За нея казват, че има най-красивия сопран. Красимира Стоянова е сред най-известните съвременни оперни певици в света. Тя е постоянен гост-солист на държавната опера в България. Изнасяла е концерти „Метрополитън“ и „Карнеги хол“ в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънтгардън“ и „Роял Албърт хол“ в Лондон, „Миланската скала“, „Дойчеопер“, „Концертхаус“ в Берлин и много други. Носителка е на множество престижни награди. 

Г-жо Стоянова, колко струва успехът ви?

Сигурно струва много, защото  съм се лишила от много неща. Но зависи кой как го приема. Дали е лишение или не, това е въпрос на  избор. Аз от дете живея по този начин. Моите родители  бяха  двама артисти без приложение, така да се каже: баща ми имаше прекрасен клас и обожаваше класическата музика и операта. За него цигулката беше най-святото нещо. А майка ми умееше да пише и го правеше с огромно желание и успех, макар, че нямаше време за това, защото трябваше да се грижи  за нас. Налагало се е да мислят прагматично,  за да могат в онези трудни години да могат да дадат образование на нас двете ни със сестра ми. 

Но освен изкуството в моето семейство винаги е била уважавана и обичана и свободата на избор. Естествено, баща ми ми е помагал и ме е насочвал в живота, в развитието ми като личност, но винаги с възможността да избирам. Човек трябва още от ранна възраст да бъде правилно насочван. Мисля си, че аз съм щастливка в това отношение. Обичах да рисувам и въпреки, че самата аз смятах това си призвание за по-силно от това да бъда музикант, избрах музиката. И слава Богу! С годините разбирам, че  не бих могла да живея без музика. Имах възможността да изградя характера си, да се науча на дисциплина. Нямах ден, в който да съм свободна. Този начин на живот стана моя втора природа и трябва да призная, че така се живее много по-лесно. 

Успяваме ли да оценим днес свободата, която имаме?

Не, по никакъв начин. Хората не оценяват нито свободата, нито това, което ни се предоставя като възможности. Но какво е свободата като понятие – свободата на духа или свободата да правиш каквото си искаш, без да си задаваш въпроса: пречиш ли на другите. Да си свободен е нещо много сериозно, отговорно. Това понятие не трябва да се бърка със слободията, която царува много нашироко. Жалкото е, че доста хора приемат свободата като слободия. И считам, че цялата тази обърканост идва от лошото възпитание, подменената ценностна система, неуважението между хората, непоносимостта  един към друг. 

Имам усещането, че ние се самоограничаваме, сами нарушаваме свободата си, като често с живота си имитираме живота на някой друг - било той артист, идол от т.н.V.I.P общество,  ограничаваме се с повтарянето на определени модели на поведение и какво ли още не. Но смятам, че свободата е силата да вземеш решение и да поемеш отговорността от това. 

Има обаче друг проблем - системата, която налага сериозни ограничения на личността. Оказва се, че днес ние не можем да представим живота си без мобилен телефон, например. И защо? Защото се оказва не само задължително удобство, но и като че ли спасително средство. Човек не знае какво може да му се случи на улицата, той трябва да има възможност веднага да потърси помощ. Или да бъде лесно намираем, на разположение, да е във всяка една минута в действие във връзка с работата си. Това също е доста претоварващо. 

Не мога вече дори да си спомня как сме се чувствали преди, когато по цял ден сме били извън дома без телефони.. Явно времето го налага, както се казва. Но усещането ми е, че този „помощник“, вместо да помага повече, пречи и ограничава.

Това води ли някаква друга подмяна? 

Мисля, че е важно да се опитаме да не позволяваме да бъдат подменяни духовните ценности, за да може обществото ни да има път напред. Децата трябва да знаят какво е било, да чуват, или четат за миналото ни, за трудностите и радостите, за чудатостите, за пътя, по който сме вървели, за да стигнем до днес. А ние какво направихме ? Отрязахме пъпната връв на младите от организма. Те вече не знаят какви са, какво изповядват като нация, какво да пазят и обичат. Надсмиват се на всичко минало, защото им се струва архаично. Но това е може би защото ние, техните родители, така им го предаваме, без уважение, без обич. И тук отново ще вместя въпроса за свободата - трябва да имаме силата, свободата да съхраним себе си чрез нашите деца!

Защо днес някои смятат, че честният труд е за будали?

Ами защото много е по-лесно да не се работи… Ако можем да  получаваме даром всичко така както си стоим, например пред компютъра, или да „краднем“, или да излъжем, ако може да направим една далаверка, но само не и да работим, просто паричките лесно да стават… 

В момента върлува една болест на обществото - почти всеки иска да е бизнесмен и да си купува и продава.  А кой ще произвежда не се знае. Естествено, има хора, които с пот на челото си изкарват хляба и не се оплакват. Но нали разбирате, че те според обществената класификация са втора категория хора. А това ми се струва много нечестно. 

Тук отново допираме до проблема за подмяната на ценности. Но и в моята младост имаше този израз: учи, за да не работиш!

А, защо е толкова важен трудът?

Вече не се обръща внимание на това, че трудът е нещо много важно, което развива личността. Насоченият труд, заниманията с децата, духовните усилия, моделирането, работата с ръце, не само пипането с палци да се пишат смс-и, да сме във фейсбук и да оплюваме това и онова,  а да се майстори. Психолозите и големите педагози знаят, че работенето с пръсти е свързано директно с главния мозък, развива интелекта и пъргавината на ума на децата. Но кой го е грижа за това, важното е да си купим определена компютърна игра, да я тикнем в ръцете на 3-годишното дете и да си гледаме спокойствието, а за последствията изобщо не се замисляме…

 

За заниманията с музика изобщо не коментирам. Тя е станала в училищата едно посмешище, децата имат тези часове за свободни. А музиката винаги е била ценена от силните  нации. Например  гърци и спартанци са и обръщали голямо внимание.  Не само за правилното и хармонично развитие на личността, но и за укрепване на бойния дух: преди да тръгнат на бой спартанците са пеели определени интервали, които са ги надъхвали и са им давали сила и смелост, за да тръгнат и да умрат без страх. Защо?

Защото са познавали силата на хармонията, която е в основните на космоса. Тези седем тона не са случайни, те са физика, акустика. След като някакви си спартанци са можели това, гърците са изпитвали пиетет към музиката, стара Европа е залагала толкова много на нея, защо днес се подиграваме толкова много с музиката? Като възпитателен метод  Музиката дава свобода на духа, прави сърцето радостно!

Вас какво Ви приземява?

Фактът, че всички сме смъртни. Един ден ще се разделим от тялото. Това е много сериозен момент и ние всеки Божи ден трябва да се подготвяме за него. Работата е там, че никой никога не е готов за това. Големите духовници са знаели какво да направят с живота си така, че да се подготвят за смъртта. И тя да дойде не само желана, но и да може човек достойно да си тръгне от този свят. Това е най-важното. 

Какво означава достойно?

Не да сложиш край на живота си, защото се срамуваш. Никой не знае какво го чака в края му, в трудния момент. Защото човешкият егоизъм и гордост са много големи, така нареченото достойнство винаги е подложено на голямо изпитание. Никой никога не знае кой ще се грижи за него, кой ще бъде до него в най-трудните му мигове на болест и страдание. Не трябва да забравяме тези неща. Те ни учат на милост и състрадание. Така животът не е страшен и човек вместо да се приземява ще бъде готов да отлитне в другите измерения, опростен и щастлив.
  
Голямата оперна дама Красимира Стоянова излиза на сцената на зала 1 на НДК на 21 декември в концертното изпълнение на операта „Евгений Онегин“ от Чайковски. Тя ще изпълни партията на Татяна, редом с талантливите си колеги: Атанас Младенов, Михаил Михайлов, Виолета Радомирска, Иво Станчев. Концертът е копродукция на БНР и НДК и е с участието на Симфоничния оркестър и хор на БНР с диригент Павел Балев.