Дългогодишният преподавател в АОНСУ и в Европейския колеж, както и в други висши учебни заведения, анализатор и публицист, геополитик и политолог, доц. д-р Валентин Вацев е име, което най-малко се нуждае от представяне.

Книгата, която читателят държи в ръцете си, е талантливо и своеобразно продължение на вектора, заложен преди повече от век от М. Пруст в неговия роман „По следите на изгубеното време“. В български условия „Хроники на безвремието“ са психограма на загубените 30 години от осмисления национален живот, които свикнахме да наричаме „преход“. 

Статиите в книгата са свързани на дълбоко смислово равнище. Подзаглавието „Краят на демагогията?“ иде да подчертае не само привидната отстраненост на автора като страничен наблюдател на този най-трагичен обществен разлом на новата българска история, на крушението на идеали и авторитети. В същото време то е и ключ към позицията на автора, разчел ръждивия йероглиф на един летопис на времето с обратен знак, в който падат маските на двойнобиографичните хора, лъсват образите на предатели и предателства. 

Така читателят може сам да състави анамнезата на болното време, наречено „преход“ , и сам да произнесе над неговите герои своята справедлива присъда.

Клуб Z публикува откъс от „Хроники на безвремието“ на Валентин Вацев (изд. "Изток-Запад").

От Логос към Ейдос

(Културата на края или краят на културата)

1. Може би най-потресаващото и незабравимо впечатление от глобалното събитие на 11 септември 2001 г., което разтресе света, е усещането, сполетяло зрителите още от първите секунди при виждането на катастрофата. Първите впечатления не бяха „Господи, какво нещастие“, „Господи, колко страдания“, „Господи, колко жертви“. Не съпреживяването на трагедията и ужасът от страданието на жертвите, а простото, ясно и едновременно объркващо усещане, че това, което виждам, не може да бъде, че това, което виждам, е действително и едновременно с това е напълно невъзможно. Може би за затихването на това впечатление, за неговото заличаване помогна милионкратното визуално тиражиране във всички световни медии на образите от катастрофата – и все пак споменът за първото впечатление е жив.

Човечеството наблюдаваше не толкова „със затаен дъх“, колкото просто объркано как действителността става невъзможна и как невъзможното въпреки всичко става действителност. Засегнати бяха дълбинни основания в световъзприятието на съвременния човек, на „Homo modernus“. Между тези, които страдаха и се възмущаваха, и тези, които се радваха и празнуваха (защото имаше и такива), при всичките им различия се очерта нещо общо – не във вторичната оценка (която можеше да бъде и положителна, и отрицателна), а в първичното усещане за срутване в дълбинните основания на това, което хората приемат за реалност.

Без връзка с физическото значение на това събитие, без отношение към въпроса кой би могъл да бъде извършителят и без интерес към това какви биха могли да бъдат непосредственитеи дългосрочните реакции на американската администрация (важни въпроси, но невлизащи в темата ни) можем да твърдим, че събитията от 11 септември 2001 г. имат пряка връзка и отношение към процеси и зависимости дълбоко в основанията на разбиранията на съвременния („модерния“) човек за това какво е реалност. Чувството, че това, което е станало (освен че, разбира се, е ужасно и че за него трябва дълбоко да се съжалява), е засегнало дълбинните основания и механизми на процеса, в който съвременният човек произвежда не само своята реалност, но и съзнанието си за нея – това чувство остана една година по-късно и вече очевидно може да е и специфичен културно-исторически и философски проблем.

2. Събитията, които послужиха като повод да се доближим към нашата тема, очевидно имат не само физическо, социално и разбира се, политическо значение. Може да се твърди, че на 11 септември се състоя „световно събитие“. Световно – но не просто в смисъл, че е станало нещо много важно. Световно – в значението, което се има предвид в теорията за мита – като събитие, което се е състояло преди историята, „споменът“ за което обитава подсъзнателния свят на съвременника и определя силовите линии, по които той осъществява своята ориентация в рационално обживяния исторически свят.

Световните събития – но нека още веднъж подчертаем, не в журналистическия, глобално-медиен смисъл – се възприемат като предисторически, но те всъщност са не само предисторични, а по-скоро „преди-извън-встрани-след“ историята и са събития в смисъла на съ-битие – като битие, съпровождащо, съ-стояващо се заедно със събитията, които запълват историческия свят и историческото време на модерния човек. „Световните събития“ са пред, след и извън исторични и затова не могат да бъдат локализирани нито на картата, нито в календара на съвремието, защото са реалност, която не е обгърната от разума, не е просветена от лъчите му, неотличима е от образите си, съществува чрез тях (като е техен перманентен генеративен модел). Те са никъде и точно затова населяват зоната, която съвременникът с помощта на Фройд, Адлер, Юнг и др. нарича подсъзнание – зоната, в която той е изтласкал всичко това, което не се подчинява на картезианското му разбиране за подреден, разбираем, каузално прозрачен и интелигибилен свят.

Веднага след трагедията от конвейерите на Холивуд бяха свалени неизвестен брой подготвящи се „суперпродукции“, в които американският гражданин предстоеше да види отново и отново нашествието на космическото зло по своите земи както и неговото победоносно отхвърляне. Американският зрител – пък и световният зрител – няма да може да види „Терминатор 8“, „Денят на независимостта 5“, „Челюсти 4“ и т.н. Те бяха свалени не просто в името на т.нар. политкоректност (единствената цел на която всъщност е „да не се увеличава страданието“). Като че ли причините за това сваляне бяха не толкова в сигурния комерсиален неуспех на тези незавършени продукции и не толкова за да не се множат образите на страданието. Като че ли някой се досети по напълно ирационален, но и напълно правилен начин, че злото и без това е викано достатъчно чрез самото му изобразяване и по-нататъшното му визуално мултиплициране не е напълно безопасно. Това беше ход в рамките на магическата логика и все пак адекватен.

3. Събитията, които споменаваме, бележат границата между различните дълбинни тълкувания, базисни интерпретации и метаразкази, които стоят в подсъзнателните (митологични) основания на т.нар. Нов световен ред – възприеман като същност, смисъл и генерална метафора на глобализиращия се свят. Този ред до 11 септември 2002 г. удивително напомняше пророческите видения на Кьонигсбергския мислител Имануел Кант, описани в проекта му „За вечния мир“. Това е свят, в който противоречията са заличени, антагонизмите – неутрализирани, конфликтите – опосредени. Свят, в който по модела на хилядолетното царство (милениум – и това съвсем не означава третото хилядолетие на западното човечество, а хилядолетието, описано от св. Йоан Патмоски в Откровението) Агнецът и Вълкът ще лежат заедно на зелената морава, защото конфликтите им ще бъдат радикално и окончателно опосредени.

Идеята за всеобщо опосредяване, запогасяване на конфликтността изобщо, за управляването на конфликтите в необходима, т.е. продуктивна посока в мондиалистки смисъл бе ядрото на глобализационната визия преди Събитието. След трагедията обаче Кьонигсбергската идилия на Вечния мир беше неусетно, но много бързо заменена с едно друго виждане за смисъла и същината на процеса на глобализация и на резултатите му. В глобализирания свят след 11 септември сатанинските импулси на вълка се приемат като неотстраними и вечни, а агнето е длъжно – ако иска да запази и мира, и кожата си – да бъде добре въоръжено. Това е Pax Americana – свят, в който доброто и злото се срещат за безпощаден сблъсък и в който основните конфликти не се поддават на опосредяване.

4. Зад първия свят, който остана безвъзвратно в миналото преди Събитието, стои не просто визията на Кант (дала живот впрочем на множество по-късни не само социалдемократически, но и социаллиберални практически проекти за устройство на света). Не просто лутеранското протестантство на Кант е дълбинната смислова основа на хилиастичните видения за свят с много разнообразие и малко противоречия; това е идея, в която така свято вярваше и предишната американска администрация.

Още по-надълбоко в нерефлексивните, предонтологични и затова митологични корени на тази идея наистина ще намерим раннохристиянският „метаразказ“ за хилядолетното царство, за Богочовешки свят, в който злото е несубстанциално и няма онтологична плътност, в който Врагът на човешкия род няма своя свободна воля и затова е послушен изпълнител на волята на Създателя, свят в който злото – дори и най-чудовищното – може да бъде единствено и само наказание или изпитание. Но раннохристиянското ядро на просветителската визия за глобализирания свят е съчетана с юдео-християнски корективи за богоизбраност на агента, на когото е предписано да донесе светлината, да сътвори реда и да победи злото – това, разбира се, е белият човек (предимно протестант, предимно англосакс, предимно американец) със своята мисия, със своето бреме и особена отговорност.

5. Съвсем друга е архетипичната основа на глобалността (и продуктите ѝ) след Събитието. Сблъскват се двама противници: единият е видим и рационален, той защитава целия свят на традиционните представи, ценности, традиции и норми, характерни за Запада. Другият е невидим – и това не е светът на другите народи и култури, не е Изтокът, нито Югът, нито е някаква друга религиозна вселена. Това е скритият и таен свят на различни „затворени общности“, съществуващи навсякъде – и затова неподдаващи се нито на локализация, нито на идентификация. Единият свят има ясна структура, лице, форма и място. Другият е аморфен, хаотичен, деперсонализиран, екстериториален, извънвременен и извънпространствен.

„Това е конфликт без бойно поле и плацдарми, конфликт с противник, който се смята за неуловим“ – заявява президентът Джордж Буш. „Очаква ни война, различна от предишните. Няма територия, която противникът да е окупирал. Ние не можем да определим рамките на тази война нито във времето, нито в пространството. Врагът се намира на много места едновременно, често в границите на нашата собствена страна“ – убеден е държавният секретар Колин Пауъл. Агентът на Злото (терористът) вече не е познатият от миналото политически екстремист-идеалист (от рода например на комуниста Че Гевара). Принципиалната онтологическа невидимост е негова основна форма на съществуване. Той е Другият – неопознат, преструващ се на мъртъв, на не-терорист, на безопасен, умеещ да бъде едновременно всякакъв и никакъв, навсякъде и никъдe – Той е То!