През 2009 г., Евгений Примаков, бивш министър-председател при президента Борис Елцин и бивш шеф на разузнаването, публикува материал "Светът без Русия?", който бе удостоен с пълно безразличие.

"Ние напълно разбираме, че не всичко зависи от Съединените щати", пише той и припомня, че съществуват и други актьори, "между които на видно място и Русия."

Седем години по-късно, вече има безброй книги за възвръщането на руската мощ, което стана възможно благодарение на сътресенията в Европейския съюз и доброволното оттегляне на САЩ, пише във в. "Фигаро" Томас Гомар*.

Дълго подценяваната руската външна политика обаче сега не трябва да се надценява, а да се оцени точно. Ако ресурсите на Русия ерозират с  икономическата криза, Москва запазва свойството да действа, защото е подчинена на командна система, организирана около Путин. Той не е склонен да поема големи рискове, като същевременно поддържа силна идеологическа подплата. Сирийската кампания постави Русия в центъра на играта в Близкия изток и заличи спомените от анексията на Крим, но външната политика на Кремъл избягва основните предизвикателства пред нея.

Анализът на Русия трябва да се прави от две гледни точки. Първият е свързан с устойчивия стремеж към западния модел на демокрация и пазарна икономика, който по примера на Китай изпозва своя "специфика". Вторият е свързан с интензивното влияние, провеждано от руските власти, с цел да се замъглят възприятията на партньорите. Във Франция това води до видими ефекти върху политическите елити, които открито подхващат аргументите на Кремъл. А от друга страна се намалява ефекта върху мненията, че образът на Русия се е влошил.

Утвърждава се една позиция чрез фокусиране в личността на Путин. Личната му сигурност се свързва неразривно със сигурсността на Русия. Политиката е изградена така, че да внушава, че Русия няма бъдеще без Путин. В същото време, Кремъл съчетава икономически и военни мерки, както и спешни мерки, така че системата да може да се справи с шокове отвън.

И Путин постигна осезаеми резултати - от Сирия до Турция, през Иран и Израел. В Европа, това се изразява в косвените ползи от Brexit и опозицията на трансатлантическия търговски договор. Кризата с миграцията облагодетелства възхода на идеологически близките политически сили. Наративът за "справедливите войни" зарежда с гориво популярността на Владимир Путин, който може добре да жонглира с милитаризма, дълбоко вкоренен в руското общество. Именно възстановяването на надеждна военна мощ е червената нишка на неговите шестнадесет години възход на кормилото на страната.

Развитието на Русия е парадоксално. От една страна, нейната тежест е малка в глобалния свят (с изключение на забележителното ядрено оръжие), да не говорим за икономическата й немощ и значението на държавата на фона на китайско-американските връзки. От друга страна обаче, Москва увеличава влиянието си в съседните държави и в Близкия изток, което се дължи на нейната военна сила и особено на грешките на Запада. Москва поддържа илюзията, че участва наравно с Вашингтон и Пекин в решаването на световните дела. В действителност, както голяма част от спортистите й, допингираната Русия играе далеч над категорията и възможностите си. Ако Путин успя да наложи своя дневен ред, подиграйвайки европейците за техните принцини, за друго той просто няма сили да издържи.

Разбира се, евентуалното избиране на Доналд Тръмп би предложило допълнителна символична победа и подигравка с по-представителна демокрация. Но, естеството на бъдещите отношения със САЩ зависят от тези, поддържани с Китай. От Пекин Русия очакваше да я подкрепи политически за Украйна, както и финансова помощ за преодоляване на санкциите. Обаче не получи нито едното, нито другото.

Засега Путин изглежда като майстор, който води играта. Но Пекин отлично е наясно със слабостите на войнствената и самотна Русия.

*Авторът е директор на Френския институт за международни връзки.