Водеща: Здравейте, скъпи зрители, ето, че 2019-а клони към своя край и днес сме се събрали в нашето телевизионно студио, за да изпратим старата и да посрещнем новата година с двама велики умове, с двама живи философи, с единствените двама души, които каквото и да кажат, все са прави, щото никой не им разбира и опонира. Нека посрещнем господин Ивайло-Нойзи Цветков и господин Ахмед Доган. Добър вечер, господа!

Нойзи: Аве, Цезар, bedecke deinen Himmel Zeus, Понселе и теоремата за четириъгълниците да пребъдат, а на простосмъртните също добър вечер.

Доган: Аве наздраве!

Водеща: Дълго време се питах как да разговарям с Вас и тъй като, признавам, преводач от латински не намерихме, реших да подходя нетрадиционно. Ще отстъпя микрофоните на гостите и ще помоля те да проведат интервюто си сами.

Доган: Ко значи преотстъпя? Какво си преотстъпила, ма, таз тиливизия си е моя! Ай и нахални станаха журналята, микрофони имат, ще питат, ръка не целуват... Да не ти изстине столчето, момиченце? Я вземи мерки сама, да не ги вземам аз, щото порциите в таз държава аз ги режа.

Водещата вади един кухненски нож и се разрязва на порции пред камерата. Студиото потъва в кръв. Нойзи леко изтръсква няколко кървави капки от крачола си и кръстосва елегантно крака:

Нойзи: Господин Доган, да се откъснем за малко от тривиалните тегоби и фрустрации на плебейската журналистика и да поговорим...

Доган си сипва отново: Съгласен съм, господин Нойзи, да говориш за историята, оказва се, че е равносилно, дори по-значимо от това да я правиш. Затова приемам поканата ви, ще спра за кратко да правя историята и ще я обговоря.

Нойзи: Имаш невероятен усет и контрол над метафорите - и затова ще те помоля именно с метафора да опишеш България на прехода, днешна България; а след това, и една утопична България.

Доган: Като прелиствам различни страници с анализи и лични спомени на участници в Прехода, за сетен път се убеждавам, че ретроспективното изместване е проклятието и достойнството на историята, когато е третирана с „лично участие” и от близка дистанция.

Нойзи: А метафората?

Доган: Ми България е кат един язовир, на който хидроинженерът й е на три уискита. Туй ми е метафората.

Нойзи: Чудесно казано. Няма и следа от празнобърборенето, което, признавам, е вид принос към езика. Нещо като ultracrepidarian към английския, с онази препратка към Апелес и обущаря (смях)

Доган: (Смях)

Нойзи: (Смях)

Доган: (Смях)

Нойзи: Смея се, защото вече твърде много „опростяваме“ всичко, за да ни разберат „хората“, а нашата работа би трябвало да е в това постоянно да ги приканваме да стават по-любопитни, по-умни, да анализират повече.

Доган: По-сложно казано, темата за Прехода като че ли е на път да се превърне в „историческа реалност” и формално е предметна област на изследване от анализатори и историци. Но тъкмо заради „близката дистанция” и „личното присъствие” реалността на Прехода е от хибриден тип с явно доминиране на политическото над историческото. Затова оценките за Прехода като правило си противоречат, дори взаимно изключват. Но тази привидна обективна неопределеност на ценности, позиции и оценки за 30-годишен период от най-новата история на страната е нормален феномен в условията на демокрация.

Нойзи: Според теб как може едно изначално колективистично, кланово общество като нашето (по Хофстеде), да се пригоди към студения индивидуален свят?

Доган: Проблемът е, че се появи ново поколение, което възприема реалността на Прехода с изкривени оценки и позиции или като незавършен процес без котва.

Нойзи: Фройд би поспорил. Понселе и той.

Доган: Ми малко им е пиенето, затва.

Нойзи: Една от темите, за които не се говори, е дистимията – т.е. състоянието на „обездуховяване“ в източните демокрации. Т.е. разпадът на духовността и на християнските ценности, който директно може да се проследи в категоричното широко разпространено опростяване и пошлостта. Как да се отървем от новия „дявол“ - консумеризма?

Доган: Дисхармонията на цикъла на натрупване с този на разпределение и преразпределение, разбира се, не е от сантимент към „социалната идея”, а от увеличаването на рисковите фактори за предизвикване на рецесия, вследствие на прекалено широко отворената ножица между бедни и богати. И твърде малко пиене.

Нойзи: Credo ut intelligam!

Доган: И от мен наздраве!

Нойзи: Ama Deum et fac quod vis! Да послушаме Моцарт, докато изнасят... ъм... порциите на водещата, в което аз провиждам една интересна метафора на метафизично ниво за съдбата на класическите медии не само у нас. А за нашите зрители, следва „Сам в къщи“.