Въпросът в заглавието е огромен. Той има много нива - историческо, политическо, социологическо, психологическо и съответно - много отговори. От гледната точка на журналист тук ще се спра на два от тях, които накратко съм нарекъм трибализация и реактивност. 

Трибализация означава групово обособяване по локални, етнически, политически и др. признаци, което се изразява в самоизолиране и често - във враждебност към другите. Думата идва от английското tribe и френското tribu (племе) и вероятно буквалният ѝ превод на български би бил "оплеменяване", т.е. разделяне на общността на затворени и често враждебни помежду си племена. Трибализацията е характерна за примитивните общества, но може да се наблюдава и в развитите - например като реакция на предизвикателствата на глобализацията.

Реактивността е обратното на активността - поведение, при което индивидът и общността инкасират външни въздействия и им отговарят, докато сами не се опитват да въздействат на средата. 

По време на война хората изживяват шок и тревога. Ако разглеждаме хората в ролята им на медийни потребители, т.е. на читатели, слушатели и зрители, по време на война те не търсят в медиите непременно истината (макар повечето са склонни да декларират точно това), а търсят убежище - не физическо, а интелектуално и психологическо. Защото войната е травматично събитие не само физически, но и умствено и душевно.

Може би си струва днес да си спомним за класиката в изследванията на ефектите на масовите комуникации в средата на миналия век и по-точно т.нар. gratification studies, т.е. изследванията на удовлетвореността, която човек получава от медиите. 

Става дума за теории, изведени от теорията на когнитивния дисонанс - като теориите на консистентността, на конгруентността например. Накратко, те твърдят, че човек се стреми към последователност и съвместимост между новата информация и вече съществуващата му вътрешна картина на външния свят и е склонен на изкривява новоприетата информация заради последователността и съвместимостта.

Войната разрушава не само сгради и човешки съдби. Тя разрушава и представи и възгледи. И това на индивидуално ниво се преживява като тежък психически дискомфорт, от който човек се стреми да се освободи.

Това освобождение от тревожността той намира сред себеподобните, които възприемат, чувстват и мислят като него, уверява се, че не е сам, заблуден, безпомощен и объркан.

Споменатите gratification studies  по емпиричен път стигат до сходни изводи - че в медиите човек търси потвърждение на идеите и установките си и оттам - повишаване на личностната си самооценка. 

Казано простичко, медиите са вълшебно огледало, от което потребителят им очаква всеки ден да научава, че е прав, че не е сам и изгубен, че е от правилната страна на историята. Като драстично събитие войната засилва тези очаквания.

Това търсене на своето племе и потвърждаване на собствената правота в него наблюдаваме у нас по време на войната в Украйна. България е разделена на враждуващи племена, които симпатизират или на Путин, или на Зеленски и съответно на общата за тях територия съществуват две взаимно изключващи се разбирания за националния интерес. Както отбелязах в началото, терминът за това явление е трибализация, на български (може би) оплеменяване. 

Оплеменяването е признак, че на обществото липсва обща, здрава и достатъчно широко споделена ценностна основа. Това го прави нестабилно и в условията на демокрация тази нестабилност заразява неговите институции. Те също отразяват племенното разделение.

Медиите, традиционни и нови, не могат да избягат от трибализацията, а освен това са и неин естествен инструмент, поради това че социализират и поради функцията си да образуват около себе си общности. 

Но освен различни общности и възгледи в едно развито демократично общество винаги съществува някакъв консенсус по базисни принципи и ценности, без които обществото не може да функционира като единно цяло.

Обществените медии би трябвало да бъдат пазители на този консенсус и негов изразител. Те трябва да бъдат трибуна за широк и включващ всякакви гледни точки обществен дебат с ясни правила.

В България обществените медии често не изпълняват или частично изпълняват тази роля - не защото не могат или не искат, а защото нямат какво да пазят. Такъв обединяващ всички българи консенсус няма. Показва го войната. Преди нея го показа политическата криза. Преди нея - пандемията.

Оттук обществените медии са трибализирани като самото общество. Всяко от българските племена има или се стреми да има в тях свой началник, свой водещ, свое предаване. И когато всяко от племената получи своето феодално парче от националния ефир, ние, необяснимо защо, отчитаме плурализъм на мненията.

Всъщност имаме точно обратното - имаме редуващи се безалтернативни мнения в различни дни и часови пояси. И в часа на прокремълското племе  естествено и формално съвсем законно и безпрепятствено се лее кремълската пропаганда. 

Абсурдът е впечатляващ - в името на свободата и плурализма позволяваме пропагандата на един режим, който най-жестоко ги тъпче в самата Русия.

Известни са двата основополагащи възгледа за ролята на медиите от 20-те години на миналия век: на Уолтър Липман - че те са средство на елита да води масите и на Джон Дюи - че те са среда за включващ дебат, за различни гласове. 

Опитът показва, че политическата класа, независимо дали е българска или друга, предпочита първия възглед. Тя предпочита медиите като на средства, а не като среда.

Оттук тя се стреми да има за себе си максимална част средствата и когато става дума за обществените медии това води до механичното поделяне на програмите им буквално като баница между различни частни интереси. Такива медии са само на думи национални. Те са променлив продукт на актуалната политическа конюнктура.

За да бъда обективен, в българските обществени медии имаме примери и на функционирането им като средства и като среда. Имаме предаване като "Панорама" в БНТ, където обикновено едновременно и конкурентно са представени различните водещи политически тенденции. Имаме и "Политически НЕкоректно" в БНР (в частта му водена от Петър Волгин) , което е авторско предаване и радикална алтернатива на мейнстрийма, но което не допуска алтернативни на своите говорители. То е типично племенно предаване, но с претенция да е "различен глас" и въплъщение на сводобата и плурализма.

И две думи за реактивността. Руската пропаганда и дезинформация успяват, защото в България ги оставяме да водят играта. Те често ни пишат  дневния ред, ние тичаме подир тях да ги опровергаваме. Тоест, вместо да действаме проактивно, се държим реактивно. 

Всеки, който малко се е занимавал с пиар, ще ви каже, че колкото повече опровергаваш умишлената лъжа, толкова повече поводи даваш, тя да бъде повтаряна. Казано на професионален жаргон - храниш разказа на лъжеца.

Влизайки в диалог с източника на лъжите, ти го легитимираш като страна в честен спор, от лъжец той става носител на алтернативна гледна точка, валидна опция, която публиката може да избере. Точно това е целта му.

Така с благородното намерение да го опровергаем, започваме да играем неговата игра.

Подходът трябва да бъде точно обратният. Главната цел трябва да бъде българските медии да налагат дневния ред, те да определят менюто на темите. Те да ги градират по важност. Те да поставят акцентите. 

Това не значи да игнорират лъжите, а само да не влизат в диалог с тях. 

Грешният подход е: Донецката народна република (ДНР) каза че украински бойци за превзели кораба "Царевна",  но българското външно министерство отрече това.

При ниското доверие към българските институции, при широко разпространеното русофилство и недоволство от прехода, на кого ще избере да вярва средният кюстендилски читател - на ДНР или на Външно?

Правилният подход е: Външно министерство съобщи днес, че моряците на кораба "Царевна" са в безопасност. Това съобщи капитанът на кораба в разговор с еди-кого си. А още по-правилният е: Капитанът на кораба "Царевна" каза пред БНР, че екипажът е в безопасност.

Тук от решаващо значение е да бъдеш първи - преди медиите, които са цитирали пуснатата отвън лъжа.

България не може да се защити от външната пропаганда, защото няма своя. У  нас пропаганда стана мръсна дума. Пропаганда правят само лошите, а ние сме от добрите и в никакъв случай не посягаме към нея.

Я, обаче да се върнем към основоположника на теорията на пропагандата Едуард Бернайс. 

„Съзнателната и умна манипулация на организираните навици и мнения на масите е важен елемент на демократичното общество. (Подчертаването е мое - б.а). Тези, които манипулират този невидим механизъм на обществото съставляват невидимо правителство, което е истинската управляваща власт на нашата страна“.* (Става дума за САЩ през 1928 г. - б.а.).

"Давам си сметка, че думата "пропаганда" носи за много умове неприятна конотация - пише още той. - Въпреки това, дали във всеки случай пропагандата е добра или лоша зависи от достойнствата на проповядваната кауза и от коректността на публикуваната информация. (Подчертаването е мое - б.а).Сама по себе си думата "пропаганда" има определени технически значения, които, подобно на много неща на този свят, са "нито добри, нито лоши, а обичаят ги прави такива".

Да правиш пропаганда, означава да създадеш разказ и да го наложиш. Това може да бъде истински разказ или лъжлив разказ. По отношение на събитие като войната в Украйна днешната българска журналистика няма свой разказ. Тя повтаря чужди - основно на чуждестранни източници, присъстващи с кореспонденти на място и на често ненадеждна информация от социалните мрежи.

Българската журналистика няма свой разказ по технически причини - нейната международна кореспондентска мрежа беше в по-голямата си част ликвидирана в началото на прехода, а изграждането на нова е непостижимо скъпо в сегашните условия. Виждаме временно изпращане на екипи в или близо да районите на бойните действия, което съвсем не осигурява системното им и пълно покриване.

Оттук българските медии в огромната част от случаите нямат шанс да бъдат първи в съобщаването на новините, което е ключово обстоятелство във формирането на събитийната картина в главите на публиката. Международните редактори и отдели по отношение на войната работят почти 100-процевнтово по чужди източници, чиято информация не може винаги да бъде независимо проверена. Рискът от подвеждане е висок, ако в името на скоростта журналистът се довери на социалните мрежи.

С две думи - реактивността ни прави априорно уязвими на външни информационни влияния, независимо и в допълнение към всички други социални условия, обуславящи тази уязвимост - страх, недоверие към институциите, недоволство от прехода, образователни пропуски, културно наследство и пр.