Всъщност, ако трябва безпристрастно да погледнем на нещата, тази атака обслужва и аятоласите и Нетаняху. Режимът в Иран не иска война, а иска да сплаши!

Иран иска да покаже, че все още има силите да възпрепятства и да влияе на процесите в Близкия изток, а за Нетаняху Иран е възможност отново да сплоти „военния кабинет” и да накара хората, които допреди две седмици призоваваха за избори в Израел, да останат в него. Преди атаката на Израел над иранското консулство в Дамаск, кабинетът на Нетаняху беше изправен пред сериозна криза. Към проблемите му се добавя и големият факт, че още няма решение за най-болния въпрос за заложниците, които „Хамас“ държи в плен, а отделно от това отношенията между Нетаняху и Байдън, доведоха до това Израел да компрометира съществена част от лобито си в Демократическата партия. Нещо повече беше и въздържането при гласуванията на САЩ в Съвета за сигурност на ООН, както и привикването на опозиционните лидери Ганц и Лапид, докато самия Нетаняху няма среща очи в очи с Байдън от месеци. Всичко това дава индикации, че Байдън и демократите не искат да имат нищо общо с Бенямин Нетаняху.

Другото нещо, което Нетаняху ще срещне като проблем, е как да укроти крайнодесните хардлайнери в кабинета, като Бецалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, особено с оглед, на това че има членове на техните партии, които потъпкват всякакви граници и призоваваха още преди месеци за удар с „тактическо ядрено оръжие” срещу Иран или използването на такова оръжие в Газа. Тук ролята на Нетаняху ще трябва да е съществена с оглед на това, че той не може да си позволи хардлайнерите да му се качат на главата. Едно е политическото оцеляване и затварянето на очите на ликудниците за това какво правят религиозните ционистки заселници в Западния бряг, но съвсем друго е война с Иран.

Има и друг вариант, който ако от Вашингтон се направлява добре, може да даде по-добри резултати. Това е вкарването в уравнението на арабските държави и по-конкретно на Саудитска Арабия. За подобна идея се заговори още преди три седмици, когато президентът Джо Байдън спомена, че има такива индикации от стана на Рияд. Сформирането и укрепването на силен регионален съюз, който значително и открито да ограничи „иранския шиитски полумесец” е единственият път напред за деескалация на конфликта. Това е и единственият път за разрешаване на палестинския въпрос. Без участието на арабските държави няма да има мир. Особено ако се стигне до война между Израел и Иран.

Тук е редно да се отчете още нещо много важно и то е, че конфронтацията между Израел и Иран ще има преки политически последици не само в Техеран и Йерусалим, но и директно във Вашингтон, където вече се чуват много сериозни критики от страна на републиканците към президента Байдън, който ясно заяви, че САЩ няма да се включат в ответен удар на Израел срещу Иран. Нетаняху не само сравнително успешно маневрира своето политическо оцеляване, но нещо повече, той като че ли успешно за него самия маневрира и в отношенията между демократите и републиканците в Конгреса. Ироничното в случая е, че докато той маневрира с лична политическа изгода, Израел започва да губи двупартийния елемент на подкрепа от страна на САЩ. Златното сечение за ненамеса и невземане на страна беше нарушено още през 2016 г., когато Нетаняху подкрепи Доналд Тръмп. Всъщност ударът на Израел срещу Дамаск преди две седмици целеше да привлече вниманието на Тръмп, защото Нетаняху иска да покаже, че е готов да продължи делото на администрацията на Тръмп, ликвидирайки втория по старшинство след покойния Сюлеймани човек на Революционната гвардия в Сирия – Мохамед Реза Захеди. Дългата игра на Нетаняху е ясна и тя е той да се улови като удавник за шамандура при евентуална победа на Тръмп на предстоящите избори в САЩ. Затова Биби изигра „иранската карта” и постави Иран пред дилема да отговори директно, а не през проксита.

Не мога да предскажа какъв точно ще е отговорът на Израел след атаката на Иран в събота, но едно съм сигурен и то е, че ако за Нетаняху предизвикването на Иран да влезе в открит конфликт му носи някакво временно политическо самочувствие, то за Иран ще става все по-трудно да прави крачки назад. Революционната гвардия все повече се превръща в организация, изолирана от иранското общество. Война за Иран навън, може да доведе до безредици вътре, а от друга страна едното око на Иран винаги трябва да гледа и на изток към Пакистан, откъде постоянно идват бежанци. Поредният многомилиарден заем от Китай не се очертава да е от полза за режима на аятоласите, а и не виждам инициатива от Китай за финансиране на такива ходове. Така че пред Израел седят повече опции, отколкото пред Иран. Включително седи и възможността Израел веднъж завинаги да реши въпроса с иранската ядрена програма.

Единственият сигурен съюзник на Иран в сегашната ситуация остава Русия, която обаче трудно ще може да играе по-съществена роля в този конфликт. Особено с оглед на това, че тя успешно засега маневрира своите интереси в конфликта за влияние между Иран и арабските държави, правейки разбира се, оръжейни и ресурсни сделки и с двете страни.

Пред Запада и по-конкретно пред САЩ стои още една дилема

И това е бързото размразяване на блокираните от републиканците ресурси за Израел и Украйна в Конгреса. Два са вариантите там, като единият е много лош, а другият има потенциал, ако е направляван добре, да служи като продължение на линията на Байдън за помощ на съюзниците на САЩ в региона.

В първия вариант милиардите в помощ, които вървят засега в един пакет, биват разделени в два. За Израел и Украйна поотделно. Републиканците дават индикации, че са готови на такъв ход, но това ще създаде дипломатически проблем за САЩ, защото ще сложи съмнения за двойни стандарти при оценката на външните заплахи за Запада. При втория вариант пакетът остава един, но бива отблокиран, подсилен и гласуван, както е в сегашната си формулировка. При този сценарий Байдън печели, защото докато помага, запазва и интереса на американската външна политика, която в неговото лице и това на предшественика му Барак Обама е в школата на „уилсънизма”, ако трябва да четем Уолтър Ръсел Мийд.

И тук достигам до заключението, което става все по-ясно за всички. Линията на американската външна политика, направлявана от президенти на Демократическата партия за напускане на някои проблемни региони, но подсилвайки местните съюзници там, е понякога политика на „нож с две остриета”. САЩ не искат да се превръщат в „големия батко”, който разчиства след малкия брат, но в същото време не могат и да напуснат региона по простата причина, че отговорността към събитията и последиците от тях са в частност последици от американското присъствие в Близкия изток. Тоест като си се хванал на хорото, ще играеш докрай.

Може би заради това популярността на Обама и Байдън в Близкия и Средния изток преживя сериозни щети. Иранската сделка, напускането на Афганистан, натрупването на проблеми в отношенията с местни съюзници. Всичко това са симптоми на ерозията на американското присъствие в региона. И единствените, които печелят от това, са ретроградните сили. Сега е един от тези моменти, в които не трябва да има колебание в позицията на САЩ в регионален аспект. Тишината от „военния кабинет” на Израел също подсказва, че всички са в очакване. На какво обаче, е въпросът, чийто отговор тепърва ще трябва да очакваме!

---

Димитър Къцарков e хебраист и докторант по международни отношения. Специализирал е в Университета в Хайфа и в Йерусалимския университет, Израел. Работил е в посолството на Израел в България, Министерството на външните работи, Израелския център за наука и култура в България, както и във фондация Orient Occident по програма на Съвета за човешки права на ООН в Мароко и Египет. Към момента развива частна консултантска дейност за старт-ъп компании, търсещи реализация на пазарите в Близкия изток и Африка. Автор на редица медийни и научни статии.