Дали добър човек означава добър президент? И лошият човек ще е лош президент? Прощалната реч на Обама в Чикаго във вторник вечерта беше така вдъхновяваща както и словото му при встъпването в длъжност през ноември 2008 г. Тя излъчваше оптимизъм, умереност и щедрост. Той не беше нито прекалено труимфален, нито сектантски настроен. Умел в маскирането на клишето с реторика, той превърна "Ние можем" в "Ние го направихме".

В очите на много хора имаше сълзи в онази ноемврийска нощ, включително и в моите. Спомням си реакцията на една американска приятелка:"Толкова съм изморена всички да мразят Америка", каза тя. "Искам да печеля възхищение. И сега вероятно това ще стане." Едва ли е въпрос на партийни пристрастия, ако предположим, че при избора на Доналд Тръмп е имало много малко сълзи, ако не броим тези от тревога и страх.

Вчерашната пресконференция (сряда - б.р.) на новоизбрания президент, неговите туитове и некавалерското поведение при множеството сексуални обвинения срещу него са по-подходящи за бананова република, отколкото за демократично встъпване в длъжност.

Почти не подлежи на съмнение, че Америка заменя светец с грешник - дори в средите на поддръжниците на Тръмп. Но американските президенти не са избирани, за да бъдат светци. Те могат да бъдат в даден момент икони на националното единение, но първото и най-важно е, че те оглавяват изпълнителната власт. 

Обама изброи постиженията си във вторник вечерта и те не са незначителни. През 2009 г. той извади американската икономика от рецесията с категорично и модернизирано кейнсианство. Той спаси автоиндустрията, предотврати банков колапс и върна страната си на пътя на пълната заетост. Той въведе здравен план, който може да има кусури, но ще бъде трудно за враговете му да го премахнат. В чужбина той придвижи сделките с Иран и Куба и се опита да сложи край на войните в Афганистан и Ирак.
Обама беше добър мъж. В неговия президентски мандат нямаше скандали, сеемйството му е възхитително, колегите му способни. Той внесе в работата достойнство, благородство и интелигентност. Той знаеше, че американската демокрация е крехко цвете и това, което най-много я заплашва е фрагментацията на политиките на идентичността. Неговото най-конкретно предупреждение в речта му от вторник беше срещу: "възхода на крайното политическо партизанство и икономическата и регионална стратификация...затварянето с хора, които изглеждат като нас и споделят същите политически възгледи".  

Той никога не е искал да бъде възприеман като черен президент. В речта си през 2008 г. не спомена "раса" ниго един път. Неговата забележителна автобиография са мемоарите не на лидер на малцинството, а на младеж от бяло семейство, който търси своите черни корени. Вълнението при началото на неговото президентство се дължеше до голяма степен на символизма на разрушената бариера. Това, което Обама разбра, беше, че той е станал президент на нация, която се нужда от лечение и че той е изправен пред свят, който все още възприема Америка като пример за добро общество. От всички президенти в последно време Обама изглеждаше най-решен да обединява хората - глобализация в най-добрия смисъл на думата.

В какво се провали отиващият се президент

И все пак неговата основна задача след тази ноемврийска вечер през 2008 г. беше да превърне блясъка на избора си в политически капитал. В това той се провали. Той не разчисти Авгиевите обори на Вашингтон и пострада от това. Оценъчен и партийно пристрастен конгрес можеше да го разтърси. Той не му позволи да има електорална база, достатъчна, за да се държи настрана републиканското активизиране и така да защити собственото си наследство.

При управлението на Обама нямаше отслабване на расовото напрежение, колкото и много той да искаше да го постигне. Нямаше контрол върху оръжията - и малки доказателства за полицейски контрол. Гуантанамо не беше затворен. Америка не изтегли тромовото си военно присъствие от места, в които няма право да се намира.
Тя все още има войски в Афганистан и Ирак. Обама не можа да предотврати лудата англо-френска интервенция в Либия, нещо, което той очевидно не одобряваше. Не само не че направи нищо, но удължи ужаса на гражданската война в Сирия като подкрепи губещата страна. 

В плен на военни съветници и лобисти Обама струпа своите дронове и специални сили из целия мюсюлмански свят - и те бяха, както винаги, контрапродуктивни за мира. Той не успя да дисциплинира Израел или да дефинира нови отношения с Русия.  Вашингтон не показа, че разбира, че тероризмът не е същото като атака срещу сигурността на държавата.

Президентът и неговите демократи така оставиха възможност за Тръмп - точно той от всички хора - да атакува Уолстрийт и Вашингтонския кръг. Оставиха Тръмп да застане на страната на малкия човек. Оставиха му да се обяви за неинтервенции зад граница и да поиска преоценка на целите на НАТО в Европа. Оставиха му да настоява за сближаване - естествено зловредно - с Русия.

Шлифованата интелигентност на Обама превръща твърдостта му в нерешителност

Разбира се, Обама обяви, че ще настоява за много от тези неща, когато встъпи в длъжност, но не ги завърши. Има моменти във вълнуващия документален филм на Норма Пърси от 2015 г. "В Белия дом на Обама$ , когато усещаме как неговата шлифована интелигентност превръща твърдостта му в нерешителност.

Тръмп може да не направи това, което обявява, че ще направи - налудничаво или не. Но ако добър човек не успее да направи това, което е обещал, дали е неизбежно, че лошият човек ще прави лоши работи? Мисля си, че предпочитам интелигентната нерешителност пред напористостта. Но все пак, кой знае? Президентският мандат на Тръмп остава абсолютно неизвестна величина, вероятно и за самия него.

Преди осем години целият свят крещеше за Обама. Той беше обрисуван неуслужливо като американски месия. Никой не нарича Тръмп "месия", освен в най-широките граници на политическата любов. При идването на Обама на власт клишето беше, че "Америка никога вече няма да е същата". За добро или лошо, тя в голама степен си е същата. Но същите апокалиптични прогнози се правят и за Тръмп. 

След като не бяха верни за Обама, няма основание да мислим, че ще бъдат верни за Тръмп. Неговите врагове са и в неговата собствена партия, и сред опонентите му. Когато се случи нещо подобно, единственото разделение е между оптимистите по природа и песимистите.

Грешка е да преувеличаваме значението на който и да е президент и неговото пространство за действие. Бездействието на Обама показа, че конституцията има начини да слага бариери срещу употребата на всякакъв вид власт.

Може би приятелите на Америка ще намерят утеха не в нейната способност да се променя, а в способността ѝ да остане същата. Това е твърде нужно днес.

Анализът е публикуван в "Гардиън". Саймън Дженкинс е журналист, автор е и на няколко книги.. Той пише за "Гардиън", работи и за Би Би Си.