Тихомир Безлов е старши анализатор в Центъра за изследване на демокрацията.

Г-н Безлов, как историята с „Апартаментгейт“ се вписва в по-големия разговор за борбата с  корупцията?

Това очевидно е по-тясната тема, по-голямата е свързана с корупцията на елитите. Този сюжет с апартаментите не е от днес. Началото на демокрацията започна с къщата на Луканов на "Латинка". През годините темата периодично се търкаля – къщата на Бисеров, тогава наричан „сив кардинал“ в СДС, след това тема за сараите на Доган, за да стигнем до шестте апартамента на Цветанов. През целия този период от 30 години видимата и дразнеща тема е една и съща.  

Днес управляващите казват, че са атакувани. Съгласни ли сте с такъв аргумент?

За да бъда коректен, трябва да кажа, че не съм сигурен, че сега темата е извадена заради изборите. Но няма как да не се каже, че подобни теми съвпадат с предизборните периоди. Това е така още от Луканов. И при Бисеров, и при Доган. Вероятно казусът с 6-те апартамента на Цветан Цветанов беше малко по-различен. Тогава Цветанов като вътрешен министър започна да разследва Алексей Петров и се твърди, че това е причината да се „извадят“ апартаментите му. Но си мисля, че сегашният „Апартаментгейт“ е свързан със сблъсъка на елитите.  

На кои елити?

При случая с „Артекс“ сблъсъкът е между политическите елити. При случая с Пламен Георгиев, Борислав Сарафов и Лозан Панов - между магистратските елити. Все пак да не забравяме, че заедно с изборите за европарламент и местна власт предстои избор на нов главен прокурор.    

Кои са фундаментите, които създават корупционната среда в България, и какво може да се направи, за да се ограничи?

Сложно е да се отговори какво може да се направи. Опростено мога да изброя три проблема. Основното ограничение е икономическият фундамент, основата, върху която седи цялата тази непочтеност. България е относително бедна страна, доходът на глава от населението е между 8 и 10 хил. долара на година. За сравнение в другите по-развити държави доходът достига 40 хил. долара на година. Няма държави с нашия доход на глава от населението, които да са значимо по-некорумпирани от нас, независимо дали говорим за Латинска Америка, Азия или  Източна Европа. Няма как да имаш добра администрация с нисък доход. Няма как да имаш добре платена администрация с нашето икономическо равнище. Например не може да очакваме от един вископоставен служител с 1000 лв. заплата и несигурно в бъдещето място да остане неподкупен при 20 хил. лв. предложение, за да спечели даден търг някоя частна фирма.

Вторият проблем. При тези нива на брутния вътрешен продукт (БВП) така нареченият бизнес елит е силно клиентелен (или олигархичен, ако говорим на национално ниво). Причината е, че клиентелният бизнес си осигурява дейността през политиците, а не през пазара. Това ограничение може да се реши единствено с времето, ако икономиката на страната продължава да расте и българските компании продължават да подобряват конкурентоспособността си на световния пазар.

Защо?

Защото политическите участници може да се сменят – една политическа формация да замени друга или старата да се върне на власт. Но няма вече как да смените бизнес елита, който притежава капитала след преразпределянето на националното богатство през 90-те години. Дори и да се разместват, бизнес елитите ще продължават да правят същото. Например строителните компании, макар и да се разместват в класацията, коя е първа и коя пета, всъщност те запазват позициите си. Още преди години направи впечатление, че всички големи икономически групи обикновено играят политически балансирано. Те инвестират във всички основни политически играчи, за да са сигурни, че бъдещето им е гарантирано.

Кой е третият проблем?

Третият е магистратският елит. Много опростено казано, третият проблем е свързан със съдебната система. Теорията казва: това е третият стълб на демокрацията, независимата съдебна система. Проблемът е, че този стълб зависи вече само от собствения си интерес. В случая не е само в прокуратурата, както го вижда част от критичната журналистика. А съдебната система цялостно.

Имаме огромно количество съдебни решения, които са спорни и хората неслучайно не вярват на правосъдието. Съдът е с по-ниско доверие от парламента. При това устойчиво от поне 20 години. Твърдението, че това е заради критиките на политиците, според мен не е вярно. Наши проучвания показват, че хора, които са имали личен опит със съдебната система, имат дори още по-ниско доверие от тези, които не са влизали в съда.

Проблемът с магистратските елити е, че там не можете да имате промяна. Когато съдиите достигнат ниво апелативен съд, те практически няма път надолу. Имам предвид апелативни и  висши съдии в административния и касационния съд. Когато някой магистрат по политически или клиентелни причини е назначен в един от трите върховни съдилища в ранните си години, този човек седи там до пенсия. В резултат възниква една много тясна група магистрати, които се познават, коалират се помежду си. Това им дава възможност да договарят с техните „клиентели“ от адвокати посредници към външния свят. Заради това, че няма механизъм за промяна, в съдебния елит няма размествания.

Сега в изпълнителната власт премиерът Борисов си е измислил някакъв подход – да маха всеки, който се появи на радара със скандал. Смята се, че на хората им се харесва... Ще видим на изборите. Но проблемът е, че по-нататък няма последици. Повече от 20 години имаме немалко дела, свързани с корупционни практики, но накрая почти нямаме осъдителни присъди независимо от промяната в политическата конюнктура.

В бедността ли е обяснението, че хората изливат огромна гражданска енергия във възмущението за апартаментите на политици и едри чиновници, но в пъти по-малко се гневят от милиардите, които платихме всички ние за АЕЦ „Белене“ и КТБ?

Може само да предполагаме. Популярното обяснение е, че апартаментът не е абстрактна тема. Националният манталитет е някак си силно свързан със завистта към видимото материално при съседа, при роднината, при приятеля и, разбира се, при политика. Средният човек не разбира абстрактните теми, като например бюджета за образованието. За да не е твърде песимистично това интервю, обаче си заслужава да се потърсят и някакви положителни развития.

В момента темата е корупцията по високите етажи. Един от големите проблеми в страните с ниски доходи е, че корупцията е на всички нива. През годините при многобройните коментари по темата ми направи впечатление мнението на една група немски социолози, сравнявайки Германия с Румъния и България. Според тях корупцията при техните елитите е като при нас. Вероятно най-известният пример е скандалът от 1999 г. и скритите фондове на ХДС и Хелмут Кол. Друг пример - канцлерът на социалдемократите Шрьодер, който отиде да работи за „Газпром“, след като бе договорил „Северен поток“. Същевременно голямата разлика при германците е отсъствието на „малка корупция“. Един германец не може да си представи да даде подкуп на пътен полицай. Връщайки се у нас обаче, именно на ниските нива се случиха положителни промени.

Какви?

Добрите примери са в няколко криминални сектора, които са леснодоказуеми, защото има обективни и международно сравними данни. Първата промяна, която винаги коментирам пред скептични западни политици и журналисти, е свързана с митниците. Тя настъпи след влизането ни в Европейския съюз. Митническата корупция бе най-честата и остра тема. България има малка и отворена икономика, защото над 70-80% от БВП ни минава през границите. Съответно митническата корупционна такса беше огромен фактор. В момента, в който стоките в двете посоки започнаха да се движат през европейските граници, както се движат между два български града, така наречената корупционна митническа такса изчезна.

Друго, което се промени, е рязкото свиване на най-проблемния криминален пазар - хероина. През 2001-2002 г. цялата страна беше разделена на райони за наркоразпространение. Само в София имаше 7-8 района, които съвпадаха с тези на районните полицейски управления. Хероинът беше скелетът на цялото наркоразпространение. През 2008-2009 г. всичко това вече беше изчезнало, защото държавата започна да преследва криминалните лидери и направи разумни неща като метадоновите програми.

Третото, което намаля драстично, са кражбите на коли. В средата на 90-те години, по време на „борческите години“, кражбите на автомобили официално достигаха 20 хиляди годишно. През 2018 г. има около 2050-2100 случая. В средата на 90-те години бяхме на второ-трето място в класациите за най-голям брой кражби на коли в Европа. Сега според шенгенската информационна система за откраднати коли България е с осем места подобрение в класацията.

Другият пример беше каналджийството. По време на бежанската криза през 2013-2016 г. нелегално преминаващите през България хора бяха неколкодесетки хиляди годишно. Сега са вероятно в рамките на 1000-2000 души.

Ако гледаме загубите от ДДС, изчислени спрямо БВП на страната, България вече е под средното ниво на европейска база. Това показват анализите, поръчани от Европейската комисия. Тези данни доста добре се виждат и при ръста на събраното ДДС след 2007 г. Укриването на ДДС в сивия сектор значително падна като стойности. През последните 4-5 години при ръст на БВП от 3.5-3.9% приходите от ДДС растяха с 8-10%.

Имахме европейски рекорди и при нелегалните цигари. България беше ту на второ, ту на трето място по размер на черния пазар на тютюневи изделия в ЕС. Ако през 2010 г. около 40% от пазара беше от незаконни цигари, днес стойностите са около 4-5%.

В същото време всеки от изброените криминални пазари – наркотици, кражби на коли, каналджийство, не могат да функционират без полицейска корупция на всички нива. При незаконните тютюневи изделия няма как да се случи без корупция в полиция и митници, при ДДС измамите - на данъчна администрация, полиция и т.н.

Каква ще бъде съдбата на ръководството на КПКОНПИ?

Тя се очерта. Предполагам, че ръководството ще се оттегли. Дали ще им се търси наказателна отговорност, ще видим, но аз лично се съмнявам. Големият проблем тук е доверието в антикорупционната институция. Тук трябва да се търси някакъв политически консенсус. БСП и президентът искаха държавният глава да назначава ръководството на КПКОНПИ. Но това е също толкова политически рисковано, колкото и парламентарното мнозинство да назначава ръководството. Трябва да има някакъв политически консенсус, за да се изгради институция, която има капацитета и неутралността да е ефективна при преследването на изброените видове корупция на елитите. Аз се съмнявам, че ще се намери радикален консенсус. Но са възможни някакви малки стъпки напред. В този смисъл предстоящата среща при президента е интересна.

Защо?

Да видим, кой ще отиде, какво ще се каже и дали ще се политизира от прага. Например срещата да бъде с изказвания от това – „вие преядохте с власт“ или пък „ние махнахме наред, а вие нямате един махнат“. Не е невъзможно да има някакви смислени предложения. Това, което се случи с апартаментите, стана възможно благодарение на промените в законодателството публичните лица да са задължени да подават декларации за доходи и собственост. Според мен съществува голяма вероятност още доста публични лица да стоят в сянката и в момента треперят да не попадат в светлината на прожекторите.

Вие имате ли решение?

Възможно е да се потърсят някакви практични мерки, подобно на тези с досиетата на Държавна сигурност. Повечето партии не издигат вече политици, свързани с Държавна сигурност. По аналогия може партиите и коалициите да слагат в листите си политици, които са минали предварителна проверка и са доказали произхода на имуществото си.

Но има и друго нещо, много по-важно  – как може да привлечете качествени компетентни хора, когато почтеното им участие в политиката означава значително по-нисък доход за тях и за семействата им в сравнение с работата в частния сектор. Спомням си как тази тема възникна още в началото при правителството на Иван Костов. Тогава хора в администрацията, които държаха на почтеността, напускаха, търсейки по-висок доход в частния сектор. Няма как да очаквате един министър дълго да се държи почтено, ако заплата му е с 300-400 лв. по-висока от секретарка му. Последицата от популизма на ниските доходи е, че в политиката могат да стоят или посредствените, или такива, на които им се плаща отнякъде другаде.

Новият правосъден министър Данаил Крилов отнесе множество критики от юридическата общност за работата си в парламента. Ще има ли необходимата морална легитимност за поста, който заема?

Да, има рискове. Не знам дали е заради политическата договореност, или е просто отсъствие на добри алтернативи.