Клуб Z публикува откъс от "Оцелелите. Рисунки на оцелели от Хирошима и Нагазаки" на издателство "Изток-Запад".

Какво видях този ден (Бернар Есмен)

Съзнанието на оцелелите от този дълъг ден е белязано от адски гледки, които често напомнят „картини от ада“ (jigoku no e) и „китайските сенки“ (kage-e), за да дадат представа за състоянието на ранените и за овъглените тела. Писателят Хара Тамики, който „останал жив“, защото „бил в тоалетната“, излиза от своята срутила се къща и открива тези голи „странни, загадъчни“ тела – подути лица, очи, от които се виждат само тънките цепки, коси, понякога настръхнали, олюляваща се походка, протегнати напред ръце (за да се пазят от светкавицата, хората инстинктивно слагат ръце над очите, а кожата им е обгоряла, понякога разтопена). „Някогашни човешки създания в шествие на живи хора“, казва Тоге Санкичи. 

Тези скитащи сенки бягат и не намират убежище, защото вече нищо не съществува. „Къде отиде, Хирошима?“, реве бесен мъж към този „друг свят“, където няма нищо човешко и където нищо не изглежда възможно. След огъня най-важният елемент в разказите е водата. „Шествие на призраци“ се движи групово, слива се в едно и се тълпи около многобройните рекички, които минават през деня. Обгарянията са такива, че хората не се колебаят да влизат във водата, където умират масово. „Тълпа, струпала се на брега на реката, пълзяща по вързаните салове“, казва Тоге Санкичи. Най-малката бара, най-малката цистерна, най-малката кална локва привлича десетки хора, които се потопяват и пият в нея. Мидзу, мидзу!, „Вода, вода!“, викат нещастниците. Липсва вода за пиене, канализацията е разрушена. 

Спасителните екипи са получили указания да избягват да дават вода на жертвите. Който пие, често умира по-бързо, защото е заразен от облъчената вода. Но не е само опожаряването. Къщите също са паднали и хиляди хора са в плен на развалините. 

Много рисунки изобразяват подобни адски сцени, където оцелелите, често пъти и те ранени, се опитват да освободят свои близки или свои приятели от развалините.

Правят каквото могат, но гредите за вдигане са нерядко много тежки, а огънят се доближава застрашително. Когато нещо е невъзможно, по-добре е да се бяга. Близките в плен на развалините приканят своите спасители: „Бягайте! Бързо!“ вика бащата на Ген на жена си и на сина си, който трябва да го остави с малкия си брат на пламъците. 

Много хора са обсебени от чувство за вина: „Нищо не можах да направя, за да ги спася.“ „Не знаем какво се случи.“ Колкото и странно да изглежда, хората не са преживели катастрофата каквато е била.

Живели са преди нея или след случилото се. Всичко е станало толкова внезапно, за да могат хората да го разберат и назоват. 

Откриват станалото посредством неговите последици, неговото въздействие върху хората, нещата, любимите места. Пожарът продължава цялата нощ и още дни наред, още много нощи. От възвишенията, където са избягали, оцелелите гледат светлините, мислят за безследно изчезналите.

После настъпват сутрешните паузи: сформират се няколко спасителни екипи. В развалините умиращите издъхват сред купища трупове. Деца търсят да се скрият от слънцето, което дърветата вече не спират. Водата продължава да липсва, оцелелите страдат от неутолима жажда.