Купуваш си дрога по интернет. Поръчваш, каквото в момента се предлага, дори хероин със замърсена спринцовка. В Русия най-малко 1,2 милиона са заразени с вируса на СПИН (синдром на придобита имунна недостатъчност), броят непрестанно нараства. Правителството омаловажава епидемията. Това пише Паул Тьотцке в репортаж от Иркутск, публикуван в берлинския в. “Тагесцайтунг”. Предлагаме ви публикцията със съкращения.

В жилището си Настя е седнала на фотьойл. В скута й е слабовата бяла котка. Намерила я преди няколко седмици в гората, където е търсила наркотици, кръстила я Син. На стената са залепени страници от модни списания – манекенки със скъпи чанти, новогодишни картички с образите на светии, до тях календар от 2014 г. В антрето е простряно мокро пране.

“Паша, котката от дни нищо не е яла. Вчера дойде Юлия и й приготви печени картофи, но не искаше да ги яде. Така ги изядох аз.”

Пали цигара и пита:

"Паша, чуваш ли?”

Паша е неин познат, строен мъж с подчертани скули на лицето и крив нос. Той не реагира, седнал е пред контакт до телевизора и зарежда мобилния си телефон. Нужен му е, за да си поръчва наркотици.

Тъй като се страхуват от неприятности, след дълъг размисъл двамата се съгласяват да допуснат репортер в живота си, но молят истинските им имена да не бъдат оповестявани.

“Да вземем ли 0,5”, пита мъжът, обръщайки се към нея.

“За 1300 рубли? Само 0,5? Няма и грам?”

“Не, 0,5 грама. Сафир. 100 рубли комисионна. Къде ще ги плучим? В Правобережни, Маркови или Куйбишевка?”

Паша чете съобщението с инструкциите.

“Накъде наблизо. Със сигурност ще е пак някъде в гората.”

Равностойността е 17 евро за половин грам амфетамини. Да купуваш нароктици чрез Messenger-App? В Иркутск, град с 600 000 жители в Югоизточна Русия, това е най-сигурният начин да се сдобиеш с дрога. Така избираш видове и количество. След това парите се оставят на предварително уговорено място и малко по-късно пристига кодирано съобщение къде точно е оставен наркотикът. Не винаги е лесно да се намери. Понякога Настя и Паша се връщат след часове търсене с празни ръце – без дрога и пари.

Преди можеше да получиш наркотик на всеки ъгъл, където пожелеш и без тази тъпа игра на криеница, казва Настя. Откакто е навършила 16 години, е наркозависима. Взима, каквото намери, но предпочита хероин. Тогава е в превъзходно настроение, любезна, разговорлива. Казва, че е започнала с хероин и ще свърши с хероин.

Живот със СПИН без да го знаеш

Преди около 15 години Настя се е заразила със СПИН чрез замърсена спринцовка, както е и при повечето от 1,2 милиона руснаци, които живеят с потвърдена диагноза. Според експерти точно толкова са и заразените, които изобщо не го знаят.

Настя е на 35 години. Продължителността на живота на заразените със СПИН в Русия е 38 години.

СПИН-статистиката в Русия е свидетелство на ужаса. На всеки час с вируса се заразяват средно по 10 души. Напоследък броят на новите инфекции нараснаха с 10 до 15 на сто. Така Русия по този показател е третата в света страна след Южна Африка и Нигерия.

Областта Иркутск, намираща се в Южен Сибир, която е по-голяма от Великобритания, но с население от едва 2,4 милиона души, е един от регионите, които са най-засегнатите. Всеки 50-и жител е HIV-позитивен. Това е значително над горната граница от 1 процент от населението, което според международните стандарти е епидемия.

Това е следствие на нарковълна, връхлетяла страната в началото на 90-е години на миналия век и още не е овладяна. Съветският съюз вече беше останал в историята, но в града, намиращ се в сърцето на Сибир, нищо не се усети от обещаните от Горбачов реформи. Тук гласност и перестройка се оказаха кухи фрази. Вместо това властваха бедност и безработица. Бандити контролираха улиците и границите. Първо от Афганистан през Таджикистан в Иркутск се доставяше опиум, по-късно хероин и след това се препращаше на Запад.

Но много от количествата оставаха в Иркутск и заливаха цели квартали. Първоначално правителството се опита да овладее проблема, като обяви продажбата на спринцовки за престъпление. Последва обаче бум при броя на заразените със СПИН. От 23 случая през 1998 г. през следващата година бройката скочи на 3000. Година по-късно броят на новозаразените надхвърли 4500. Местните власти обявиха извънредно положение.

Когато Настя се заразява, броят спада благодарение на чуждестранни помощни организации. При нея вирусът е открит случайно по време на болничен престой. Тя вече е страдала от хепатит В и С, но в болница е постъпила заради белодробно възпаление. За нея е било изненада, че се е заразила и с HIV.

“По онова време всички си биехме инжекции. Никой не се интересуваше дали иглите вече са били използвани или не”, казва Настя.

Поглежда към сивото небе през прозореца на жилището си, което се намира в очукана тухлена сграда недалеч от центъра. Брои рублите, като че ли е на раздяла с тях, очите й се навлажняват. Дъждът плющи по ламаринения покрив. “Отвратително време”, казва Настя и отново пали цигара.

Паша продължава да не откъсва поглед от дисплея на мобилния си телефон:

“Какво? Той ме блокира?”

Изведнъж прави гримаса и повишава тон:

“Настя, чуваш ли ме? Той просто блокира номера ми!”

“Какво? Защо?”

Настя се обръща към Паша, но е така отнесена, като че ли в мислите си е далеч.

Един миг Паша се колебае, след това изрича:

“Ченгетата вчера са го прибрали. Трябва да се обадим на Юри.”

Настя започва да кашля, посяга към мобилния си телефон и изрича:

“Ами тогава ще си набавим хероин. Сега ще му се обадя.”

Диагнозата дава сили на Настя само в един аспект – да продължава така, както и преди. Така или иначе щяла да умре, без значение дали след две или пет години. Страхът от смъртта изчезва, когато дрогата е в кръвта. Тя си инжектира хероин до три пъти дневно. Казва, че мъничкото живот, с който разполага, е между две инжекции. Докато теглото й паднало на 38 килограма, била кожа и кости и й бил нужен половин час да качи един етаж до жилището си.

“Мислех, че това е краят”, споделя Настя.

Още един мъртвец, един заразен по-малко. Това никого не би изненадало. Всеки ден в Русия умират 87 души вследствие на заболяването. По-малко от половината от хората с подобна диагноза биват подлагани на лечение. Липсват пари, стратегия, но преди всичко политическа воля. Правителството се опитва да прикрие размера на проблема и да представи СПИН като заболяване единствено сред наркомани и хомосексуалисти, въпреки че междувременно вирусът се разпространява масово и сред хетеросексуални партньори.

Отдавна СПИН е част от информационна война, насочена предимно срещу Запада и неговата стратегия за превенция. Методи като терапии с метадон или кампании за еднократна употреба на спринцовки се наложиха в цял свят. Руското правителство отхвърля подобни програми. Закони, като този за забрана на “пропаганда на нетрадиционни сексуални отношения сред малолетни” правят невъзможно ограмотяването. На публични места в Иркутск няма информация относно превенция, нито реклами на кондоми. Това е и заради все по-засилващата се роля на църквата, която подкрепя държавата при пропагандирането на традиционните ценности в семейството.

Липсата на информация в Русия води до теории на конспирацията относно вируса на СПИН. През април миналата година новина от Иркутск завладя света. Заразено бебе е починало, тъй като майка му смятала вируса за мит и отказала лечение.

Но подобни гласове се чуват и сред научните среди. Един от най-известните е патологът Владимир Агеев. Той окачестви вируса като “невероятна медицинска мистификация”. Агеев преподава в Медицинския факултет в Иркутск.

Историята на Андрей Хаиров

Следобеда, когато септемврийското слънце със сетни сили огрява горите на Сибир, облечен в пухено яке Андрей Хаиров е зад волана на тойотата си и пътува към мястото, където за пръв път е срещнал Бог. На дясната му ръка блести пръстен в същия син цвят, каквито са и очите му. 43-годишният мъж явно е доволен.

На около 60 км северозападно от Иркутск Андрей прави ляв завой. На малка табела е изписно “Чебогори”.След няколко минути достига до първите дървени къщи. В градините са накамарени тикви и картофи. Спира пред нова двуетажна къща. Към него се затичва с усмика възрастен беззъб мъж:

“Андрюша, ти пристигна!” Двамата се прегръщат.

Държавата не дава пари, но църквата да.

Това идилично място, напомнящо на комуна, е рехабилитационен център за наркозависими и алкохолици на протестантската фондация “Нов живот”. Андрей е един от ръководството.

През тревата газят гъски и кокошки. Пред къщата има камара дървен материал за изграждане на трети етаж. Андрей се надява, че всичко ще е готово преди настъпването на зимата.

Сега на първия етаж сервират обеда. Ухае на бор. На входа виси икона с надпис под нея:

“Бог благославя”.

В момента тук са настанени 30 бивши наркомани, повечето от тях HIV-позитивни. Те гледат животни, помагат на селяните, готвят и се молят заедно. Вярата е важна, но всеки сам решава как да я изповядва.

«На мнозина се отразява добре, че са далеч от големия град. Далеч от всички изпитания», казва Андрей.

Който може, дарява. От държавата не постъпват никакви пари.

«Мислят, че сме секта», казва Андрей.

Той е в трапезарията, светло помещение. Тук са жени и мъже, които са започнали да се лекуват от пристрастеността си към наркотици. По високоговорител гърми руска попмузика. Андрей подава отвертка на мъж, качен на стълба и му дава наставления. Обитателите търсят близост с Андрей. За тях той е нещо като бащица и пример.

«Опитвам се да им вдъхна вяра. Искам да им покажа, че има изход, че има живот извън наркотиците и престъпността и че те могат да остарят с вярата в Бог», казва Андрей.

Когато за пръв път през 2005 г. пристига в центъра «Нов живот», току що Бог го е спасил от смърт. Но тогава той и не подозира, тъй като не е познал Бог. Че откъде да го знае? Животът му е бил безкраен кръг от наркотици, престъпления и престой в затвор. На църква е ходил само да изповядва греховете си. Единственото, в което е вярвал, е собствената му смърт. За да я ускори, си инжектирал свръхдоза хероин. Днес признава:

«Не виждах никакъв друг изход.»

С пиенето започва в началото на 90-те години на миналия век. Бързо прибавя и хероин. За да финансира пороците си, върши криминални престъпления и попада зад решенки. След четири години излиза на свобода  и среща жена, дори мечтае за деца. Но само година по-късно се връща към стария си начин на живот. Сега признава, че навремето единственият смисъл на живота му са били наркотиците.

Проваля се опитът му да сложи край на порока. Андрей оцелява след свръхдоза. Няколко седмици по-късно баща му чува в автобус как двама пътници говорят за протестантски рехабилитационен център за наркозависими. Намира място за сина си. Това е последната надежда Андрей да се отърве от наркотиците.

Шест месеца е чист. Започва да вярва в Бог, чете Библията и се моли. Той е сред хора като него и не се чувства самотен с проблемите си. Но току що напуснал центъра и се върнал в града, си слага първата инжекция. След две години заради наркотици и престъпност здравословното му състояние драматично се влошава. Андрей прави втори опит да се отърве от наркотиците. Този път открива Бог, който му показва верния път. Вярата е неговата опора. Андрей иска да се отблагодари. Ангажира се в църковното настоятелство. Помага на затворници, работи на доброволни начала в центъра за борба срещу СПИН и подпомага доизграждането на рехабилитационния център в Чегобори.

Междувременно е смеен, има две деца и е сигурен:

«Така пожела Бог.»