В БСП се прокрадва усещането за „дежа вю” - драмата между предшественици и приемници не се разиграва за първи път в левицата, а в пушилката на междуличностните конфликти се губи същественият въпрос за съдържанието на политическото наследство и въобще за приемствеността в българската политика.

В България много рядко сме били свидетели на естествена смяна на лидерството

По правило това се е случвало по принуда – било поради тежък провал, било поради формална необходимост. Ако се ограничим до лидерските промени в БСП, само един единствен път (през 1991 г.) председателят на партията (Александър Лилов) сам реши да се оттегли, въпреки че спокойно можеше да запази поста си. Във всички останали случаи лидерът си тръгваше поради изострена докрай невъзможност да остане (Живков през 1989 г., Младенов през 1990 г., Жан Виденов през 1996 г.), или поради конституционна несъвместимост (Първанов през 2001 г.).

Засилената драматичност и конфликтност на подобни ситуации неизменно слагаше отпечатък не само върху избора на следващия ръководител, но и ограничаваше необходимата приемственост в ценностите и политиките, защитавани от партията. Като изключим мимолетните и лицемерни благодарности към отиващия си, неизменно се формираше нагласата, че се полага началото на „нова ера”, че „се започва начисто”. Вниманието се концентрираше върху отрицанието на предходните личности и действия (друг е въпросът основателно или не); всеки път се отприщваше поредната лавина от партийни кариеристи или приспособленци, видели своя звезден миг за политическа кариера и икономическо замогване.  

Форма на компромис

Смяната на лидерството в българската политика и в частност в БСП почти винаги се е извършвала като форма на компромис между враждуващи крила или клики, а не с оглед на трайните интереси на партията. Поради тази причина обикновено са били избирани не най-добрите, а най-безопасните, или, по-точно казано, тези, които са изглеждали безлични или послушни. Търсени са били персони, сравнително еднакво отдалечени от противоборстващите страни, което по правило означаваше без ясни позиции или премълчаващи позициите се. Излъчването на най-приемливия (или на най-малко неприемливия) породи една своеобразна и засилваща се с годините деградация на качествата на ръководителите – колкото по-безличен и приспособим си, толкова по-големи са шансовете ти да се изкатериш до върха.

Неблагодарност и предателство

Трето, лидерската смяна в българските партии почти винаги е била съпътствана с драматични прояви на неблагодарност и предателство. Живков бе брутално излъган, че ще запази поста на Председател на Държавния съвет. Жан Виденов никога не би станал председател на БСП без изричната подкрепа на Лилов, но първата мишена за прочистване на ръководството на партията станаха именно хората, смятани за приближени до Стратега. Жан Виденов посочи Първанов като свой приемник, но последният не изчака и сто дни, преди да стовари цялата вина за провала от 1996-1997 г. върху предшественика си (впрочем, чиято дясна ръка беше).

Станишев доста по-постепенно и по-тактично преформатира „Позитано” в пост-първановата ера. Но при него дойде моментът да се каже и покаже кой е бивш и кой е настоящ. От тази гледна точка, съвсем не е странно, че в последно време председателят на БСП бе доста изнервен и подозрителен – той разбираше, че някъде около него вероятно е човекът, който не само ще го замени на поста му, а може би ще му стовари всички истински и мними вини за упадъка на социалистическата партия. Дори лично да го е посочил, а може би именно поради това обстоятелство.

"Близкото обкръжение" от ласкатели

Накрая, постоянното възпроизвеждане на тази сага на предателствата кара българските политически лидери да са крайно мнителни, ревниви към способните около себе си и същевременно много уязвими към ласкателите и нагаждачите, маскирани като лоялни съратници. Непрекъснато спадащото качество на „близкото обкръжение” на партийните лидери, което вече приема формата на гротеска, е най-доброто доказателство за отровните последици на кадровата параноя, която тресе българския политически елит. А свръхфокусирането върху видимите и невидимите атрибути на личното поведение изтласква на заден план принципите и ценностите, превръща ги в несъществени ритуални добавки към персоналните кулоарни интриги.

В този ред на мисли, най-лошото, което може да направи БСП, е да повтори грешката на излъчване на ръководител, който да играе ролята на ариергард на отиващата си и очевидно провалена червена върхушка. Нужен е нов лидер, който да покрива пълния смисъл на думата, а това означава да има тежест, опит и авторитет, изградени в дълъг и трънлив политически и професионален път. Такива хора вляво има, въпреки че не са сред най-популярните и най-енергично бутащите се напред.  

Лидерът не се ражда в кабинетни схеми

Нужно е нещо много просто – да се  създадат условия за нормално развитие и състезание на качествените политици в партията. Ако това състезание се води по добри правила и съдията е справедлив, шансът да се утвърди успешен следващ лидер е реален. И най-важното – у нас вече се смята за проява на наивност аксиомата на лидерството, че лидерът се ражда в очите и сърцата на последователите, а не в кабинетните схеми на патрони и съзаклятници. Както БСП, така и останалите системни партии отдавна нямат водачи, които да се чувстват истински свързани с партийните членове и симпатизанти и да се водят от съзнанието, че им дължат отчет. Българските политици се чувстват неуютно сред хората, затова изкуствено аранжираните масовки са единствената им форма на публична проява.

За да станеш истински лидер е нужно да се припознаят и признаят хората, а не да те назначи предишният партиен началник.

Това липсва на българските партии и политици – те не владеят и дори вече не разбират механизма на завоюване и отстояване на доверието, без нечестните прийоми на купената медийна популярност, нагласените рейтинги и мощните финансови инжекции на олигарсите. А без този истински лакмус на лидерството практиката всеки да се домогва до върха, като унижава и унищожава предшественика си, ще продължи да разяжда българската политика. 

Доц. Александър Маринов е социолог, бил е депутат в 36-ото и 37-ото НС. Сега е преподавател в катедра "Публична администрация" на СУ "Климент Охридски".