Футболният сезон вече започна - криво-ляво. Много неща се променят, но има и такива, които не мърдат. Гледаме ги и слушаме всеки сезон. Като например фразите на играчи, треньори и клубни босове и функционери край българските стадиони.

Лошото е, че напоследък и извън терена няма артисти като преди. Помните ли варненецът Иво Димов например? Някога, когато премина в ЦСКА, той заяви на Армията, че избрал “червените” пред “Литекс”, тъй като в Ловеч имало “един покрит мост и един трафопост, а Иво Димов трябва играе в София и в ЦСКА.”

Той говореше за себе си в трето лице, отплесваше се, сменяше темата от футбол на ядрена физика, история и философия. Поучаваше репортерите.

Сега няма такива образи. Един Венци Стефанов ни остана. И Димитър Пенев. Понякога Валери Божинов. Все по-рядко Вили Вуцов. Христо Крушарски е свеж полъх.

Клуб Z прави подборка от най-често употребяваните клишета в българския футбол. Някои от тях явно ще си останат евъргрийни.

И това са не просто клишета, много често тези фрази нямат много общо с реалността.

Треньорите

“Селекцията при нас е един отворен процес. Привлякохме необходимите футболисти, но до края на трансферния прозорец има време. Имаме нужда да се подсилим на още 2-3 поста, но ще вземе само качествени попълнения, не пълнеж.”

Толкова е “отворен” процесът, че българският футбол вече от години прилича на хан. Само дето не се знае кой пие и за какво точно се плаща. Вземат се играчи “на кило” и те най-често са свободни агенти. Абсолютен пълнеж. Ние сме задният двор на Европа не само за автомобили, но и за играчи.

“Подготовката премина на много високо ниво. Изпълнихме поставените задачи. Изиграхме силни контроли. Момчетата се стараха. Готови сме за новия сезон. Има още какво да изчистваме, но като цяло сме готови.” 

Много бързо се разбира колко са подготвени “момчетата”. По правило българските футболисти рухват физически след около 60-ата минута, без значение по кое време на сезона играят. А “момчетата” - по адрес на играчите от отбора, е сред най-често употребяваните думи в речника на босове и треньори, че и на журналисти.

“Мисля, че играхме добре. Не мога да се оплача от старанието на момчетата. Това, което не ни достигна, е един гол.”

Из изявленията на треньорите след всеки мач в първото телевизионно интервю. А какво не достига, знаем добре - поне онези, които още гледаме български футбол.

“Във всеки един мач играем за победа. Независимо как се казва съперникът.”

“Играем мач за мач. Пък каквото стане.”

“В момента мислим само за следващия мач, който винаги е най-важният. После ще мислим за дербито.”

“Хубавото на футбола е, че винаги има следващ мач след седмица и можеш да се поправиш.”

“Целта пред нашия отбор е не само да побеждава, но и да радва публиката с футбол. Само така ще върнем хората по стадионите.”

А тези фрази да ви звучат познато? Така ги върнахме хората, че билетите за мач се харчат по-добре и от лотарийни билети.

Клубните босове

“Този съдия се подигра с труда на момчетата. Сега те плачат в съблекалнята, какво да им кажа като вляза!? Престъпник!”

Абсолютна класика, която може и да не чуваме вече толкова често, но няма как да минем без нея.

“Ще вземем мерки. Отборът не може да играе по този начин. Дали ще има глоби? Тези дни ръководството ще се събере и ще обсъдим въпроса.”

Това с глобите е любима журналистическа дъвка. Излиза, че всеки път щом си загубил трябва да плащаш глоба. Няма мърдане.

“С това съдийство повече не може да се продължава. В БФС трябва сериозно да се замислят по този въпрос. Искаме оставката на шефа на съдийската комисия. Да си ходи, нека дойде някой кадърен човек.”

"Аз по принцип не коментирам съдийството, но този..." (и се започва, бел. авт.)

Съдията винаги е виновен. Че кой друг?

Играчите

“Сбъднах една детска мечта. Аз още от малък съм левскар (или цесекар, бел. авт.) и сега се чувствам невероятно. Искам да помогна на отбора да се върне на върха - там, където му е мястото.”

Тази реплика беше по-позната в миналото - когато български футболисти все още преминаваха в ЦСКА и “Левски”. Няма как сега някой бразилец или африканец да каже, че от малък е носил шал на единия от двата бивши гранда. Скука.

“Благодаря на тази невероятна публика за подкрепата. Никъде другаде няма такива фенове. Ние сме им длъжници. За тях играем, искаме да ги радваме. Каквото и да кажа за феновете ни ще е малко.”

Евъргрийн, особено ако си на “Българска армия”, “Герена”, в Пловдив… Флиртуването с публиката ще си остане в речника на футболните хора. А чували ли сте играч от Западна Европа да благодари така на запалянковците си?

“Новият треньор успя да ни обедини. Имаше малко напрежение в съблекалнята, но това вече е в миналото. Тренировките са интересни. Резултатите скоро ще дойдат.”

Като се има предвид, че много често в българските тимове на сезон се сменят по двама-трима треньори, излиза, че всеки предходен първо обединява, а после разединява. Идва следващ - и той така. И до безкрай.

“Ние ще се раздадем не на 100, а на 110 процента, пък каквото стане.” 

На колко процента ще се раздадете?

“Днес не бяхме на ниво. Не и на нивото на този клуб, който е най-големият в България и винаги се бори за шампионската титла. Но продължаваме да работим и още на следващия мач ще опитаме да се върнем към победите.”

Особено трогателна самокритика след загуба на “Левски” или ЦСКА-София.

“Това е футболът. Не вкараш ли, ще ти вкарат.”

Един достоен финал. Фраза, превърнала се и в нещо като житейска мантра за мнозина, свързани с футбола в България.