„Аз мисля, че с начина, по който социалистическата партия води безогледна борба против всички партии, които стоят надясно от нея, с това доктринерство, с това общо отрицание на техните усилия тя е спомогнала в голяма степен да убие в българския народ вярата в неговите партии, а народ, който изгуби тая вяра в партиите си, е народ, готов да бъде тъпкан и мачкан...”

Това казва Атанас Буров в реч, посветена на режима на цар Фердинанд на 15 юни 1911 г.

Дали звучи актуално днес по отношение на акциите на БСП в демонстрация на опозиционност? И върши ли някаква работа опозицията в настоящия парламент повече от шест месеца след изборите? Да видим.

„Пробният” период на третия кабинет на Бойко Борисов мина и замина и с нищо не изненада. Получихме точно това, което се очакваше – „повече от същото”. С няколко щипки „патриотизъм”. Образът на всяко управление обаче не зависи само от акциите на самата власт, нито от образа в медийните и „електоралните” огледала. Зависи и от работата на опозицията.

Двойно повече опозиция. Дали?

В 44-тото народно събрание математически опозицията би трябвало да се брои за най-мощна и най-вече най-монолитна, откакто Бойко Борисов е на власт. В неуправляващия сектор на парламента се записаха БСП и ДПС, а левицата порасна двойно в сравнение с предишния мандат – от 39 на 80 депутати.

ДПС отстъпи някоя друга депутатска банка, но си стои все така непреместваемо, корпулентно в центъра, със заявката, че при управление, в което участват т.нар. Обединени патриоти, може да бъде само от другата страна на барикадата. Някак „конструктивно” от другата страна. Но те са си в такъв вид „опозиция” винаги. Особено откакто управляват ГЕРБ. И сега опозиционните изблици на движението са предимно срещу изявления на патриотите. Е, покрай „НДК-гейт“ се каза някоя друга приказка, шефът на комисията по вероизповеданията и правата на гражданите Красимир Велчев стана мишена, съвсем не без основание, заради изказвания по адрес на репресираните по време на гоненията срещу българските мюсюлмани и смяната на имената им.

Когато иде реч за избори за Висш съдебен съвет в парламента, така наречената опозиция в 44-тия парламент рязко се слива с управляващите и си гласуват дружно и консенсусно. Важи и за ДПС, и за БСП, без чиито гласове новата квота на Народното събрание във ВСС, избирана с 2/3 мнозинство по новите уж реформирани правила, нямаше как да се попълни. Всъщност това бе първата наистина важна задача на парламента от сформирането му през пролетта, която да открои кой за какво се бори. Резултатът – обичайният – „повече от същото“, досущ като с цялостното усещане след изборите. По отношение на БСП дори съмненията са повече – въпреки че с аргумент как няма никакви договорки в парламента, социалистите издигнаха 6 номинации уж с надежда да бъдат избрани, но на практика така позволиха на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ да си изберат три от номинациите, които да подкрепят. Дали тези три са били по-удобните на управляващите предстои да оценим по работата на новия ВСС. Все пак е трудно да се допусне, че е по-вероятно да са подкрепени по-неудобните. Просто няма много логика.

Дотук двойната доза опозиция на кабинета „Борисов“ не звучи никак убедително. Доколко изобщо успява левицата, начело с Корнелия Нинова, да стои поне толкова сериозно като опозиция, колкото предполага численото й изражение в Народното събрание е следващият въпрос.

И въобще какво става с БСП малко повече от година, след като Нинова я оглави?

БСП начело с Нинова започна вътрешна „реформа”. Подмени се огромна част от парламентарната група с уставни рокади, от позиции по време на изборите и след това слязоха популярни лица под претекст „обновление”. Няма лошо, макар че обновлението в партийното ръководство се изрази и в това, че от него изпаднаха хора с парламентарен опит като Михаил Миков, Янаки Стоилов, Ангел Найденов и се върнаха лица, които са всичко друго, освен нови – например Георги Гергов (макар и детрониран впоследствие заради „ЦУМ-гейт“, а вече и очевидна опозиция в опозиционната партия) и Бриго Аспарухов (колкото и да не е пред прожекторите). С което някак подмладяването в лицето на хора като Крум Зарков, Деница Златева и няколкото по-млади депутати с опит от предишните мандати – например Жельо Бойчев и Георги Свиленски, се поразми. И още нещо – заниманието с вътрешни проблеми – например Гергов, някак в сеирджийската ни политическа среда става по-забележимо от обществените занимания на партията. Освен ако например не решат, че е признак за опозиционност... закриването на комисията по досиетата. Създадена по времето на... Сергей Станишев.

Нинова – удобна мишена

Нинова и компания може би е трябвало да помислят дали с рязката подмяна на кадрите – особено и предимно на тези с опит, няма да дойде закономерно и падане на качеството на политическата работа. В това число и парламентарната. И до дефицит на говорители – разбирай авторитети за пред медии и електорат. И за пред властта, ако щете.

Самата Нинова застана по лидерски на първа линия на почти всички битки – нещо, което дори Бойко Борисов, олицетворяващ партията си, с времето поспря да прави. Вярно, че обратната тактика на предшественика й Михаил Миков, макар самият той да има и дар слово, и юридическа експертиза, правеше така, че БСП да изглежда по-скоро невидима за публиката. Вярно, че БСП имаше много по-малко представителство. Вярно, че самата Нинова произведе от парламентарната трибуна няколко политически речи право в целта. Особено тази от април за откриване на пролетната пленарна сесия на 44-тия парламент.

Новата тактика на лидерката като фронтови боец обаче я превърна не просто в мишена, а в удобна мишена. Първо, защото няма как да разбира от всичко. Заради, да ги наречем, непрецизни и популистки изказвания от ГЕРБ закономерно предприеха тактика на лична атака срещу лидерката. Първо под опорната точка „БСП създава фалшиви новини” (при все че към това прибягват и двете страни нерядко). Управляващите извадиха от гардероба старата й политическа биография от кабинета на тройната коалиция и я вкараха в оправдателен режим. Резултатът – бой от ГЕРБ по образа Нинова (по-рядко по съдържанието, което говори за капацитета в ГЕРБ, но това е отделна тема). Макар и Нинова да отговаря – в това число и институционално със заплахи за съд, по нея, за разлика от Борисов например, атаките, придружени с прозвища като „г-жа Лъжа”, не се стичат като по тефлон.

Напротив – тя говори за пенсии и заплати – властта я пита защо е била уволнена от Станишев – поне така изглежда комуникацията отстрани, а детайлите по конкретни казуси се губят в общото надвикване.

Партийно зависим президент

Ако нещо не може да се отрече на БСП начело с Нинова, то е, че кандидатът на партията за президент Румен Радев спечели президентските избори. А левицата не беше печелила избори от мноого отдавна. Това вдъхна самочувствие на социалистите, макар и недостатъчно да вземат и парламентарния вот. Дори „признанието” на Бойко Борисов, че от ГЕРБ „нарочно” са загубили президентската надпревара, колкото и нелишено от логика да звучи на фона на странната номинация на Цецка Цачева и още по-странната й кампания, не може да замете успеха.

Постоянното „залепяне” на БСП за държавния глава обаче прави лоша услуга и на партията, и на самия Радев. Социалистите се заеха „да бранят” президента от ГЕРБ, които го нападат например заради процедурата по избор на нови изтребители. Политическата подкрепа за държавния глава не е лошо нещо, освен когато не го поставя в образа на партийно зависим – нещо, от което от ГЕРБ се възползват. От друга страна, за БСП е лош имидж това да се смята, че опитват да контролират най-представителната (по конституция) институция в държавата. Просто напомнянето, че исторически са контролирали всички институции твърде дълго с много лош резултат, става някак неизбежно, както и желанието на немалка обществена част това да се предотвратява. Дори с цената на запазване на статуквото ГЕРБ.

Най-уязвимото звено в работата на БСП през първите им 160 дни след изборите обаче е друго. Посланията, на които започна да залага БСП на Нинова, успяха да избягат от европейския модел на левица, налаган публично от времето на Сергей Станишев насам (като се абстрахираме от недъзите на управленията на тройната коалиция и кабинета „Орешарски” по същество и говорим само за политически послания и посока на говорене – б.р.).

Проевропейци? Друг път

За това има дори фрапиращи примери – БСП и Нинова застанаха срещу Станишев в качеството му не просто на евродепутат, но и на президент на Партията на европейските социалисти заради гласуването на документ за бежанската политика на Европейския съюз към трети страни (разбирай извън ЕС) в Европейския парламент. Нинова си позволи да нарече гласувалите евродепутати „предатели”, „връзвайки се” на популистка и невярна провокация от ГЕРБ как, видите ли, докато БСП тук говори против приема на мигранти, в Брюксел им отваряли вратата. Теза – грубо фактологически невярна, която левицата не само не оспори, а напротив – поддаде й се.

В темата с отмяна на забраните за продажбата на земя на чужденци – нещо, заради което България може да търпи европейски санкции, БСП не подкрепи проевропейския прочит. Заговори по-скоро като така наречените патриоти. Защо – никой не разбра. Освен защото е „вкусно” за незнаещата публика и помпа страхове, от които политиците предпочитат да се възползват, вместо да оборват...

Примери има още, тези са само най-видимите.

Нинова и БСП, опитвайки се (и понякога успявайки) от президентската кампания насам да въвличат и Радев, говорят за санкциите срещу Русия и отношенията с режима на Владимир Путин по начин, който също поставя проевропейската им „по заявка” позиция под съмнение. Друг е въпросът, че и по тази тема през септември май се оказва, че управляващи и опозиция не са на диаметрално противоположни позиции, съдейки по заявките на Бойко Борисов, че по време на българското председателство на Съвета на ЕС трябвало да се повдигне темата за бъдещото на санкциите срещу режима в Москва. Не е тайна, че Борисов също обича да намига на Изток, но когато някой го прави по-агресивно от него – това досега по-скоро затвърждаваше проевропейския му образ. 

Но заявката за консенсус и обща работа по председателството на България на Съвета на ЕС от страна на БСП се пропука по друга линия - заради начина, по който левицата отигра създадения по същество от ГЕРБ проблем с НДК и ремонта му. Левицата поиска парламентарна комисия да разследва Мирослав Боршош и управлението на НДК, ГЕРБ прегърнаха идеята заради инстинкта, че това ще им помогне да позаметат случая и така и стана – БСП не спечели дивиденти от т.нар. НДК-гейт, пък ГЕРБ започнаха да представят себе си като борци срещу нередности дори когато идват от техния вътрешен двор.

Левицата взе на въоръжение и говоренето за социална политика, заплати, борба с лошите работодатели, но по начин, по който е твърде лесно да им се отвърне просто „вие ли сте социални, като при вас държавата фалира”.

В опозиционните си дейности БСП могат да се похвалят предимно с оттегления проект за продължаване на разрешенията за строеж в земеделски земи – внесен от властта, наречен лобистки и в крайна сметка оттеглен от ГЕРБ. И с операцията „запазване на парите за прослужено време” в работните заплати – акция на Валери Симеонов, отново спряна от ГЕРБ и Бойко Борисов, поне засега. И твърде вероятно не заради БСП, а заради това, че никоя власт, особено тази на Борисов, не иска да се кара със синдикатите. Или поне не много.

Полупразни обороти

Левицата, предимно на думи, застана опозиционно в говоренето и в гласуванията на най-спорните законодателни действия – промените в НПК и в Закона за съдебната власт. За които има обосновани предположения, че – да кажем – се харесват например от главния прокурор. Да, левицата говори против промените и не ги подкрепи. Точно в ключовия момент обаче някак „забрави”, че е избрала президент, иначе много „неин“, та да вземе да го призове за някое вето например. Наложи се това са вършат извънпарламентарните партии. За ползване на инструмента със сезиране на Конституционния съд не се чува някой да говори. А БСП имат нужния брой подписи, за да свършат такава работа. Ако смятат, че има защо.

На целия този фон засега работата на БСП като опозиция с цели 80 депутати изглежда повече като изпускане на пáра в свирката. Въртене на полупразни обороти с редки реални попадения, които наистина да притеснят ГЕРБ. Опити за популистко надскачане с ГЕРБ, а понякога за успех в това начинание трябва да скачаш твърде високо. Защото като „дясното” управление говори за забрана на приватизацията, БСП трудно може да скочи по-високо. А като скочи по някоя подобна тема – някак изглежда несериозно дори и позицията да звучи разумно. Каквато е ситуацията с критиките на БСП, че властта с намесите си във военни дружества, при това частни, съсипва изобщо тази индустрия у нас. Или ако не нея конкретно и мащабно, то поне реномето й...

Друг е въпросът, че оставянето на това говорене от ГЕРБ некоментирано е срам за която и да е опозиция в която и да е европейска страна с отворена и конкурентна икономика.

Само че подобна позиция няма да се хареса на онези, които се очаква да гласуват, но още страдат по Съветския съюз например...

Според политическата теория опозицията е част от управлението на страната – просто защото от нея се очаква да е коректив и спирачка, когато може да бъде такава. Нашата родна актуална парламентарна опозиция в момента играе ролята на завеса покрай случки като избора на нов ВСС, но и на кречетало, когато от някоя тема могат да се извлекат (съмнителни като потенциал за успех) публични дивиденти. Но някак не много често звучи като алтернатива. А вече минаха месеци от изборите. А, да, иде председателство. Ще се пази „стабилността“. От всички...

------

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете ТУК.