В СССР до втората половина на ХХ век партокрацията държи чекистите в желязна хватка. След смъртта на Сталин неговата изпитана технология на периодични чистки не се прилага – Хрушчов няма време, а Брежнев няма воля. В резултат Андропов, като шеф на КГБ (Комитет за държавна сигурност) бавно, но неумолимо овладява апарата на ЦК на КПСС, мнозинството в Политбюро и е избран за пореден Генерален секретар на КПСС. Следват Черненко и Горбачов с краха на комунизма в Европа и разпада на СССР. А каква е връзката на тези събития с интервенцията на СССР в Афганистан (1979 – 1989)? В основата на пъзела стои огромното количество афганистански наркотици, попаднали като трофей в ръцете на служителите от Външното разузнаване на КГБ. Как се подреждат парчетата на пъзела и как чекистите се превръщат в бизнесмени и олигарси, ще разберете от уникалното разследване на Ерик Форд.

Клуб Z представя откъс от книгата на Ерик Форд „Зад кулисите на ФСБ“ (Изд. „Прозорец“).

Възходът на чекистите при „цар“ Андропов

През 1982 г. Андропов става наш цар. Цели 65 години преди това властта е в ръцете на партийната номенклатура. През това време нито на военните, нито на чекистите се позволява дори да се приближат до нея. Даже в Политбюро ги приемат с нежелание. И не щеш ли, Андропов става първо секретар на ЦК, а след смъртта на Брежнев – и генерален.

Разбира се, държавният апарат винаги е бил сплотен, но „силовите” ръководители се занимавали само с подчинените си ведомства, а „стопанските” – със своите. А общото ръководство било в ръцете на партийците. Единствено чекистите имали силата да отнемат монопола им над властта.

Партията добре разбирала какъв страшен звяр държи вързан като куче пазач. Хрушчов се опитал драстично да съкрати и отслаби „органите”, но веднага започнали въстания и бунтове. Първо „в братските страни”, после и в Новочеркаск. Наложило се спешно укрепване на КГБ.

По времето на Брежнев чекистите постепенно възстановили предишната си мощ. Леонид Илич никога и на никого не пречел, точно като английската кралица.
От всичките ни управници само другарят Сталин успял да сложи намордник на чекисткото чудовище.

За тази цел:
1.    Трябвало самият той да стане реален шеф на НКВД, всекидневно да следи всичко и да контролира работата на всички подразделения.
2.    Налагало се периодично да прави „ротация на кадрите”, да отстрелва цялата чекистка върхушка.

В противен случай по-добре да плюеш на всичко, да издадеш мемоарите си и да получаваш ордени. Още докато Брежнев бил жив, започнал „пълзящ преврат”, който никой не забелязал. На народа му било все едно, на партийците в крайна сметка – също, тъй като „неоправданите репресии” сред номенклатурата били останали в далечното минало. Имало слаба вълна от арести по дела за корупция (в Министерството на рибната промишленост, в Грузия и т.н.). Но чекистите изобщо не възнамерявали да „изкореняват злото”, да затварят и да разстрелват хиляди хора. Трябвало само да посплашат номенклатурата, за да разберат партийците кой командва.

В какво се състои силата на „органите”?

Естествено, тя не е в подземията и в изтезанията. Дори при Сталин не това е главното, а събирането на информация – по всякакъв начин и за всички! Събиране, обработка и използване.

Още по времето на Хрушчов следенето на партийната номенклатура било забранено. Забранено било и вербуването на ръководни кадри. Ако доносникът станел началник, задължително го изключвали от групата на агентите. Има ли смисъл да поясняваме, че чекистите никога не се съобразявали с това разпореждане? Първо на първо, тях ги интересувало не това за какво разговаря интелигенцията.

Партийната номенклатура била наясно, че я гледат като на рентген, но не можела да направи нищо. А като имаме предвид тоталната корумпираност на управляващия елит по времето на Брежнев, става ясно защо следващият генерален секретар е Юрий Андропов. В негово лице на власт идва изключително мощна организация – и след смъртта му вече нищо не би могло да се промени. (…)

През май 1967 година, когато Брежнев го назначава за председател на КГБ, партократите не смятат този пост за престижен, а за Андропов е едва ли не понижение – та той е бил секретар на ЦК, отговарящ за социалистическите страни. По онова време партията се отнася сурово с чекистите, държи ги изкъсо. Така че и към Андропов Брежнев прикрепя две кучета пазачи от най-верните си съратници, Цвигун и Цинев, и двамата като първи заместници. Които не могат да се понасят и се следят взаимно.

Тези първи заместници си поделят почти всички управления и служби в КГБ. Цвигун наблюдава Трето, Пето и Седмо управление в КГБ, на Цинев се падат управленията с четни номера. Така че всички заповеди и разпореждания на Андропов за тези управления минават през задължителната цензура на единия от неговите надзиратели. Все пак му разрешават да си остави две управления, които да са на прякото му подчинение – Първо главно, т.е. външното разузнаване, и Девето, което отговаря за охраната на Кремъл и личната охрана на партокрацията.

Точно това са двата лоста, помогнали на Андропов да завземе властта

Донякъде можем да разберем защо му разрешават да се разпорежда безконтролно с външното разузнаване: партийните бюрократи не очакват никакви изненади в страната от това подразделение – Първо управление няма право да провежда операции на собствена територия. А излишните контрольори само биха изнасяли секретна информация. По-трудно за разбиране е защо Брежнев изцяло поверява на Андропов най-важното – личната си охрана и охраната на членовете на Политбюро. Под шапката на Андропов се оказват всички партийни вили и санаториуми, както и най-святото за партийните старци – кремълската болница.

По онова време началник на Четвърто управление на Министерството на народното здраве е другарят Чазов, който отговаря лично за лечението на партийните вождове. И пак той подписва медицинските заключения за причините за тяхната смърт. Чазов пише мемоари, в които не се свени да признае „приятелството” си с Андропов. Периодично те се срещат тайно в конспиративни квартири и Чазов го информира за здравословното състояние на всичките си високопоставени пациенти, включително и на Леонид Илич. Ясно е, че с такива „приятели” сред лекуващия персонал Андропов може да се разпорежда с живота и на членовете на Политбюро. Да не говорим, че чрез прислугата и охраната научава всяка подробност от личния живот на партократите. (…)

Всички изследователи са единодушни по въпроса, че именно в средата на 70-те години Андропов започва да се бори за властта. Точно тогава е и началото на поредицата от полезни за него и загадъчни смъртни случаи сред управляващата върхушка. Никой няма късмета да умре посред бял ден в ръцете на лекарите – или поне пред свидетели. Сценарият винаги е един и същ: вечерта е здрав, през нощта го оставят без наблюдение, на сутринта намират поредния труп. И заключението на Чазов е: „Сърдечна недостатъчност”.