Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

9 май - День Победы. Денят на Победата е празник по случай победата на СССР над Нацистка Германия във Великата Отечествена война. Установен е с указ на президиума на Върховния Съвет на СССР от 8 май 1945 г.

За зверствата на фашизма са написани томове. Тук публикуваме откъс от спомените на Леонид Рабичев, съветски художник, поет и прозаик, участник във Великата Отечествена за навлизането на съветските войски в Германия. Целта на тази публикация не е да омаловажи ролята на съветските войници за спечелването на Втората световна война. А само да напомни,  че в нито една война няма само герои, че войната може да има много лица. И всичките са грозни.

Леонид Рабичев е роден през 1923 година. Отива на фронта през 1942 година, след като е завършил Ленинградската школа за свързочници. За участието си във Втората световна война е награден с орден Червена звезда. След края на войната завъшва Московския полиграфически и нститут. От 1959 е член на Съюза на художниците на СССР. През 1962 година, след спор с Хрушчов за качеството на картините, представени в обща изложба, Рабичев е изключен от Съюза на художниците. Продължава да сътрудничи с няколко издателства, книги с негови илюстрации, получават награди, но първата му самостоятелна изложба е през 2013 година, по случай деветдесетгодишнината му. Определян е като абстракционист, летописец на Руския север. Пише и стихове, а през 1993 година е приет за член на Съюза на писателите в град Москва. Спомените си за войната започва да пише през 1999 година и ги завъшва през 2004. Излизат под заглавието „Ще го припишем на войната“(„Война все спишет“).  Леонид Рабичев умира през 2017 година.  

---

Настъплението при Орша, 24 юни 1944 година

...На 19 май от сутринта започна артилерийската подготовка, снарядите избухваха в окопите и блиндажите на немците и ги изпавняваха със земята. По въздуха бомбардировачите ни атакуваха вражеските укрепления. Една след друга групи от по шест самолета, печалните ни Ил-2, преминаваха над главите ни, но с тях се случваше нещо странно: когато стигаха до третата линия на немската отбрана, след като бомбардираха и правеха опит да се разгърнат обратно, нищо не ставаше – избухваха един след друг и падаха. От шест самолета се връщаше само един. Още по време на артилерийската подготовка ние излязохме на открито и изправени в цял ръст с недоумение наблюдавахме тези неуспешни въздушни атаки.

Рабичев през 1943 г.

След два часа напред тръгна и пехотата ни. През първата и втора линии минавахме на бегом, но пред третата залегнахме и повече не можахме да се изправим. Немските оръдия и картечници започнаха да ни покосяват, като огънят изобщо не идваше от местата, които бе обстрелвала нашата артилерия. Ужасен кръстосан огън от незасегнати немски позиции с минохвръгачки и картечници. Появата на немските бомбардировачи, гибелта на пехотинците ни, опитващи да се върнат на изходните позиции...

Настъплението бе изцяло провалено. Хиляди убити. Ранените пехотинци се опитваха да допълзят обратно в окопите. Немците не тръгнаха в контранастъпление...

Настълението на нашата войска се провали и на 29 май. Не успяхме да преминем третата отбранителна линия на немците и понесохме огромни загуби.

А на другия ден, пред строя, ни прочетоха адресираното до командващия Трети белоруски фронт генерал Черняховски страшно писмо от щаба на Върховното командване, за това, че Трети Белоруски фронт не е оправдал доверието на партията и народа и трябва с кръвта си да измие своята вина  пред Родината.

Не съм военен теоретик, бях на наблюдателния пункт и с очите си виждах колко смели и опитни бяха нашите офицери и войници. Каква невероятна храброст прояви пехатата ни и как, независимо от смъртта на другарите си, отново и отново щурмуваха немските обекти, беше ми ясна подлата формулировка на Върховното командване, беше ми ясно, беше ми ясно, че разузнаването нищо не е свършило, че пилотите ни загиваха, атакувайки фалшиви мишени, че по това направление немската армия ни превъзхожда многократно количествено и качествено, че и първата и втората заповед за настъпление бяха престъпни и че бе престъпен опитът на Върховното командване и на Сталин да прехвърлят вината на генералитета и разузнаването върху плещите на храбрите ни пехотинци, танкисти, артилеристи, свързочници, на мъртвите и оцелелите герои.

Навярно всичко това го разбираха и Сталин, и Жуков, и Черняховски, но при общото настъпление през 1944 година, нашият фронт, намиращ се на най-важния участък, трябваше, бе длъжен да тръгне в настъпление; грешката трябваше да бъде поправена не чрез смъртта и кръвта на изтощението подразделения, а чрез стратегията и тактиката на Главнокомандващия.

...

ВОЕННА ПОЩА

Свечерява се. ... Пресичаме улицата. Едноетажна къща, с няколко жилищни помещения. До входа – трофейна немска двуколка с колела от автомобил. Конят ни гледа печално, а на седалката – мъртъв, съвсем младичък червеноармеец, в краката му – завързана черна кожена торба.

Отварям я. Натъпкана е с писма от всички краища на страната ни, а адресът е един и същ. Убитото момче, значи, е пощальон, а в торбата е дивизионната военна поща.

Сваляме от двуколката мъртвия войник, вадим военния му билет. Трябва да го погребем. Но най-напред влизаме в къщата. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, на всичките полите са вдигнати, краката им – разтворени, а между краката, с дъната навън стърчат бутилки от вино. Продължавам покрай стената, още една врата, коридор, пак врата и още две свързани стаи, на всеки креват – а те са три – лежат мъртви жени и между краката им стърчат бутилки.

Добре, изнасилили са ги и са ги застреляли. Възглавниците са покрити с кръв. Но откъде идва това садистично желание – да напъхват бутилки? Нашите пехотинци, нашите танкисти – селски и градски момчета, всичките имат семейства – майки, сестри.

Разбирам, когато убиваш в бой – ако ти не го направиш, теб ще убият.  След първото убийство настъпва шок, някои започва да ги тресе, други повръщат. Но тук има някаква ужасна садистична игра, нещо като съревнование – кой ще натъпче повече бутилки, това се повтаря във всяка къща...

...

Обратно в Източна Прусия

Да, това се случи преди пет месеца, когато войските ни в Източна Прусия настигнаха евакуиращи се от Голдап, Инстербург и други градове, оставени от немците, цивилно население. На каруци, автомобили, пеша, старци, жени и деца, големи патриархални семейства, по всички пътища на страната бавно вървяха на запад.

Нашите танкисти, артилеристи, пехотинци, свързочници, ги настигнаха и за да освободят шосето, хвърляха в канавките край пътя каручките с мебели и денкове с домашна посуда, куфари, избутваха конете, отделиха старците и децата и забравяйки за дълг и чест, с хиляди се нахвърлиха върху жените и момичетата.

Жени, майки с дъщерите си, лежат от ляво и от дясно на шосето и пред всяка се извива кискаща се тълпа от мъже със смъкнати панталони.

Облетите в кръв и загубилите съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се спускат да помогнат, ги разстрелват. Кикотене, ръмжене, смях, крясъци и стонове. Командирите им, майори и полковници – стоят на шосето и се подсмихват, а някои – дирижират, по-скоро – регулират. За да успеят да вземат участие всичките им войници. Не, това не е „колективна отговорност“ и изобщо не става дума за отмъщение на проклетите окупатори, това е ужасяващ, смъртоносен групов секс.

Всепозволеност, безнаказаност, обезличеност и жестока логика на обезумялата тълпа. Седя потресен в кабината на колата, шофьорът ми Демидов е на опашка и се сещам за Картаген на Флобер и разбирам, че няма как всичко да припишем на войната. А полковникът, оня, дето преди малко дирижираше, не издържа и се нареди на една опашка, а майорът отстрелва свидетелите – изпаднали в истерия деца и старци.

......

7  май 2002 година, петдесет и осем години по-късно.

    - Не желая да виждам тези неща, настоявам вие, Леонид Иванович, да унищожите този текст. Той не трябва да бъде публикуван! – казва с пресекващ от възмущение глас моята приятелка, поет, прозаик, журналист Олга Илницкая... На лицето й е изписано отвращение, а аз съм объркан.

Леонид Рабичев, в този век.

Изобщо не съм помислял за реакцията на моите слушатели или читатели, мислех за това, колко е важно да не пропускам детайлите, преди петдесет години щеше да бъде много по-лесно, но тогава не изпитвах тази непреодолима нужда и всъщност – аз ли пиша това? Какво е то? Какви шеги си прави съдбата с мен? Най-интересното е, че не виждам разлика между тази проза и моите рисунки, стиховете ми, възникнали спонтанно! Защо го пиша? Как ще реагират нашите генерали, а немските ни приятели от ГФР, а враговете ни от ГФР?

Озарението е внезапно. Това не е игра и не е самоутвърждаване, става дума за съвсем други измерения, това е покаяние. Това се е забило като трън не само в моята плът, а в плътта на моето поколение, а вероятно – и на цялото човечество. Това е частен случай, фрагмен от едно престъпно столетие, като разкулачването през тридесетте години, като Гулаг, като гибелта на десетки милиони невинни хора, като окупацията на Полша през 1939 година, без това покаяние не можеш да живееш достойно, не можеш и да умреш достойно. Аз бях командир на взвод, повръщаше ми се, гледах уж някак отстрани, но моите войници стояха на тези отвратителни, престъпни опашки и се смееха, а трябваше да изгарят от срам, защото всъщност извършваха престъпление срещу човечеството.

Полковникът-регулировчик? Дали една заповед щеше да бъде достатъчна? Та нали по това шосе на своите американски джипове преминаваха и командващия Трети Белоруски фронт, армейски генерал Черняховски? Той е видял всичко това, нали е влизал в къщите, където лежаха жените с втъкнати бутилки между краката? Една заповед нямаше ли да е достатъчна? Така че, кой носи повече вина: войникът от опашката, майорът-регулировчик, смеещите се полковници и генерали, аз – наблюдателят, всички тези, които казваха „ще го припишем на войната“?

През април моята 31-ва армия бе прехвърлена към Първи Украински фронт в Силезия, по направлението Данцинг. На втория ден, по заповед на маршал Конев, пред строя са разстреляни четиридесет съветски войници и офицери и повече няма нито един случай на изнасилване или убийство на мирното население в Силезия. Защо не направи същото армейски генерал Черняховски в Източна Прусия? 

Превод Таня Кольовска

Коментари

Около 1 МИЛИОН са изнасилените германки от съветската армия!

И това е приблизителна статистика, защото много от изнасилените не са споделяли. След тези престъпления бива въведена облекчена процедура за аборт на изнасилените.
 's picture

tania kostowa

Ужасяващо!

Просто ужасяващо!
 's picture

Бобо

варварите

Не по различна е била картинката и у нас след руската окупация , грабежи и масови изнасилвания по цялата страна .... и родните русороби им издигнаха паметник на азиатските варвари ... с благодарност ... Няма такова падение и цинизъм по света .

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.